Камила Лекберг
Немското дете (6)

— Шт… Не вдигай толкова много шум!

— Голяма работа, майка смята, че и двамата са заминали. Явно са забравили за пощата, защото никой не я е прибирал цяло лято и от юни насам тя го е правила. Така че спокойно, можем да вдигаме колкото шум искаме.

Матиас се засмя, но Адам въпреки това остана скептично настроен. Имаше нещо зловещо в старата къща. Зловещ беше и старецът, каквото и да разправяше Матиас. Адам нямаше никакво желание да рискува.

— Как ще влезем?

Адам знаеше, че в гласа му се усеща безпокойство, но нищо не можеше да направи. Често му се искаше да прилича повече на Матиас. Смел, безстрашен, понякога почти безразсъден. По този начин печелеше и момичетата.

— Ще го измислим. Все някак ще стане.

— Понеже имаш голям опит с влизането с взлом ли?

Адам се изсмя, но гледаше да не повишава много тон.

— Хей, правил съм куп неща, за които нямаш никаква представа — каза високомерно Матиас.

„Аха, как не…“, помисли си Адам, но не посмя да му възрази. Матиас понякога изпитваше необходимост да се прави на по-твърд, отколкото всъщност беше. Адам знаеше, че сега не е моментът да влиза в пререкания с него.

— Какво мислиш, че държи вътре?

Очите на Матиас светнаха, докато обикаляха около къщата, за да намерят прозорец или пролука, нещо, през което да проникнат вътре.

— Не знам.

Адам през цялото време се оглеждаше страхливо. С всяка секунда все по-малко му харесваше да е тук.

— Сигурно един куп готини нацистки неща. Представи си, че има униформи или нещо такова.

Адам ясно долавяше възбудата в гласа на Матиас. Откакто бяха правили онова домашно за СС, беше като обсебен. Четеше всичко каквото намереше за Втората световна война и за нацизма, а старецът, който живееше малко по-надолу на улицата и за когото всички знаеха, че е един вид експерт по Германия и нацистите, се бе оказал неустоимо изкушение.

— Може да няма нищо подобно — подхвърли Адам, но отлично знаеше, че опитът му е обречен на провал. — Татко казва, че бил учител по история, преди да се пенсионира, и със сигурност има куп книги и тем подобни. Може изобщо да няма нищо готино.

— Скоро ще разберем. — Очите на Матиас блеснаха, когато тържествуващо посочи един прозорец. — Погледни. Този прозорец е открехнат.

Адам установи със съжаление, че Матиас има право. Тайничко се беше надявал, че ще се окаже невъзможно да проникнат в къщата.

— Трябва ни нещо, с което да бутнем прозореца.

Матиас се огледа. Решението се оказа една прозоречна кука, паднала от мястото си на земята.

— Добре, сега ще видим.

Матиас вдигна куката над главата си и се опита да я подпъхне под единия ъгъл на прозореца. Надникна вътре. Нищо не помръдваше. Прозорецът оставаше стабилен. Изплезил език, направи още един опит. Трудно бе да държи пръчката над главата си и в същото време да натиска. Усилието го напрягаше и той дишаше тежко. Накрая успя да вкара куката още един сантиметър навътре.

— Ще видят, че някой е влизал! — рече Адам със слаб глас, но Матиас като че ли не го чу.

— Сега вече проклетият прозорец трябва да се отвори!

С капки пот по слепоочията, натисна още веднъж и прозорецът поддаде.

— Да! — Матиас направи победен жест с ръка и се обърна развълнуван към Адам. — Помогни ми да се кача.

— Дай да видим дали няма нещо, на което да се стъпи или да се покатери човек, или…

— Дяволите те взели, просто ме повдигни, после аз ще те издърпам.

Адам покорно застана на пътеката и преплете ръце като стъпало за Матиас. Направи гримаса от болка, когато обувката на Матиас се вряза в дланите му, но я изтърпя и повдигна приятеля си.

Матиас се оттласна от сплетените ръце на Адам, улови се за ръба на прозореца и успя да стъпи на перваза първо с единия крак, а после и с другия. Сбърчи нос. Леле, как мирише. Наистина много гадно. Дръпна настрани щората и присви очи, за да надзърне в стаята. Явно бе попаднал в някаква библиотека, но всички щори бяха пуснати до долу, така че помещението беше потънало в мрак.

— Тук вони ужасно.

Обърна се наполовина към Адам, докато си стискаше носа.

— Гадно, а? — попита Адам от земята, с пламъче на надежда в очите.

— Аха, мамка му. Ама вече влязохме. Веселото едва сега започва! Хайде, дай ръка.

Пусна носа си и се хвана за перваза, а дясната ръка протегна към Адам.

— Ще се справиш ли?

— Много ясно, че ще се справя. Хайде.

Адам пое ръката му и Матиас го задърпа с все сила. За момент изглеждаше невъзможно, но Адам се хвана за перваза и Матиас скочи на пода, за да му направи място, при което под краката му се чу силно изпращяване. Погледна надолу. Нещо покриваше пода, но в тъмнината беше невъзможно да различи какво точно. Сигурно бяха сухи листа.

— Какво, по дяволите… — Адам също скочи на пода, но и той не можа да проумее какво предизвикаше пращящия звук. — Мамка му, как вони — рече и усети, че му се повдига от миризмата на гнило.

— И аз това казах — отговори доволно Матиас.

Носът му беше привикнал и смрадта вече не му пречеше толкова много.

— Дай сега да огледаме наоколо. Вдигни щорите.

— Ами ако някой ни види?

— Кой ще ни види тук? Вдигни щорите, мамка му.

Адам направи както му беше казано. Щорите се вдигнаха със свистене и пропуснаха остра светлина в стаята.

— Хубава стая — каза Матиас и се огледа.

Всички стени бяха заети с книжни лавици от пода до тавана. В единия ъгъл имаше два кожени фотьойла до малка масичка. В далечния край бе разположено огромно бюро със старинен, завъртян с облегалката към тях стол. Адам направи крачка към него, но нов пращящ звук го накара отново да погледне надолу. Този път видяха върху какво стъпват.

— Какво, по…

Подът беше покрит с мухи. Черни, гнусни, мъртви мухи. Дори по первазите имаше мухи на рояци и двамата с Адам машинално изтриха ръце в панталоните си.

— Леле, колко гнусно! — намръщи се Матиас.

— Откъде са се взели всички тия мухи?

Адам изумено се взираше в пода. Хрумна му много неприятна мисъл. Мъртви мухи. Кофти миризма. Отхвърли я, но погледът му отново се насочи към стола.

— Матиас?

— Да? — отговори Матиас раздразнено, докато отвратен търсеше някое място, където да не нагази в купчина мъртви мухи.

Адам не отвърна, а тръгна колебливо към стола. Някакъв вътрешен глас го караше да се обърне, да се върне по същия път, по който бе дошъл, и да тича, докато остане без дъх. Но любопитството му беше по-силно и краката му като че ли сами го носеха към стола.

— Ей, какво има? — повтори Матиас, но замлъкна, като видя напрегнатите, неспокойни стъпки на Адам.

Адам все още беше на половин метър от стола, когато протегна ръка. Видя я как потрепери леко. Бавно, бавно, милиметър по милиметър, приближаваше ръката си към облегалката. Единственият звук в стаята беше хрущенето под краката му. Кожата на стола беше хладна на допир. Увеличи натиска на пръстите си. Побутна облегалката леко наляво, така че столът да се завърти към него. Направи стъпка назад. Столът постепенно се обърна и двамата видяха какво има на него. Зад себе си Адам чу как Матиас повръща.