Камила Лекберг
Немското дете (12)

Мартин видя момчетата веднага щом сви по алеята пред къщата. Стояха малко встрани, обвили се с ръце, и леко трепереха. Лицата и на двамата бяха смъртнобледи, а облекчението им, когато видяха полицаите, беше явно.

— Мартин Мулин.

Протегна ръка към момчето, което стоеше по-близо и което смутено се представи като Адам Андершон. Другото момче, което стоеше малко по-назад, само махна с отвращение с дясната си ръка и каза извинително и леко засрамено:

— Повдигна ми се и се избърсах с ръка… Така де, предпочитам да не се здрависвам.

Мартин кимна с разбиране. Той самият беше имал същата физическа реакция при смъртни случаи и смяташе, че няма нищо срамно в това.

— Така, какво се е случило? — обърна се към Адам, който изглеждаше по-концентриран.

Беше по-дребен от приятеля си, имаше свирепо акне по бузите и руса, малко по-дълга коса.

— Ами, значи, ние… — Адам погледна въпросително към Матиас, който само сви рамене, и продължи: — Да, мислехме да влезем в къщата и да поразгледаме, защото изглеждаше, че двамата старци са заминали.

— Старци? — попита Мартин. — Двама ли живеят тук?

Отговори Матиас.

— Двама братя са. Не знам собствените им имена, но майка със сигурност знае как се казват. Прибира пощата им от началото на юни. Единият старец винаги заминава през лятото, но другият винаги остава тук. Само че този път никой не прибираше пощата и си помислихме… — Остави звука да затихне и заоглежда обувките си. На външната страна на едната му обувка се бе залепила мъртва муха и той с отвращение изтръска крака си, за да я разкара. — Той ли е мъртвият вътре? — попита и вдигна поглед.

— Не знаем повече от вас — отвърна Мартин. — Продължавайте. Искахте да се промъкнете в къщата, какво се случи след това?

— Матиас намери един прозорец, който успя да отвори и се покатери първи — обясни Адам. — После ме издърпа. Когато скочихме на пода, забелязахме, че нещо пращи под обувките ни, но не можахме да видим какво е, защото беше прекалено тъмно.

— Тъмно ли? — прекъсна го Мартин. — Защо беше тъмно?

С периферното си зрение видя, че Йоста, Паула и Бертил стоят на крачка зад него и слушат разказа на момчетата.

— Всички щори бяха спуснати — обясни Адам търпеливо. — Но вдигнахме щората на прозореца, през който влязохме. Тогава видяхме, че подът е покрит с мъртви мухи. И смърдеше ужасно.

— Отвратително — додаде Матиас, който като че ли още се бореше с гаденето.

— И после? — подсказа им Мартин.

— После влязохме навътре в стаята, а столът на бюрото беше обърнат с гръб към нас, така че не можехме да видим какво има на него. И в мен се появи едно предчувствие… ами, нали съм гледал „От местопрестъплението“, с гадната миризма и мъртвите мухи, и всичко, и… така де, не трябва да си Айнщайн, за да заключиш, че някой там е умрял. Така че се приближих до стола и го обърнах… и той седеше на него!

Матиас явно отново си представи картината, защото се завъртя и повърна зад себе си. Избърса устата си с ръка и прошепна: „Извинявайте“.

— Не се безпокой — рече Мартин. — На всички ни се е случвало при вида на труп.

— На мен не е — горделиво се обади Мелберг.

— И на мен — каза лаконично и Йоста.

— Не, и аз не съм повръщала — включи се Паула.

Мартин се обърна и им метна остър поглед.

— Изглеждаше адски гнусен — допълни услужливо Адам, който въпреки шока явно намираше нещо забавно в ситуацията.

Зад него Матиас се избълва още веднъж, полуприведен към земята, но изглежда, вече беше само стомашен сок.

— Някой може ли да закара момчетата по къщите им? — Мартин се обърна към останалите, без да визира никого.

Отначало никой не отговори, но после Йоста се обади:

— Аз ще ги закарам. Момчета, елате с мен, ще вземем колата.

— Живеем само на няколкостотин метра оттук — каза тихо Матиас.

— В такъв случай ще ви придружа — отговори Йоста и им махна да го последват.

Завлачиха се след него като типични тийнейджъри, Матиас с благодарно лице, Адам очевидно разочарован, че ще изпусне останалата част на разследването.

Мартин ги изпроводи с поглед, докато изчезнаха зад завоя, и каза с глас, изпълнен с всичко друго, но не и с нетърпение:

— Така, да видим какво си имаме тук.

Бертил Мелберг се прокашля.

— Ами, на мен трупове и такива неща не ми правят впечатление… В никакъв случай… Виждал съм толкова много. Обаче някой трябва да огледа… ами, околността. Струва ми се най-подходящо аз да поема задачата, като ваш началник и с най-много опит. — Отново се прокашля.

Мартин и Паула се погледнаха развеселено, но Мартин прецени предимствата на предложението и отговори:

— Да, тук имаш право, Бертил. Най-добре ще е някой с твоя опит да огледа разположението на къщата, а аз и Паула ще влезем вътре.

— Да… именно. И на мен така ми се стори най-разумно.

Мелберг се залюля на пети, но в крайна сметка пое през тревата.

— Ще влизаме ли? — попита Мартин.

Паула само кимна.

— Внимателно — рече той, преди да отвори вратата. — Не бива да унищожаваме уликите, ако се окаже, че не е естествена смърт. Само ще огледаме, докато дойдат експертите.

— Имам петгодишен опит в отдел „Убийства“ към Централното управление в Стокхолм. Знам как се процедира на евентуално местопрестъпление — отвърна беззлобно Паула.

— Да, извинявай, всъщност съм в течение — извини се засрамено Мартин, но после се съсредоточи върху работата, която им предстоеше.

Злокобна тишина изпълваше къщата, когато влязоха вътре. Не се чуваше друг звук освен стъпките им по пода в преддверието. Мартин се зачуди дали тишината щеше да им се стори толкова прокобна, ако не знаеха, че в къщата има труп и им предстои да се сблъскат с него.

— Ей там вътре — прошепна, но се сети, че няма причина да пази тишина. Така че повтори с нормален глас, който сякаш отскочи от стените насред тишината. — Ей там вътре.

Паула вървеше плътно зад него. Мартин направи няколко крачки към стаята, която би трябвало да е библиотеката, и отвори вратата. Специфичната миризма се усещаше още при влизането им в къщата, но сега стана още по-силна. Момчетата се оказаха прави. По пода лежаха безброй мухи. Първо влезе Мартин, след него Паула. Мухите пращяха под краката им. Мирисът беше сладникав и наситен, но все пак хиляди пъти по-лек, отколкото трябва да е бил в началото.

— Никакво съмнение, че някой е умрял тук преди време — рече Паула в момента, в който очите й и очите на Мартин съзряха какво се намираше в далечния край на стаята.

— Не, абсолютно никакво — отговори Мартин и усети неприятен вкус в устата си.

Стегна се и продължи внимателно през стаята към трупа на стола.

— Стой там — вдигна предупредително ръка към Паула, която послушно остана до вратата.

Не се засегна. Колкото по-малко крака отъпкват стаята, толкова по-добре.

— Ей, в никакъв случай не изглежда като естествена смърт — констатира Мартин, докато жлъчният сок се изкачваше в устата му и отново слизаше надолу в гърлото му.

Преглъщаше и преглъщаше, за да се пребори с рефлекса за повръщане, опитвайки се да се съсредоточи върху задачата. Независимо от жалкото състояние, в което се намираше трупът, нямаше голямо съмнение. Травмата от едната страна на черепа беше недвусмислена. Животът на човека на стола бе отнет с брутално насилие.

Мартин внимателно се завъртя и излезе от стаята. Паула го последва. След няколко дълбоки вдишвания рефлексът за повръщане се попритъпи. В този момент видя Патрик да се задава иззад ъгъла и да поема по чакълената алея.

— Убийство е — каза Мартин, когато Патрик се приближи достатъчно, че да го чуе. — Турбьорн и екипът му трябва да дойдат и да се захванат за работа.

— Добре. — Патрик се намръщи. — Може ли само…? — Спря и погледна към Мая в количката.

— Влез и огледай, аз ще пазя Мая — побърза да отговори Мартин, веднага отиде до количката и взе Мая на ръце. — Ела, малката, дай да се разходим и да погледаме цветята.

— Вете — каза Мая с ентусиазъм и погледна към лехите.

— Ти влиза ли? — попита Патрик Паула.

Паула кимна.

— Никак не е красива гледка. Явно е бил вътре цяло лято. Аз поне така смятам.

— Сигурно си се наситила на такива гледки през годините в Стокхолм.

— На такава не съм попадала досега. Но е имало стряскащи случаи.

— Да, предполагам. Ами, ще вляза и ще хвърля един бърз поглед. В действителност съм в отпуск по бащинство, обаче…

— Да, трудно е да стоиш надалеч. Но Мартин явно се справя добре.

Погледна с усмивка към цветните лехи, където Мартин беше коленичил и заедно с Мая разглеждаше напъпилите цветове.

— Той е като скала. Във всеки смисъл на думата — отвърна Патрик и се отправи към къщата.

Няколко минути по-късно се завърна.

— Съгласен съм с Мартин. Няма място за двоумене. Предвид масивната черепна травма.

— Но няма и следи от извършителя — изпухтя Мелберг, който се зададе иззад ъгъла на къщата. — Е, как изглеждат нещата вътре? Влиза ли вътре, Хедстрьом?

Изгледа строго Патрик, който му кимна.

— Да, няма съмнение, че е убийство. Ще уведомиш ли експертите?

— Иска ли питане? — отговори му надуто Мелберг. — Нали съм началник на тая лудница тук? Ти как я караш иначе? Толкова настоява да получиш отпуск и тъкмо като стана на твоята, се появяваш изневиделица. — Обърна се към Паула и продължи: — Не ги разбирам тия съвременни неща — мъже, които си остават вкъщи и сменят ролите си с женичките си, които пък тичат насам-натам в униформи.

Обърна им гръб и се запрепъва към колата, за да се обади на експертите.

— Добре дошла в управлението на Танумсхеде — рече сухо Патрик и в отговор получи развеселена усмивка.

— Не го приемам навътре. Такива ги има навсякъде. Ако ми пукаше за динозаврите в униформа, отдавна да съм вдигнала бялото знаме.

— Хубаво е, че възприемаш нещата така. Предимството на Мелберг е, че поне е последователен — дискриминира всичко и всички.

— Да, това е утеха — разсмя се Паула.

— Какво е толкова смешно? — попита Мартин, който все още носеше Мая на ръце.

— Мелберг — отговориха му Патрик и Паула в един глас.

— Сега пък какво каза?

— А-а, старата песен. — Патрик се протегна да поеме Мая. — Но Паула явно не е впечатлена, така че всичко ще е наред. Аз обаче вземам малката и се прибирам. Махни за чао, миличка!

Мая помаха и се усмихна на Мартин, който засия.

— Стига де, ще ми отнемеш момичето ли? Мислех, че има нещо между нас, кукличке… — Мартин се нацупи и направи тъжна физиономия.

— Мая никога няма да има друг мъж в живота си, освен баща си, нали, мъниче?

Патрик навря нос в гушката на Мая, която изпищя от удоволствие. След това я сложи в количката и помаха на останалите. Част от него беше облекчена, че ги оставя и си тръгва. Друга част обаче не искаше нищо друго, освен да остане.