Камила Лекберг
Немското дете (85)

Паула се чувстваше изтощена. Изтощена и отвратена. Сърфираше в интернет от часове в търсене на информация за шведски неонацистки организации и по-конкретно за „Приятели на Швеция“. Все още беше налице вероятност те да имат нещо общо със смъртта на Ерик Франкел, но проблемът беше, че полицията не разполагаше с нищо конкретно, върху което да стъпи. Не бяха открили никакви заплашителни писма. Имаха само намеците в писмата от Франс Рингхолм, където се твърдеше, че на „Приятели на Швеция“ не се нрави дейността на Ерик и че Франс не може повече да гарантира закрила срещу тези сили. Нямаше и формални улики, които да свързват някого от тях с местопрестъплението. Всички членове на борда се бяха съгласили доброволно, макар и без да скриват презрението си, да дадат пръстови отпечатъци с любезното съдействие на полицията в Удевала. Но Националната лаборатория по криминалистика бе заключила, че няма съвпадения с никои от отпечатъците, открити в библиотеката на Франкел. Проучването на алибитата също не ги беше насочило по никаква следа. Никой от членовете на борда нямаше желязно алиби, но повечето имаха достатъчно добро, поне докато полицията не открие доказателство, сочещо в конкретна посока. Неколцина от тях потвърдиха, че Франс посетил свързана с тях организация в Дания през въпросните дни, а това осигуряваше алиби и на него. Друг проблем беше, че организацията беше много голяма, далеч по-голяма, отколкото Паула си бе представяла, и те не можеха да проверят пръстовите отпечатъци на всички, свързани с „Приятели на Швеция“. Затова бяха решили за момента да съсредоточат вниманието си върху членовете на борда. Но дотук нямаше резултати.

Раздразнена, Паула продължаваше търсенето си в интернет. Откъде се бяха взели всички тези хора? И откъде извираше омразата им? Тя би могла да ги разбере, ако ненавистта им беше насочена към конкретни индивиди, към хора, навредили им по някакъв начин. Но да мразиш другите просто защото са от чужда страна или заради цвета на кожата им? Не, това тя не го разбираше.

Самата Паула мразеше бандитите, които бяха убили нейния баща. Толкова ги мразеше, че не би се поколебала да ги очисти, ако някога й се удадеше такава възможност. Ала омразата й спираше дотам, макар че би могла да се разпространи нагоре, настрани, да се разрасне. Тя бе отказала да се поддаде на сляпа омраза. Вместо това бе ограничила враждебността си до хората, държали оръжията, от които бяха изстреляни куршумите, пронизали тялото на баща й. Ако не беше овладяла омразата си, накрая би стигнала дотам, че да възненавиди родината си. А как би могла да стори това? Как да намрази страната, в която беше родена, където бе направила първите си стъпки, където бе играла с приятели, седяла беше в скута на баба си, слушала бе песни вечер и бе танцувала на весели празненства. Как да намрази всичко това?

Ала тези хора тук… Погледът й минаваше по текста, изчиташе една колонка след друга, а там се казваше, че хора като нея трябва да бъдат премахвани или поне връщани в своите страни. Имаше и снимки. Много от тях бяха от нацистка Германия, разбира се. Черно-бели фотографии, които тя беше виждала толкова пъти преди — купчините от голи измършавели тела, струпани като боклук, след като хората бяха умрели в концентрационните лагери. Аушвиц, Бухенвалд, Дахау… всички тези имена бяха така ужасно познати, завинаги свързани с най-голямата от всички злини. Ала тук, в тези сайтове те бяха хвалени и прославяни. Или пък отричани. Налице бяха и отричащи. Петер Линдгрен беше един от тях. Той твърдеше, че такова нещо никога не е имало. Че шест милиона евреи не са били избити, прокудени, изтезавани, пращани в газови камери в концентрационните лагери през Втората световна война. Как можеше някой да отрича това при наличието на толкова доказателства, на толкова свидетели? Как успяваха изкривените умове на тези хора да отричат историята?

Тя подскочи, когато почукване на вратата прекъсна мислите й.

— Здравей, над какво работиш?

На прага стоеше Мартин.

— Проверявам цялата информация, която успях да открия за „Приятели на Швеция“ — отвърна тя с въздишка. — Но заровиш ли се в подобен материал, откриваш неща, които биха изплашили всеки до смърт. Знаеше ли, че в Швеция съществуват приблизително двайсет неонацистки организации? Или че Партията на шведските демократи е спечелила 281 места в 144 общини? Накъде, по дяволите, отива тази страна?

— Не знам, но такива неща те карат да се чудиш — отговори Мартин.

— Направо е ужасно — отсече Паула и ядосано захвърли химикалката си, която се търколи по бюрото и падна на пода.

— Като гледам, трябва ти малко почивка от всичко това — отбеляза Мартин. — Мислех си за още един разговор с Аксел.

— За нещо конкретно ли? — попита Паула.

Тя се изправи и последва Мартин към гаража.

— Не точно. Просто си мислех, че е добре пак да наминем при него. В края на краищата той е най-близкият родственик на Ерик и го е познавал най-добре. Но има едно нещо, за което държа да го попитам. — Мартин направи пауза. — Знам, че съм единственият, който мисли, че това има връзка с убийството на Брита Йохансон, само че наскоро някой от тяхната къща е звънял на Аксел, а същото се е случило и през юни, макар да е невъзможно да се каже дали обаждането е било за Ерик или за Аксел. Току-що прегледах телефонните разпечатки от домашния телефон в къщата на братята Франкел и установих, че през юни някой там се е обаждал на Брита или на Херман. Два пъти. Преди те самите да звънят на братята Франкел.

— Струва си да се провери във всеки случай — каза Паула и си сложи предпазния колан. — След като мога да се махна за малко от четенето на всички онези нацистки материали, готова съм да приема всяка теория, без значение колко слабо вероятна изглежда.

Мартин кимна и колата им излезе от гаража. Напълно разбираше чувствата на Паула. Но нещо му казваше, че теорията не е чак толкова слабо вероятна.