Камила Лекберг
Немското дете (31)

Фелбака, 1943 г.

Приборите тракаха по порцелана, докато се хранеха. И тримата се стараеха да не гледат към празния стол до масата, но без особен успех.

— Трябваше ли отново толкова скоро да тръгне на път?

Гертруд подаде с питащо изражение купата с картофите на Ерик и той си сложи още един картоф във вече пълната чиния. Така беше най-лесно, иначе майка му щеше да му я подава отново и отново, докато в крайна сметка не си вземе още. Когато обаче се загледа в претрупаната си чиния, се зачуди как изобщо ще успее да погълне толкова много храна. Храната не го интересуваше. Хранеше се само защото беше принуден. И защото майка му беше казала, че се срамува да го гледа толкова слаб. Хората щели да приказват, че не го храни достатъчно.

За разлика от него Аксел винаги ядеше с апетит. Ерик хвърли поглед към празния стол, докато с неудоволствие поднасяше вилицата към устните си. Храната като че се увеличаваше в устата му. Сосът превърна в пихтия лапнатите картофи и той автоматично задъвка, само и само по-бързо да се отърве от тях.

— Нека прави каквото е решил.

Хюго Франкел изгледа строго съпругата си. Но и неговите очи зашариха към стола на Аксел срещу този на Ерик.

— Да, но си мислех, че може няколко дни да си остане у дома на спокойствие и тишина и да си почине.

— Той сам решава. Никой друг не може да реши какво ще прави Аксел, освен самият той.

Гласът на Хюго беше изпълнен с гордост и Ерик усети как болка пронизва гърдите му. Понякога, когато майка му и баща му говореха за Аксел, му се струваше, че е невидим. Сякаш беше само сянка на очарователния, сияен Аксел, който винаги беше в центъра на вниманието, дори без да се старае. Насила сложи храна в устата си. Само да приключеше вечерята, и щеше да се прибере в стаята си и да чете. Четеше най-вече исторически книги. Имаше нещо в истинските факти, имена и години, което особено му харесваше. Не бяха променливи, човек можеше да ги научи и да разчита на тях.

Аксел никога не бе обичал да чете много. Въпреки това по някакъв смайващ начин успя да завърши училище с отлични оценки. Ерик също получаваше добри оценки, но трябваше да учи страшно много за тях. И никой не го тупаше по рамото, нито пък сияеше от гордост, докато го хвалеше пред приятели и познати. Никой не хвалеше Ерик.

Въпреки всичко не можеше да мисли с лошо за брат си. Понякога му се искаше да може, но в действителност обичаше Аксел. Повече от всеки друг. Той беше силен и смел и заслужаваше да го хвалят. А Ерик — не. Това бяха фактите — като в историческите книги. Също толкова верни, колкото и битката при Хейстингс през 1066 година. Не можеше да го оспори или да го промени — просто си беше така.

Ерик погледна чинията си. За негова изненада беше празна.

— Татко, може ли да стана от масата? — попита с надежда.

— Нахрани ли се вече? Е, явно си… Добре, върви, ние с майка ти ще поседим още малко.

Докато се качваше по стълбите към стаята си, Ерик чу гласовете на родителите си от трапезарията долу.

— Не мислиш ли, че Аксел поема прекалено големи рискове…

— Гертруд, трябва да спреш да се притесняваш толкова много за него. Той е на деветнайсет в крайна сметка… Трябва да сме щастливи, че имаме такъв…

Гласовете затихнаха, когато затвори вратата зад себе си. Ерик се метна на леглото и взе най-горната от книгите, която разказваше за Александър Велики. Той също бе действал смело. Точно като Аксел.