Камила Лекберг
Немското дете (115)

Ерика отдавна не бе посещавала гробовете на баба си и дядо си по майчина линия. Разговорът с Аксел й припомни за тях и на път за дома тя реши да направи отклонение към гробището. Отвори портата, чу чакълът да хрущи под краката й, докато вървеше по пътеката.

Първо мина покрай парцела на родителите си. Беше право напред, от лявата страна на пътеката. Приклекна и изскубна няколко плевела покрай надгробната плоча и си напомни следващия път да донесе свежи цветя. Вгледа се в името на майка си, издълбано в камъка. Елси Фалк. Ерика искаше да я попита за толкова много неща. Ако не беше автомобилната катастрофа преди четири години, сега Ерика би могла да разговаря лично с майка си, вместо да се лута в опити да разбере защо Елси е станала такава, каквато беше.

Като дете Ерика винаги бе обвинявала себе си. И като възрастна също. Мислеше, че нещо не й е наред, че някак не може да се издигне до нужните стандарти. Защо иначе майка й никога не я прегръщаше, никога не разговаряше истински с нея? Защо никога не й каза, че я обича или дори, че я харесва? Дълго време Ерика бе таила убеждението, че не е достатъчно добра и никога не е била. Разбира се, баща й Торе много компенсираше. Бе отдал толкова много време и обич на нея и Ана. Винаги бе готов да ги изслуша, да духа върху ожулено коляно, топлата му прегръдка неизменно излъчваше сигурност. Ала това никога не й бе стигало. Не и когато понякога майка й сякаш бе неспособна да гледа дъщерите си, камо ли да ги прегърне.

Именно затова Ерика бе тъй смаяна от образа, който изникваше сега, образа на Елси като млада. Как бе възможно това тихо, но сърдечно и внимателно към другите момиче, както всички я описваха, да се превърне в тъй студена и отчуждена жена, третираща собствените си деца като непознати?

Ерика протегна ръка да докосне името на майка си върху надгробната плоча.

— Какво ти се е случило, мамо? — прошепна тя и усети как гърлото й се стяга. Когато след няколко минути се изправи, бе по-решена от всякога да разкрие колкото можеше повече от миналото на майка си. Определено там имаше нещо, нещо, което още й убягваше и трябваше да бъде извадено на светло. И без значение какво щеше да й струва, тя щеше да открие какво е то.

Ерика хвърли последен поглед към гроба на родителите си и после извървя няколкото метра до парцела, където бяха погребани баба й и дядо й. Елоф и Хилма Мострьом. Не беше ги виждала. Трагедията, отнела живота на дядо й, се бе случила дълго преди тя да се роди, а баба й бе починала десет години след неговата смърт. Елси никога не говореше за тях. Но Ерика бе щастлива, че в проучванията й дотук всички ги бяха описали като добри и сърдечни. Тя отново приклекна и се вгледа в плочата, сякаш искаше да я накара да й проговори. Ала камъкът беше ням. Нямаше какво да научи тук. Ако искаше да открие истината, трябваше да я потърси другаде.

Пое към хълма, отправи се към склона под църквата, за да се прибере по пряк път у дома. В подножието на хълма автоматично погледна вдясно към голямата сива надгробна плоча, покрита с мъх, която стърчеше самотно под гранитната скала, образуваща страничната граница на гробището. Направи една крачка нагоре по хълма, но рязко се закова. Върна се и застана пред големия сив камък, а сърцето й биеше лудешки в гърдите. Несвързани факти и изречени фрази се завъртяха в главата й. Присви очи, за да е сигурна, че вижда добре, после направи още една крачка напред и застана съвсем близо до надгробния камък. Дори прекара пръсти по текста, за да е сигурна, че мозъкът й не си прави шеги с нея.

И тогава всички факти си дойдоха на място едва ли не с кликване. Разбира се. Сега знаеше какво се е случило или поне една част от случилото се. Извади телефона си и с треперещи пръсти набра номера на Патрик. Време беше той да се намеси.