Камила Лекберг
Немското дете (117)

Патрик се взираше право напред. Възможно ли бе Ерика да е права? Звучеше съвършено налудничаво, и все пак… логично. Той въздъхна, като съзнаваше каква тежка задача има пред себе си.

— Хайде, миличко, отиваме на малка екскурзия — каза, вдигна Мая и я отнесе в антрето. — И пътьом ще приберем мама.

Малко по-късно приближи с колата до портата на гробището, където ги чакаше Ерика, толкова нетърпелива да тръгнат, че буквално подскачаше на едно място. Патрик започваше да се усеща също толкова нетърпелив и трябваше да си напомня да не натиска прекалено газта, докато пътуваха към Танумсхеде. Понякога можеше да бъде много безразсъден шофьор, но когато Мая беше в колата, караше извънредно внимателно.

— Аз ще говоря, става ли? — каза Патрик, когато паркираха пред управлението. — Ти ще присъстваш само защото нямам желание да споря с теб, пък и знам, че ти ще победиш в спора. Но той е мой началник и аз съм този, който вече е правил това преди. Ясно?

Ерика кимна неохотно и свали Мая от колата.

— Дали да не идем до къщата на мама и да я помолим да погледа Мая за известно време? Все пак знам, че не ти е приятно, когато водя Мая в управлението — подразни Патрик жена си и в отговор получи само нервиран поглед.

— Хайде, знаеш, че искам да се приключи с това възможно най-скоро. А и тя нямаше вид да е пострадала, след като бе изкарала една работна смяна тук миналия път — отвърна Ерика и му намигна.

— Здравейте! Най-малко вас очаквах да видя тук — възкликна изненадана Аника и лицето й грейна, когато Мая я дари с широка усмивка.

— Трябва да говорим с Бертил — каза Патрик. — Той тук ли е?

— Да, в кабинета си е — отвърна Аника и ги изгледа въпросително.

Патрик енергично се отправи към кабинета на Мелберг, последван от Ерика с Мая на ръце.

— Хедстрьом! Какво правиш тук, дявол го взел? Виждам, че си довел цялото си семейство — рече кисело Мелберг и се изправи да ги посрещне.

— Има нещо, за което трябва да говорим с теб — съобщи Патрик и седна на един от столовете за посетители, без да чака покана.

Мая и Ернст вече се бяха зърнали един друг за своя обща радост.

— Той свикнал ли е да общува с деца? — попита Ерика, която се колебаеше да остави дъщеря си на пода.

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Мелберг, но после омекна. — Той е най-доброто куче на света. Не би наранил и муха.

В гласа му личеше гордост и Патрик развеселен повдигна вежда. Шефът му наистина се бе заплеснал здравата по това куче.

Все още малко предпазлива, Ерика пусна дъщеря си да застане до Ернст, който ентусиазирано се зае да ближе лицето на момиченцето. Мая реагира със смесица от тревога и удоволствие.

— Е, какво искаш? — Мелберг загледа Патрик с известно любопитство.

— Искам да помоля за разрешение да се отвори гроб.

Мелберг се разкашля, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му, а лицето му ставаше все по-червено, докато се опитваше да си поеме въздух.

— Да се отвори гроб! Ти да не си се побъркал, човече?! — успя да изрече той най-сетне. — Отпускът по бащинство явно е засегнал мозъка ти! Знаеш ли колко рядко се получава разрешение за отваряне на гроб? А ние вече го правихме два пъти през последните години. Ако го поискам пак, ще ме освидетелстват и ще ме затворят в лудница! И чие тяло ще ексхумираме този път, между другото?

— На борец от норвежката съпротива, изчезнал през 1945 година — съобщи спокойно Ерика, приклекнала до Патрик, докато чешеше Ернст по ушите.

— Какво казахте? — зяпна насреща й Мелберг, сякаш решил, че му се е причуло.

Ерика търпеливо разправи всичко, което бе научила за четиримата приятели и норвежеца, дошъл във Фелбака година преди края на войната. Обясни, че нямало следа от него след юни 1945 година и до този момент не са успели да го открият.

— Не може ли да е останал в Швеция? Или да се е върнал в Норвегия? Направихте ли запитване към властите на двете страни? — Мелберг изглеждаше извънредно скептичен.

Ерика се надигна от пода и седна на другия стол за посетители. Втренчи се в него, сякаш със силата на волята си искаше да го принуди да я приеме сериозно. И му разправи какво й беше казал Херман. Че Пол Хекел и Фридрих Хюк могат да й кажат къде е Ханс Олавсен.

— Стори ми се, че имената са ми бегло познати, но нямах представа къде съм ги чувала преди. До днес. Отидох на гробището да посетя гробовете на родителите си и на баба и дядо. И тогава го видях.

— Кое? — попита озадачен Мелберг.

Тя махна с ръка.

— Ще стигна и дотам, ако ми позволите да продължа.

— Ами хубаво, добре, продължете — каза Мелберг, вече заинтригуван въпреки волята си.

— В гробището на Фелбака има гроб, който е малко по-различен. Той е от Първата световна война и там са погребани десет германски войници — седем от тях са идентифицирани и изброени по имена, а трима са неизвестни.

— Забрави да му кажеш за надрасканата бележка — подсети я Патрик, който се бе примирил, че жена му ще обяснява.

Достойният мъж знае кога е време да отстъпи.

— А, да. Ето едно парченце от пъзела. — Ерика разправи на Мелберг за бележката, привлякла вниманието й, когато разглеждаше снимката от местопрестъплението, и за факта, че тя гласеше Ignoto militi.

— Как така видяхте снимка от местопрестъплението? — сърдито попита Мелберг и стрелна Патрик с гневен поглед.

— Това ще го обсъдим после — каза Патрик. — Моля те, изслушай я какво има да каже.

Мелберг изръмжа, но отстъпи и помоли Ерика да продължи.

— Ерик Франкел е писал тези думи в бележника си отново и отново и аз открих какво означават. Това е надпис на Триумфалната арка в Париж или по-скоро върху гроба на незнайния воин. И точно това означават: „На незнайния воин“.

На Мелберг все още нищо не му просветваше в главата, така че Ерика продължи да говори и да жестикулира.

— Тази фраза е заседнала в подсъзнанието ми. Тук имаме борец от норвежката съпротива, който изчезва през 1945 година и никой не знае къде е отишъл. Ерик драска бележки за незнаен воин. Брита говори за „стари кости“, а после имаме имената, които Херман ми даде. Та това, което искам да кажа, е, че когато минах покрай този гроб в гробището на Фелбака преди малко, осъзнах защо тези имена са ми толкова познати. Защото са написани на надгробната плоча.

Ерика спря да си поеме дъх. Мелберг я гледаше втренчено.

— Значи Пол Хекел и Фридрих Хюк са имена на двама германци, погребани в гроб от Първата световна война в гробището на Фелбака?

— Точно така — потвърди Ерика, като обмисляше как да продължи разказа си.

Но Мелберг я изпревари.

— Значи всъщност казвате, че…

Тя пое дълбоко дъх и погледна към Патрик, преди да продължи.

— Казвам, че е много вероятно да има допълнително заровено тяло в този гроб. Мисля, че борецът от норвежката съпротива Ханс Олавсен лежи там. И не съм много сигурна как се връзват нещата, но според мен това е ключът към убийствата на Ерик и Брита.

Тя замълча. Никой не проговори. В кабинета на Мелберг единствените звуци, които се чуваха, бяха от заигралите се Мая и Ернст.

След малко Патрик се обади тихо:

— Знам, че звучи шантаво. Но аз го обсъдих с Ерика и според мен има много истина в теорията й. Не мога да предложа конкретно доказателство, но налице са достатъчно индикации, които подкрепят такава идея. Има и голям шанс Ерика да е права, че тъкмо това стои зад двете убийства. Не знам как или защо. Но първата стъпка е да открием дали наистина има допълнително тяло в гроба и ако е така, как човекът е умрял и се е озовал там.

Мелберг не отговори. Преплете пръстите на ръцете си и остана мълчалив и замислен. Накрая издаде шумна въздишка.

— Е, трябва да съм се побъркал. Но мисля, че може да сте прави. Не мога да гарантирам, че ще получа разрешение. Както казах, не ми е за пръв път и прокурорът ще има да беснее. Но ще се опитам. Само това мога да ви обещая.

— Ние само това и искаме — каза развълнувано Ерика, която изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се хвърли на врата на Мелберг.

— Добре де, по-кротко. Надали ще успея. Но ще се опитам. В момента искам малко покой и тишина, за да поработя.

— Тръгваме си веднага — каза Патрик и се изправи. — Уведоми ме, щом научиш нещо.

Мелберг не отговори, само им махна с ръка и вдигна слушалката на телефона, за да пристъпи към най-тежката проверка на способността си да убеждава в цялата своя кариера.