Камила Лекберг
Немското дете (94)

Мартин си беше у дома и неспокойно крачеше напред-назад. Пия беше на работа и тъй като беше сам в апартамента, не можеше да спре да мисли за случая. Сякаш чувството му за отговорност беше нараснало десетократно, тъй като Патрик беше в отпуск, а той нямаше увереността, че е способен да се справи със задачата. Приемаше го за слабост от своя страна, че се обърна към Патрик за помощ. Ала разчиташе извънредно много на преценката на колегата си, може би повече, отколкото на своята собствена. Понякога се чудеше дали някога ще придобие професионално самочувствие. Непрестанно изпитваше съмнения и се чувстваше несигурен, още откакто бе завършил полицейската академия. Беше ли подходящ за тази работа? Имаше ли потенциала да върши каквото се искаше от него?

Минаваше от стая в стая, докато размишляваше. Даваше си сметка, че професионалната му неувереност се засилва от обстоятелството, че се кани да се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си, а не беше убеден, че може да се справи с такава отговорност. Ами ако се окажеше не по силите му? Ами ако не беше в състояние да предложи на Пия подкрепата, която й бе нужна? Ами ако не се окажеше на ниво като баща? Ами ако, ами ако… Мислите препускаха все по-бързо в съзнанието му и накрая той реши, че трябва да се заеме с нещо конкретно, преди да е полудял. Грабна якето си, качи се в колата и се отправи на юг. Отначало не знаеше къде отива, но когато наближи Гребестад, стана му ясно. Онова телефонно обаждане от дома на Херман и Брита до Франс Рингхолм се бе загнездило в ума му и го тормозеше. В две разследвания постоянно се натъкваха на една и съща група хора и макар случаите да вървяха успоредно, Мартин имаше инстинктивното усещане, че се пресичат в някаква точка. Защо Херман или Брита бяха телефонирали на Франс през юни преди смъртта на Ерик? Имаше само един разговор, дошъл от тях на четвърти юни. Не беше траял дълго. Две минути и трийсет и три секунди. Мартин беше наизустил информацията от разпечатките. Но защо се бяха свързали с Франс? Нима обяснението бе тъй просто, както твърдеше Аксел? Че болестта на Брита я бе накарала да иска да поднови приятелските си връзки от миналото? Да общува отново с хора, с които според всички сведения не беше разговаряла от шейсет години? Вярно, мозъкът имаше способността да играе номера на човек, но… Не, тук имаше нещо друго. Нещо, което постоянно му убягваше. И той не възнамеряваше да се откаже, докато не откриеше какво е то.

Франс тъкмо се канеше да излиза, когато Мартин го срещна на прага на апартамента му.

— С какво мога да ви бъда полезен днес? — попита любезно той.

— Имам няколко допълнителни въпроса.

— Тъкмо излизах за ежедневната си разходка. Ако искате да говорите с мен, може да ме придружите. Не си променям графика за разходка за никого. Така се поддържам във форма.

Той пое към брега, а Мартин го последва.

— Значи нямате проблем да ви видят с полицай? — подхвърли Мартин с лека усмивка.

— Толкова много време от живота си съм прекарал с тъмничари, че съм свикнал с подобна компания — отвърна той с шеговити искрици в очите. После стана сериозен. — Добре, какво искахте да ме питате?

Мартин трябваше да подтичва, за да е в крак с него. Старият човек вървеше с бърза и енергична стъпка.

— Не знам дали сте чули, но имаше ново убийство във Фелбака.

Франс забави темпото за момент, после отново се върна към ритъма си.

— Не, не знаех за това. Кой е бил?

— Брита Йохансон — отвърна Мартин и впери изпитателен поглед във Франс.

— Брита? — Франс се обърна да погледне Мартин. — Как? Кой?

— Съпругът й твърди, че той го е извършил. Но аз си имам моите съмнения.

Франс сякаш се стъписа.

— Херман? Но защо? Не мога да го повярвам.

— Познавате ли Херман? — попита Мартин, като се стараеше да не показва колко важен можеше да е отговорът.

— Всъщност не — поклати глава Франс. — Срещал съм го само веднъж. Обади ми се през юни да ми каже, че Брита е болна и изразила желание да ме види.

— Не ви ли се стори малко странно? Предвид, че не сте се срещали цели шейсет години? — Тонът на Мартин ясно показваше колко е скептичен към казаното от Франс.

— Естествено, че ми се стори странно. Но Херман обясни, че тя страда от Алцхаймер, а очевидно е често срещано при пациенти с това заболяване да се връщат към спомени от миналото и да се сещат за хора, които са били важни за тях. А ние израснахме заедно, прекарвахме много време едни с други.

— А другите бяха…?

— Аз, Брита, Ерик и Елси Мострьом.

— И двама от тях са убити през последните два месеца — отбеляза Мартин, задъхан от припкането до Франс. — Не мислите ли, че е странно съвпадение?

Франс се загледа в хоризонта.

— На моята възраст човек е видял достатъчно странни съвпадения, за да знае, че се случват доста често. Освен това казвате, че мъжът й е признал за убийството. Мислите ли, че той е убил и Ерик? — Франс погледна Мартин.

— За момента се въздържаме от каквито и да било предположения. Но няма как да не ми направи впечатление, че двама от четворката ви са убити в тъй кратък период от време.

— Както казах, няма нищо странно в съвпаденията. Проста случайност. И съдба.

— Това звучи доста философски, изречено от човек, прекарал голяма част от живота си в затвора. И вашето ли се дължеше на проста случайност и съдба?

Тонът на Мартин беше леко хаплив и той трябваше да си напомни да не намесва лични чувства. Ала през последната седмица бе видял колко се разстрои Паула от всичко, олицетворявано от Франс Рингхолм, така че не му бе лесно да скрива отвращението си.

— Случайността и съдбата въобще нямаха пръст там. Бях зрял човек и способен да вземам решения, когато избрах този конкретен път. И, то се знае, след дъжд качулка мога да заявя, че не биваше да върша едно или друго нещо… И че е трябвало да избера друг път. — Франс спря на място и се обърна към Мартин. — Само че нямаме тази възможност, докато живеем живота си, не е ли така? — натъртено произнесе той и после продължи да върви. — Възможността да предвиждаме бъдещето. Направих своя избор, и толкова. Изживях живот, какъвто си определих. И си платих цената.

— Ами вашите убеждения? И тях ли сам избрахте?

Мартин изпитваше искрено любопитство да чуе отговора. Не разбираше тези хора, които заклеймяваха цели сегменти от човечеството. Не проумяваше как оправдават подобни възгледи пред себе си. И докато го изпълваха с негодувание, беше и любопитен как са устроени — както е любопитно дете, разглобяващо радио, за да установи как работи.

Франс дълго време мълча. Явно прие въпроса за много сериозен и обмисляше как да отговори.

— Заставам зад убежденията си. Виждам, че нещо куца в обществото ни, и това е моята интерпретация на недъзите в него. Приемам за свой дълг да допринеса за решаването на проблема.

— Но да хвърляте вината върху цели етнически групи… — Мартин поклати глава. Просто не проумяваше подобен начин на мислене.

— Правите грешката да гледате на хората като на индивиди — сухо отбеляза Франс. — Но ние не сме такива. Всички сме част от група. Част от колективно цяло. И тези групи винаги са се борили една срещу друга, сражавали са се за място в йерархията, в световния ред. Може да ви се ще нещата да са различни, но това е положението. И макар да не използвам насилие, за да осигуря мястото си в света, аз съм от оцеляващите. Някой, който в крайна сметка ще бъде победител в световния ред. А винаги победителите са тези, които пишат историята.

Той замълча и се обърна да погледне Мартин, който потрепери, въпреки че се беше изпотил от бързото ходене. Имаше нещо неизмеримо ужасяващо във фанатичните убеждения. Плашещо бе да се осъзнае, че никаква логика на този свят не би убедила Франс и кохортите му колко изопачено виждат нещата. Оставаше единствено да бъдат обуздавани и маргинализирани, да се полагат усилия броят им да намалява. Мартин винаги беше вярвал, че ако изтъкне разумни аргументи пред събеседника си, накрая ще стигне до сърцевина, която може да бъде променена. Но в очите на Франс видя сърцевина, която бе така брутално охранявана от гняв и омраза, че би било невъзможно дори да се достигне.