Камила Лекберг
Немското дете (57)

Франс се бе подготвил внимателно преди събранието. Бордът се събираше веднъж месечно и винаги имаше много въпроси за обсъждане. Скоро предстоеше година на избори и за тях това беше най-голямото предизвикателство.

— Всички ли са тук?

Той мълчаливо огледа заседателната маса, около която бяха насядали другите петима членове на борда. Всичките бяха мъже. Равенството между половете още не беше стигнало до неонацистките организации. И вероятно това никога нямаше да стане.

Намираха се в Удевала, в наета под наем сутеренна стая на притежаваната от Бертолф Свенсон жилищна сграда. Помещението иначе се използваше като обща зала за живущите и в него още имаше следи от парти, устроено през уикенда от един наемател. Групата имаше достъп и до офис в същата сграда, но той беше малък и неподходящ за заседания на борда.

— Не са почистили както трябва тук. Ще си поговоря с тях после — промърмори Бертолф, ритна една празна кутийка от бира и тя се затъркаля по пода.

— Да се придържаме към дневния ред — призова строго Франс. Нямаха време за празни приказки. — Докъде сме с приготовленията? — обърна се той към Петер Линдгрен, най-младия член на борда.

Беше избран за координатор на кампанията въпреки енергичните протести на Франс. Той просто нямаше доверие на този човек. Едва миналото лято беше лежал в затвора заради побой над сомалиец на пазара в Гребестад и Франс не вярваше, че той е в състояние да постигне нужната степен на самоконтрол.

Сякаш за да потвърди съмненията на Франс, Петер избегна въпроса и вместо това каза:

— Чухте ли какво се е случило във Фелбака? — Засмя се. — Някой явно набързо е видял сметката на Франкел, този проклет изменник на расата.

— Тъй като приемам, че никой от нас няма нищо общо със станалото, предлагам да се върнем към текущите ни дела — отсече Франс и фиксира укорно Петер.

За момент двамата мъже проведоха безмълвна битка за власт.

Петер пръв отмести поглед.

— Напредваме. Привлякохме нови членове и имаме грижата всички ние, стари и нови, да сме готови за обиколки, при които да разпространяваме посланието си сред евентуален електорат на възможно най-обширна територия.

— Добре — кратко изрече Франс. — А какво става с регистрацията на партията? Направена ли е вече? Ами бюлетините?

— Всичко е под контрол. — Петер забарабани с пръсти по масата, очевидно подразнен, задето е разпитван като някой ученик. Не можа да се удържи да не захапе Франс. — Е, както схващам, не си успял да опазиш старото си приятелче. Кое му беше толкова важното на тоя старец, та реши, че си струва да го закриляш? Хората говорят по този повод, да знаеш. Поставят под въпрос лоялността ти.

Франс се изправи и се втренчи гневно в Петер. Вернер Хермансон, който седеше от другата страна на Франс, го хвана за рамото.

— Не го слушай, Франс. А ти, Петер, се успокой, по дяволите. Това е нелепо. Трябва да планираме дейността си, а не да си подхвърляме гадости един на друг. Хайде сега, стиснете си ръцете.

Вернер погледна първо Петер, а после и Франс. Ако не се броеше Франс, той бе най-дългогодишният член на „Приятели на Швеция“ и най-отдавна познаваше Франс. В тази ситуация беше повече загрижен за Петер, отколкото за Франс. Беше виждал на какво е способен Франс.

За момент цареше осезаемо напрежение. После Франс си седна на мястото.

— С риск да се повторя, отново ще приканя да се върнем към дневния ред. Някакви възражения? Има ли други странични теми, с които можем да си губим времето? Е? — Той се втренчи в членовете на борда, докато те отклониха погледи. После продължи: — Изглежда, че нещата си застават по местата. Да продължим ли в такъв случай по въпросите, които ще застъпим в партийната платформа? Слушах какво имат да кажат хората в града и ми се струва, че този път ще можем да си спечелим място в общинския съвет. На гражданите им е ясно колко лекомислено подхождат националното правителство и окръжната управа към делата с имигрантите. Виждат как службите им са отнемани от чужденци, как общинските финанси се изяждат от социални придобивки за хора, които не са шведи. Шири се недоволство по повод това как се решават нещата на местно ниво и тъкмо него трябва да използваме ние.

Мобилният телефон на Франс иззвъня пронизително от джоба на панталоните му.

— По дяволите. Простете, забравих да го изключа. Само секунда. — Извади телефона и погледна дисплея. Разпозна номера. Беше на домашния телефон на Аксел. Изключи мобилния си телефон, без да отговори. — Извинете. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Имаме фантастичната възможност да се възползваме от невежеството, което този град демонстрира по отношение на проблема с бежанците.

Франс продължи да говори, а всички около масата го слушаха внимателно. Ала неговите собствени мисли препускаха в съвсем различна посока.