Камила Лекберг
Немското дете (24)

Предвид малкия инцидент в кабинета му, Мелберг свали каишката, която беше закачил на един пирон, и я закачи на нашийника на Ернст.

— Хайде ела, време е да поизлезем — изръмжа, но Ернст успешно се отскубна и се понесе към външната врата с такава бързина, че на Мелберг му се наложи да се затича след него.

— Ти трябва да водиш кучето, а не обратното — отбеляза развеселено Аника, когато прелетяха покрай нея.

— Изведи го вместо мен, ако желаеш — изсумтя Мелберг, но продължи към вратата.

Проклет пес. От напрежението, с което стискаше каишката, го заболяха ръцете. Но след малко Ернст рязко спря, повдигна крак над един храст и се облекчи. Това го успокои и двамата продължиха спокойно разходката си. Мелберг дойде на себе си и си затананика. В крайна сметка, това въобще не беше глупаво. Малко свеж въздух, малко поддържане на формата, може би дори щеше да му се отрази добре. А и Ернст сега му се подчиняваше. Вървеше и душеше горската пътека, по която бяха поели. Наоколо цареше пълно спокойствие. Точно както ръководеше хората с твърда ръка, Мелберг усещаше, че контролира кучето и че лесно ще го научи на дисциплина.

Но ето че Ернст внезапно се закова на място. Наостри уши и всеки мускул в мършавото му тяло се напрегна, след което се втурна напред.

— Ернст? Дяволите да те вземат!

Мелберг се понесе толкова бързо, че се препъна. Успя обаче да запази равновесие и се постара да не изостава, когато кучето се понесе в галоп.

— Ернст! Ернст! Веднага спри! На място! Тук!

Изпъшка от огромното физическо натоварване, което не му позволяваше да се разкрещи, а кучето така и не обърна внимание на командата. Когато почти в полет подминаха един завой, Мелберг най-сетне разбра какво бе предизвикало светкавичната му реакция. Ернст се хвърли върху едно голямо светло куче, което явно беше от същата порода, и двете взеха да се въртят в кръг, докато стопанката на другото куче дърпаше едната каишка, а Бертил — другата.

— Сеньорита! Ела тук! Спри! Седни!

Дребна мургава жена даваше заповедите си с рязък глас. Кучето я послуша и се отдели от Ернст. Засрамено седна и крадешком погледна стопанката си.

— Пфу, Сеньорита! Не прави така!

Жената накара кучето да я погледне, докато му се караше, а Мелберг потисна импулса си и той да седне.

— Аз… Аз… моля за извинение — заекна той и стегна каишката, за да не може Ернст отново да се хвърли върху другото куче, което, ако се съдеше по името, беше женско.

— Нямаш абсолютно никакъв контрол върху кучето си.

Гласът беше все така рязък и тъмните очи заблестяха, когато собственичката на Сеньорита насочи погледа си към него.

Говореше с лек акцент, който напълно съответстваше на южния й вид.

— Не, то не е мое куче… Аз само го гледам, докато… — Мелберг усети как заеква като едногодишно хлапе. Прочисти гърлото си и заговори отново, този път с малко по-авторитетен глас. — Не съм толкова добре запознат с кучетата. И този не е мой.

— Той май е на друго мнение.

Тя посочи към Ернст, който седеше плътно до краката му и го гледаше с обожание.

— Да, ама… — Мелберг се изкашля от неудобство.

— Е, можем поне да се запознаем. Аз съм Рита.

Тя протегна ръка и той я пое след секунда колебание.

— Цял живот съм имала кучета. Със сигурност мога да дам някой и друг съвет. А пък и е по-забавно, когато се разхождаш с компания.

Не изчака отговора му, а тръгна по пътеката. Без дори да разбере какво точно се случва, Мелберг я последва. Краката му изведнъж бяха проявили собствена воля. Ернст нямаше нищо против — той щастливо пое успоредно на Сеньорита, размахал опашка.