Камила Лекберг
Немското дете (65)

Аксел стоя дълго време на верандата в колебание. Накрая почука. Херман отвори вратата почти веднага.

— Ти си значи.

Той кимна. Остана на място, без да прави опит да влезе.

— Заповядай. Не й казах, че ще идваш. Не знаех дали ще си спомни.

— Толкова ли е зле? — Аксел погледна със съчувствие към мъжа, застанал пред него. Херман изглеждаше уморен. Нямаше да е лесно. — Това ли е целият клан? — попита Аксел и кимна към снимките в антрето, когато влезе.

Лицето на Херман грейна.

— Да, това са всички.

Аксел заразглежда снимките със сключени зад гърба си ръце. Мидсомер, празненства по случай рождени дни, събирания по Коледа и в делнични дни. Цял куп хора, включително деца и внуци. За момент си позволи да си представи как би изглеждала неговата стена със снимки, ако имаше такава. Фотографии от дните му в службата. Безкрайни купища документи. Безчетни вечери с политически лица и други влиятелни клечки. Малко приятели, ако изобщо имаше такива. Не бяха много хората с енергията да вървят в крак с него, да изтърпяват постоянното преследване, несекващия стремеж да проследи поредния престъпник. Още някой, водещ незаслужено спокоен живот. Още някой с окървавени ръце, който въпреки това се радваше на привилегията да милва внуци по главата със същите тези ръце. Как биха могли членове на семейство, приятели или обикновен живот да се съизмерят с подобна движеща сила? През дълги периоди от живота си дори не си бе позволявал да се запита дали му липсва нещо. А наградата бе толкова голяма всеки път, когато усилията му дадяха плод. Когато годините на дирене из архиви, на интервюта с хора, бързо губещи паметта си, най-после довеждаха до откриване на виновните от миналото и изправянето им пред правосъдието. Удовлетворението бе тъй силно, че изтикваше на заден план всякакви копнежи за обикновен живот. Или поне той винаги бе вярвал, че е така. Ала сега, застанал пред тези семейни снимки на Херман и Брита, се почуди за миг дали не е грешал, като винаги е поставял смъртта пред живота.

— Прекрасни са — каза Аксел и обърна гръб на снимките.

Последва Херман в дневната и се закова рязко, като видя Брита. Макар базата им с Ерик открай време да беше тук, във Фелбака, бяха минали десетилетия, откакто я бе видял за последен път. Никога не бе имало случай жизнените им пътища да се пресекат.

Сега годините се стовариха с жестока сила и той се почувства развълнуван. Тя все още беше красива. Всъщност беше много по-хубава от Елси, която би могла да бъде описана просто като миловидна. Ала Елси притежаваше вътрешен плам, доброта, пред която външната красота на Брита бледнееше. Макар сега да виждаше, че нещо у нея се бе променило с годините. Нямаше следа от някогашното рязко и несръчно поведение на Брита; сега тя излъчваше топло майчинско чувство. Зрялост, дадена й от времето.

— Ти ли си това? — изрече тя и се надигна от дивана. — Наистина ли си ти, Аксел?

Протегна и двете си ръце към него и той ги пое. Бяха минали толкова много години. Направо не беше за вярване. Шейсет години. Цял човешки живот. Като по-млад той не би могъл да си представи, че времето може да тече толкова бързо. Ръцете, които държеше в своите, бяха сбръчкани и покрити с малки старчески петънца. Косата й вече не беше тъмна, а прелестно сребриста. Брита го погледна спокойно в очите.

— Радвам се да те видя отново, Аксел. Хубаво си остарял.

— Странно, аз си мислех точно същото за теб — отвърна й Аксел с усмивка.

— Да седнем и да си побъбрим. Херман, би ли ни донесъл кафе?

Херман кимна и отиде в кухнята да прави кафе. Брита отново седна на дивана, като все още държеше ръцете на Аксел, който се настани до нея.

— Кой би помислил, че ще остареем толкова, Аксел? Аз никога не съм допускала, че ще се случи — каза тя и наклони глава, за да го погледне.

Аксел го досмеша малко, като забеляза, че е запазила донякъде кокетството си от младини.

— Доколкото чувам, извършил си много добри дела през годините — каза Брита, като го изучаваше внимателно.

Той отмести поглед.

— Не съм сигурен какво имаш предвид под „добри дела“. Направих каквото трябваше. Някои неща не могат да бъдат заметени под килима — каза той и после замълча.

— Прав си за това, Аксел — тържествено заяви Брита. — Напълно си прав.

Седяха един до друг в мълчание, загледани към залива, докато Херман не се върна със сервиз за кафе върху поднос с цветни мотиви.

— Приготвих ви кафе.

— Благодаря, скъпи — каза Брита.

Аксел усети пробождане в сърцето, като видя погледа, който двамата си размениха. Напомни си, че чрез работата си е бил в състояние да дари покой на десетки хора. Бяха имали удовлетворението да видят мъчителите си изправени пред съда. Това също беше форма на любов. Не интимна, не физическа, но все пак любов.

Сякаш прочела мислите му, Брита му подаде чашата с кафе и каза:

— Добър ли беше животът ти, Аксел?

Въпросът съдържаше толкова много измерения, толкова много нива, че той не знаеше как да му отговори. В съзнанието си видя Ерик и неговите приятели в библиотеката у дома им — весели, безгрижни. Елси с милата й усмивка и меко излъчване. Франс, който караше всички наоколо му да се чувстват така, сякаш се движат на пръсти около вулкан. И в същото време у него имаше нещо крехко и чувствително. Брита, която бе изглеждала толкова различна от сега. Носила бе красотата си като щит и той я бе отписал като празна черупка, без значимо съдържание. А може би и да беше такава тогава. Ала годините бяха изпълнили черупката и сега на него му се струваше, че долавя у нея някакво вътрешно сияние. И Ерик. Мисълта за Ерик бе толкова болезнена, че мозъкът му искаше да я отблъсне. Но докато седеше там, в дневната на Брита, Аксел направи усилие да си представи брат си какъвто беше тогава, преди да дойдат трудните времена. Седнал зад бюрото на баща им с вдигнати върху него крака. С вечно разрошена кестенява коса и с онова разсеяно изражение, което го бе карало да изглежда значително по-възрастен от годините си. Ерик. Скъпият, обичан Ерик.

Аксел осъзна, че Брита очаква отговора му. Насили се да се върне от миналото и се опита да открие отговор в настоящето. Но както винаги двете бяха тясно преплетени и изминалите шейсет години сляха в паметта му поредица от хора, срещи и събития. Ръката, с която държеше чашата с кафе, затрепери и накрая той промълви:

— Не знам. Така мисля. Толкова добър, колкото заслужавах.

— Аз имах добър живот, Аксел. И отдавна реших, че го заслужавам. И ти трябва да сториш същото.

Ръката му затрепери още по-силно и по дивана се разплиска кафе.

— О, толкова съжалявам… аз…

Херман скочи.

— Не се тревожи, сега ще донеса кърпа.

Той отиде до кухнята и бързо се върна с влажна кухненска кърпа на сини карета, която внимателно притисна към тапицерията.

Брита изписка леко и накара Аксел да подскочи.

— О, сега мама ще ми се ядоса. Любимият й диван. Колко лошо.

Аксел хвърли въпросителен поглед към Херман, който отвърна с още по-енергично търкане на петното.

— Мислиш ли, че ще го махнеш? Мама много ще ми се разсърди.

Брита се запоклаща напред-назад, като тревожно наблюдаваше усилията на Херман да изтрие петното от кафе. Той се изправи и прегърна жена си през рамо.

— Всичко ще е наред, миличка. Ще махна петното, обещавам.

— Сигурен ли си? Защото ако мама се ядоса, може да каже на татко и… — Брита нервно закърши ръце и започна да гризе кокалчетата си.

— Обещавам, че ще го махна. Тя въобще няма да забележи.

— О, хубаво, това е добре — каза Брита поуспокоена. После стреснато погледна Аксел. — Кой сте вие? Какво искате?

Той погледна към Херман с молба да го насочи.

— Това състояние идва и си отива — обясни съпругът, като седна до Брита и взе да гали ръката й.

Тя напрегнато изучаваше Аксел, сякаш виждаше нещо тревожно или озадачаващо в лицето му, нещо, което някак й убягваше. После грабна ръката му и приближи лице към неговото.

— Знаеш ли, той ме вика.

— Кой? — попита Аксел, като едва устояваше на желанието да отдръпне ръката, лицето си, тялото си.

Отначало Брита не отговори. После той чу ехото на собствените си думи.

— Някои неща не могат да бъдат заметени под килима — прошепна тя, с лице на сантиметри от неговото.

Той измъкна ръката си от хватката й и погледна към Херман над сребристата глава на Брита.

— Сам виждаш — умърлушено продума Херман. — Какво да правим сега?