Камила Лекберг
Немското дете (47)

Фелбака, 1943 г.

— Брита, успокой се. Какво се е случило? Да не би отново да е пиян?

Елси седна на леглото и погали успокоително приятелката си по гърба. Брита кимна. Опита се да каже нещо, но от устата й излезе само ридание. Елси я притегли към себе си, все още галейки я по гърба.

— Шт… Скоро ще можеш да се изнесеш. Ще си намериш работа някъде и ще се измъкнеш от онзи ужас вкъщи.

— Аз… аз никога няма да се върна! — изхлипа Брита, облегната на гърдите на приятелката си.

Елси усещаше как се мокри блузата й от сълзите на Брита, но не я беше грижа.

— Отново ли би майка ти?

Брита кимна.

— Удари я по лицето. След това не видях нищо повече, избягах. О, само да бях момче, щях да го удрям, докато целият посинее!

— Ако беше момче, това хубаво лице щеше да отиде нахалост. — Елси се засмя, докато прегръщаше Брита. Познаваше приятелката си достатъчно добре, за да е наясно, че малко ласкателство винаги може да оправи настроението й.

— Мм… — Плачът на Брита утихна. — Но се притеснявам за братята и сестрите си.

— Нищо не можеш да направиш за тях.

Елси си представи тримата по-малки братя и сестри на Брита. Гърлото й се стегна от гняв, когато си помисли за това, което жалкият им баща Торд причиняваше на семейството си. Всички във Фелбака знаеха за злия му нрав и как по няколко пъти в седмицата пребиваше нещастната си съпруга Рут — уплашено създание, което се опитваше със забрадка да прикрие синините по ръцете и лицето си, ако й се наложеше да излезе след побой. Понякога Торд си го изкарваше и на децата, но това обикновено се случваше на двамата по-малки братя на Брита. Тя и по-малката й сестра засега се разминаваха с пердаха.

— Искам да умре. Да падне в морето и да се удави, докато е пиян — прошепна Брита.

— Тихо, не бива да говориш такива неща, Брита — притисна я още по-силно към себе си Елси. — Нито да ги мислиш дори за секунда. С помощта на Бог нещата ще си дойдат на мястото. Не извършвай грях, като пожелаваш смъртта на баща си.

— Бог? — каза Брита горчиво. — Той не е намерил пътя към нашата къща. А майка седи у дома всяка неделя и се моли. Не че има някаква полза. Лесно ти е да говориш за Бог. Родителите ти са толкова добри, а и нямаш братя или сестри, за които да се налага да се грижиш. — Брита не успя да скрие горчивината в гласа си.

Елси пусна приятелката си и каза с малко по-остър тон:

— Недей така, и при нас не е толкова леко. Мама се тревожи толкова много за баща ми, че от ден на ден се топи. След потапянето на „Йокерьо“ си мисли, че всяко негово пътуване с лодката ще му бъде последно. Понякога я заварвам да стои до прозореца, втренчена в морето, все едно го моли да върне татко у дома.

— Е, не мисля, че е същото. — Брита подсмъркна жално.

— Разбира се, че не е същото. Просто исках да кажа… О, остави.

Елси знаеше, че е безполезно да продължава разговора. Обичаше приятелката си заради всичко добро, което знаеше, че се крие в нея, но понякога то сякаш напълно изчезваше под огромния й егоцентризъм и неумението й да схваща чуждите проблеми.

В този момент чуха, че някой се качва по стълбите. Брита веднага седна и започна припряно да бърше сълзите от лицето си.

— Имаш гости — каза Хилма.

Зад нея на стълбите се появиха Франс и Ерик.

— Здрасти!

Елси забеляза, че майка й не е доволна от посещението, макар да излезе от стаята, като само каза:

— Елси, не забравяй, че скоро трябва да идеш до семейство Йостерман с прането, което съм приготвила за тях. Така че имате десет минути. И знаеш, че баща ти трябва да се върне всеки момент.

Когато тя затвори вратата след себе си, Франс и Ерик се настаниха удобно на пода в стаята на Елси, тъй като нямаше къде другаде да седнат.

— Май не й харесва особено, че сме тук — обади се Франс.

— Майка ми не смята, че хора от различни социални класи трябва да се събират на едно място — обясни Елси. — Вие двамата сте висша класа, макар че кой ли би предположил?

Тя се усмихна палаво и Франс й се изплези в отговор. Ерик през това време наблюдаваше Брита.

— Как си, Брита? — попита я тихо. — Изглеждаш, все едно си плакала.

— Не е твоя работа — отсече тя с високо изправена глава.

— Вероятно просто момичешки проблеми — засмя се Франс.

Брита го погледна с обожание и се усмихна широко. Но очите й все още бяха зачервени.

— Защо гледаш на всичко толкова лекомислено, Франс? — попита Елси, стиснала ръце в скута си. — На някои хора наистина не им е лесно, нали знаеш. Не всички са като теб и Ерик. Войната донесе трудности на толкова много семейства. Замисляйте се за това от време на време.

— „Вие“? Мен пък кога ме въвлякохте в дискусията? — попита обидено Ерик. — Всички знаем, че Франс е невеж глупак, но да ме обвиняваш в неосведоменост за страданията на хората… — Той хвърли засегнат поглед на Елси, но веднага подскочи и извика „ау“, когато Франс го плесна по ръката.

— Невеж глупак? Мен ли наричаш такъв? Глупаците са по-скоро тези, които приказват неща като „неосведоменост за страданията на хората“. Звучиш, все едно си на осемдесет. Най-малко. Всички тези книги, дето ги четеш, не ти действат добре на здравето. Хлопа ти нещо тук горе. — Франс почука с пръст по слепоочието си, за да онагледи мисълта си.

— О, не му обръщай внимание — каза Елси уморено.

Понякога постоянните пререкания между момчетата бяха изтощителни. И толкова детински.

Лицето й светна, като чу шум от долния етаж.

— Татко се върна!

Усмихна се щастливо на тримата си приятели и понечи да се изправи, за да го посрещне. Но нещо в звученето на гласовете на родителите й я накара да се закове на място. Гласовете им развълнувано се издигаха и затихваха, не се чуваше нищо подобно на радостта, с която се изпълваше къщата, когато се прибираше баща й. Сетне чу тежки стъпки по стълбите и отново се изправи. Още щом видя лицето на баща си, разбра, че нещо ужасно не е наред. Лицето му беше пепеляво и с една ръка приглаждаше косата си, както правеше винаги когато бе особено угрижен.

— Татко? — каза тя колебливо, усещайки всеки удар на сърцето си.

Какво би могло да се е случило? Опита се да улови погледа му, но баща й гледаше Ерик. И няколко пъти отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше, без да е изрекъл и дума. Накрая успя да отрони:

— Ерик, мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Майка ти и баща ти… ще се нуждаят от теб.

— Какво се е случило? Защо… — Ерик закри устата си с ръка, когато проумя какви новини му носи бащата на Елси. — Аксел? Той…? — Не можа да довърши изречението, само преглъщаше, за да се опита да разкара буцата, заседнала в гърлото му. Мисълта за безжизненото тяло на Аксел обсебваше съзнанието му. Как ще се изправи пред майка си и баща си? Как може той…?

— Не е мъртъв — обясни Елоф, когато осъзна какво си мисли момчето. — Аксел не е мъртъв. Но германците го заловиха.

На лицето на Ерик се изписа недоумение, когато се опита да осмисли новата информация. Облекчението и радостта от това, че Аксел не е мъртъв, бързо се замениха от тревога и ужас при мисълта, че брат му е в ръцете на врага.

— Хайде, ще те отведа у дома — каза Елоф.

Цялото му тяло сякаш се бе смалило под тежестта на новината, която трябваше да съобщи на родителите на Аксел — че синът им този път няма да се завърне.