Камила Лекберг
Немското дете (35)

Ерика вече започваше да съжалява за решението си, докато вървеше по чакъления път към къщата на Аксел и Ерик. Идеята вече не й се струваше толкова добра, колкото в момента, когато мисълта за първи път бе минала през съзнанието й, и тя с колебание почука с вдървените си пръсти по вратата. Първоначално не чу нищо и с облекчение си помисли, че в къщата няма никой, но после чу стъпки отвътре и сърцето й прескочи един удар, когато вратата се отвори.

— Да?

Аксел Франкел изглеждаше изтощен.

— Здравейте, казвам се Ерика Фалк и… — Тя се запъна, не знаеше как да продължи. — И съм дъщерята на Елси.

Аксел я изгледа с особен израз в очите. Умората бе изчезнала от лицето му.

— Да, сега виждам. Много си приличате с майка ти.

— Нима? — учуди се Ерика.

Никой не беше казвал нещо подобно досега.

— Да, има нещо в очите. И устата. — Той наклони леко глава и като че попиваше всяка подробност от външния й вид. Сетне изведнъж отстъпи встрани. — Заповядай вътре.

Ерика влезе в коридора.

— Ела да седнем на верандата.

Аксел тръгна към другия край на коридора и явно очакваше, че Ерика ще го последва. Като излязоха на чудесната стъклена веранда, той й посочи едно канапе, много прилично на нейното собствено у дома.

— Настанявай се.

Явно нямаше намерение да й предложи кафе и след като поседяха известно време в мълчание, Ерика се прокашля и каза:

— Аз… поводът да дойда е… поводът да намина е, че бях оставила един медал на Ерик. — Усети колко не на място звучи това и добави: — Исках и да изразя съболезнованията си… Аз…

Ситуацията беше много неудобна и тя се замисли по какъв начин да продължи. Аксел й помогна да излезе от затруднението, като приятелски я подкани:

— Каза нещо за някакъв медал.

— Да — отвърна Ерика, благодарна, че той е поел командването. — Тази пролет открих един медал сред вещите на майка ми, нацистки медал. Не знаех откъде го е имала и ми стана любопитно. И понеже ми е известно, че брат ти… — Ерика сви рамене.

— Че би могъл да ти помогне?

— И аз не знам. Разговаряхме по телефона преди лятото, но след това имаше много за вършене и аз… ами, мислех си пак да се свържа се него, обаче… — Думите замряха на устата й.

— И сега се чудиш дали все още се намира тук?

Ерика кимна.

— Да, извини ме, звучи просто ужасно, че се притеснявам за това, когато… Майка ми не ми остави много и…

Тя пак се запъна. Наистина трябваше да се обади по телефона. Беше крайно несъобразително от нейна страна да дойде така без предупреждение.

— Разбирам те, и то много добре. Повярвай ми, отлично знам колко е важна връзката с миналото. Дори когато е съставена от неодушевени предмети. Ерик със сигурност също е разбирал. Като се замисля за всички неща, които колекционираше… За него те не бяха мъртви, напротив, бяха живи, разказваха историята, учеха ни на различни неща.

Аксел се загледа през прозорците и за миг сякаш се отнесе някъде много надалече. После пак извърна поглед към Ерика.

— Разбира се, че ще го потърся. Но ми разкажи първо малко за майка си. Каква беше тя? Как живя?

На Ерика въпросите й се сториха странни. Но очите му гледаха почти умолително и тя се опита да му отговори.

— Ами… каква беше майка ми. Ако трябва да съм честна, не знам. Мама беше възрастна, когато се родихме аз и сестра ми и… не знам… никога не сме имали особено добри отношения. А как е живяла? — Ерика се замисли. Беше объркана. Отчасти не разбираше въпроса, отчасти не знаеше какво да каже. Опита отново: — Беше й някак трудно. Да живее. Винаги съм възприемала мама като много сдържана, но не като… щастлива.

Ерика се зачуди как да обясни по-добре какво има предвид. Но това беше най-близко до истината. Действително не можеше да се сети някога да е виждала майка си щастлива.

— Съжалявам да го чуя. — Аксел отново извърна очи към прозореца, сякаш не смееше да я погледне.

Тя все още не можеше да разбере въпросите.

— Каква е била, когато ти си я познавал? — попита, като не можа да скрие нетърпението в гласа си.

Лицето на Аксел помръкна, когато се обърна към нея.

— Всъщност брат ми беше този, който общуваше с Елси, те бяха на една възраст. Бяха постоянно заедно — Ерик, Елси, Франс и Брита. Като четирилистна детелина. — Той се засмя с особен, невесел смях.

— Да, писала е за тях в дневниците, които открих. Брат ти познавам, но кои са Франс и Брита?

— Дневници? — Аксел трепна, но движението беше толкова кратко и така бързо изчезна, че Ерика си помисли, че й се е привидяло. — Франс Рингхолм и Брита… — Аксел щракна с пръсти. — Как ли беше фамилията на Брита? — Затърси из тъмните ъгълчета на паметта си, но не успя да намери информацията. — Във всеки случай мисля, че все още живее във Фелбака. Има няколко дъщери — две или три, но са по-възрастни от теб, струва ми се. Ох, на върха на езика ми е, обаче… И без това сигурно е сменила името си, след като се е омъжила. Не, спомних си! Казваше се Йохансон и понеже се омъжи за Йохансон, нямаше промяна на името.

— Със сигурност ще успея да я намеря. Но не отговори на въпроса ми. Каква беше мама? Тогава?

Аксел помълча малко, после каза:

— Беше кротка, умислена. Но не мрачна и не както я описваш ти. Напротив, някаква тиха радост сякаш струеше от нея. Не беше като Брита. — Той се намръщи.

— А Брита каква е била?

— Никога не съм я харесвал. Така и не можах да разбера защо брат ми общува с такова… елементарно момиче. — Аксел поклати глава. — Но майка ти, тя беше съвсем различна. Докато Брита беше повърхностна и лигава, и постоянно се въртеше около Франс по начин… по начин, по който момичетата не се държаха тогава. Бяха други времена, нали разбираш. — Усмихна й се малко накриво и премигна.

— Ами този Франс?

Ерика се бе втренчила в Аксел с полуотворена уста, готова да попие всяка информация, която можеше да й даде за майка й. А колкото повече научаваше, толкова по-ясно й ставаше колко малко я е познавала.

— И общуването с него не одобрявах. Имаше буен характер, беше подъл и… не, не е човек, с когото да искаш да си близък. Нито тогава, нито сега.

— С какво се занимава в момента?

— Живее в Гребестад. Може да се каже, че двамата сме поели в коренно различни житейски посоки. — Гласът му беше сух и изпълнен с презрение.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че аз посветих живота си на борбата срещу нацизма, докато Франс би искал историята да се повтори, и то тук, на шведска земя.

— А каква е връзката с нацисткия медал, който намерих? — Ерика се наведе към Аксел, но той не отговори и някак се затвори в себе си, сякаш пред лицето му падна завеса.

После се изправи рязко.

— Точно така, медалът. Най-добре да отидем и да го потърсим.

Излезе от стаята и Ерика слисано го последва. Чудеше се какво е казала, че да го накара така да замълчи, но прецени, че не е подходящо да пита. Навън в коридора видя, че Аксел е застанал пред една врата, която не бе забелязала по-рано. Беше затворена и той стоеше с длан върху бравата.

— Най-добре сам да вляза. — Гласът му леко потрепери.

Ерика разбра коя стая е това — библиотеката, в която Ерик бе умрял.

— Можем да го вземем някой друг път — каза тя и се почувства виновна, че е притеснила Аксел в мъката му.

— Не, сега ще го вземем.

Той отвори вратата, влезе вътре и затвори след себе си. Ерика остана сама в коридора, заслушана в шумовете, които идваха от библиотеката. Стори й се, че чу как се отварят и затварят чекмеджета, но Аксел явно бързо намери каквото търсеше, защото след не повече от минута или две се появи отново.

— Ето го. — Подаде й медала с неразгадаемо изражение и Ерика го пое в протегнатата си ръка.

— Благодаря ти. Аз… — Обви медала с ръце, докато търсеше думи. — Благодаря — повтори и тръгна към вратата.

Когато пое по чакъления път пред къщата с медала в джоба, усети погледа на Аксел в гърба си. Помисли си дали да не се обърне, да се върне и да помоли за извинение, че му е досадила с тривиалните си проблеми, но чу да се затваря входната врата.