Камила Лекберг
Немското дете (25)

Фелбака, 1943 г.

— Ерик? Франс?

Елси пристъпи внимателно през прага. Бяха почукали, но никой не откликна. Огледаха се неспокойно. Докторът и докторката със сигурност нямаше да разберат, че две момичета са посетили сина им. Иначе винаги се срещаха долу във Фелбака, но в пристъп на смелост Ерик им предложи да отидат у тях, понеже родителите му щяха да са извън града през деня.

— Ерик?

Елси се провикна малко по-високо и подскочи, когато чу шъткане от стаята срещу антрето. Ерик показа главата си в отвора на вратата и им махна да влязат.

— Аксел е горе и спи. Върна се днес сутринта.

— Ах, толкова е смел… — Брита въздъхна, но лицето й светна, като видя Франс. — Здравей!

— Здрасти — рече Франс, но гледаше покрай нея, към Елси. — Здравей, Елси.

— Здравей, Франс — отвърна тя и се насочи право към рафтовете с книги. Пръстите й погалиха книжните гръбчета. — Леле, колко книги имате!

— Можеш да вземеш някоя, ако искаш — каза щедро Ерик, но сетне добави: — Освен ако не те е страх. Татко много си пази книгите.

— Разбира се — отговори Елси щастливо и погълна с поглед рафтовете. — Обичаше да чете.

Франс я проследи с поглед.

— Аз пък смятам, че книгите са пропиляно време — обади се Брита. — Много по-добре е да изживяваш нещата, отколкото да четеш за преживяванията на други. Не си ли съгласен, Франс? — Брита се отпусна във фотьойла до него и наклони глава.

— Едното не изключва другото — рече той грубо, но без да я погледне.

Между очите на Брита се оформи бръчка. Тя отново се изправи.

— Ще ходим ли на танците в събота? — попита и направи няколко танцувални стъпки по пода.

— Мама и тате няма да ми позволят — отговори Елси тихо, без да отвръща поглед от книгите.

— А на кого си мислиш, че ще позволят?

Брита направи още няколко танцови стъпки и задърпа Франс, който се отдръпна и успя да се задържи във фотьойла.

— Стига си говорила глупости — сопна й се той, но не можа да не се разсмее след това. — Брита, ти си луда, знаеш ли?

— Не харесваш ли откачени момичета? Мога и да съм сериозна. — Направи нацупена физиономия. — Или да се кикотя. — Засмя се толкова високо, че звукът отекна между стените.

— Шт. — Ерик погледна към тавана.

— А мога и да съм тиха… — прошепна театрално Брита, а Франс отново се засмя и я дръпна да седне на коляното му.

— И като откачена си добре.

Един глас от вратата ги прекъсна.

— Ама че шум вдигате.

Аксел стоеше лениво облегнат на рамката на вратата, с уморена усмивка на уста.

— Извинявай, не искахме да те будим. — В гласа на Ерик се долавяше обожанието, което изпитваше към брат си, но на лицето му бе изписана загриженост.

— Няма нищо, Ерик. И по-късно мога да отида и да си легна за малко. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Такаа, значи те посещават дами, когато мама и татко са при семейство Акселсон, а?

— Е, чак пък дами — измънка угрижено Ерик.

Франс се разсмя, все още с Брита в скута си.

— Ти пък къде виждаш дами? Тук, докъдето ти стига поглед, няма такива. Само две зелени девойчета.

— О, я тихо!

Брита удари Франс през гърдите. Той се намръщи и каза:

— А Елси е толкова вглъбена в книгите, че даже не поздравява.

Елси се обърна засрамено.

— Съжалявам, аз… Добър ден, Аксел.

— О, спокойно, само те занасям. Наслаждавай се на книгите. Ерик трябва да ти е казал, че можеш да вземеш някоя, ако желаеш.

— Да, каза ми. — Тя се изчерви и побърза отново да посвети вниманието си на библиотеката.

— Как мина вчера? — Ерик гледаше брат си така жадно, сякаш искаше да погълне всяка негова дума.

Радостното, отворено лице на Аксел изведнъж помрачня.

— Добре — каза кратко. — Мина добре. — Сетне им обърна гръб. — Ще отида да полегна за малко. Опитайте да сте по-тихи, ако обичате.

Ерик проследи брат си с поглед. Освен обожание и гордост в очите му се четеше и малко завист.

Погледът на Франс бе изпълнен с възхищение.

— Колко е смел брат ти… И аз бих искал да помогна. Само да бях по-възрастен.

— Би помогнал, така ли? — каза Брита, все още кисела, че се бе изложила пред Аксел. — Никога не би посмял. А и баща ти какво би казал? Според това, което чувам, той по-скоро би подал ръка на немците.

— Уф, я стига! — Франс я избута грубо от коленете си. — Хората какво ли не дрънкат. Не очаквах, че обръщаш внимание на клюки.

Ерик, който винаги служеше за буфер в групата, се изправи рязко и каза:

— Можем да послушаме грамофона на баща ми, ако искате. Има Каунт Бейзи^[1].

След което бързо отиде до грамофона и сложи плочата. Не обичаше хората да се карат. Никак не обичаше.