Камила Лекберг
Немското дете (60)

— О, вярно, забравих да ти кажа. Карин се обади. Имате среща за разходка в десет часа. Пред аптеката.

Патрик застина на средата на крачката си.

— С Карин? Днес? След… — Той погледна часовника си. — Половин час?

— Съжалявам — подхвърли Ерика, макар тонът й да показваше, че ни най-малко не съжалява. После омекна. — Мислех да отскоча до библиотеката за някои проучвания, така че ако се приготвите с Мая до двайсет минути, ще ви закарам.

— А ти… — Патрик се поколеба. — Ти не възразяваш ли?

Ерика се приближи до него и го целуна.

— В сравнение с използването на полицейския участък като забавачка за дъщеря ни, среща за разходка с бившата ти жена си е направо нищо.

— Ха-ха, много смешно — намусено отбеляза Патрик, макар да знаеше, че Ерика има право. Вчерашната му постъпка беше доста глупава.

— Ама не стой така! Върви да се обличаш! Определено ще възразя, ако идеш на среща с бившата си жена в този вид.

Ерика се разсмя, като изгледа мъжа си, който бе застанал в спалнята само по бельо и чорапи.

— Значи не изглеждам достатъчно мъжествен така, а? — рече Патрик и се опита да заеме поза на културист.

Ерика се засмя толкова силно, че й се наложи да приседне на леглото.

— О, господи, престани.

— Какво? — рече Патрик, като се престори на обиден. — Аз съм толкова отблъскващо мускулест, че съм възприел настоящия си вид само за да приспивам вниманието на мошениците и да им създавам фалшиво чувство за сигурност.

Той потупа корема си, който се разтресе малко повече, отколкото ако бе докоснал само мускул. Бракът не бе допринесъл особено много за стягането на талията му.

— Стига! — викна Ерика. — Никога повече няма да съм способна да правя секс с теб, ако не престанеш.

Патрик реагира, като се хвърли върху нея на леглото с най-изразителния си зверски рев и започна да я гъделичка.

— Вземи си думите обратно! Вземаш ли си ги? А?

— Да, да, вземам си ги обратно! Спри вече!

— Мама! Татко!

Мая стоеше на прага и ръкопляскаше, възхитена от шоуто. Бе дошла от стаята си, привлечена от интересните звуци, носещи се от спалнята на родителите й.

— Ела тук татко да погъделичка и теб — рече Патрик и вдигна Мая върху леглото.

В следващата секунда майка и дъщеря се заливаха от смях. Накрая и тримата лежаха на леглото изтощени и сгушени един в друг, докато Ерика рязко се изправи до седнало положение.

— Двамата трябва да побързате. Ще облека Мая, докато ти се приведеш в приличен вид.

Двайсет минути по-късно Ерика спря пред общинската сграда, която помещаваше аптеката и библиотеката. Изпитваше мъничко любопитство. За пръв път щеше да види Карин, макар, естествено, да бе чувала много за нея. Но истината беше, че Патрик ставаше много лаконичен, щом се отвореше дума за първия му брак.

Тя паркира колата, помогна на Патрик да извади количката от багажника и тръгна с него да се запознае с Карин. Ерика пое дълбоко дъх и протегна ръка.

— Здравей, аз съм Ерика — каза. — Вчера говорихме по телефона.

— Много ми е приятно да се запознаем! — каза Карин и за своя изненада Ерика установи, че е харесала от пръв поглед жената, застанала пред нея.

С крайчеца на окото си забеляза колко неловко се чувстваше Патрик, който се поклащаше напред-назад, и самата тя взе да се забавлява от ситуацията. Всъщност беше доста смешно.

С интерес огледа бившата съпруга и бързо забеляза, че Карин е по-слаба от нея и малко по-ниска. Тъмната й коса бе прибрана в простичка конска опашка. Имаше фини черти, не носеше грим и изглеждаше твърде… уморена. Без съмнение поради грижите по едва проходило дете, каза си Ерика, като си даде сметка, че и тя самата не би издържала на по-внимателен оглед по времето, когато още не бяха приучили Мая да спи през нощта.

Побъбриха известно време, после Ерика се сбогува и се отправи към библиотеката. Изпитваше облекчение, след като най-сетне бе придобила представа за външността на жената, която бе играла толкова важна част в живота на Патрик в продължение на осем години. Преди не беше виждала нейна снимка. Но предвид обстоятелствата, които бяха довели до раздялата им, беше разбираемо, че Патрик не би искал да пази фотографски доказателства за съжителството им.

В библиотеката бе спокойно както винаги. Тя бе прекарала много часове тук, в библиотеките имаше нещо, което пораждаше у нея чувство на дълбоко удовлетворение.

— Здравей, Кристиан!

Библиотекарят вдигна поглед и се усмихна, като видя Ерика.

— Здравей, Ерика. Радвам се да те видя отново. С какво мога да ти услужа днес?

Акцентът му от провинция Смоланд звучеше много приятно. Ерика се почуди защо хората от Смоланд изглеждат толкова мили, щом си отворят устата. В случая с Кристиан първото впечатление се оказваше вярно. Той неизменно бе сърдечен и готов да помогне, а също и много добър в работата си. В не един случай бе съдействал на Ерика да намери информация, за която тя имаше много слаба надежда да открие.

— Искаш ли да узнаеш повече за същия случай, който проучваше миналия път? — попита той и я погледна с надежда.

Въпросите на Ерика, свързани с проучването, винаги бяха желано разсейване от твърде монотонните задачи на службата му, състоящи се главно в издирване на информация за риби, платноходки и фауната на Бохуслен.

— Не, не днес — отвърна тя и седна на стола срещу него пред информационното гише. — Днес ми трябват факти за местни хора, от Фелбака. И за някои събития.

— Хора и събития. Би ли могла да си по-конкретна?

— Ще се опитам. — Ерика бързо му изрецитира няколко имена. — Брита Йохансон, Франс Рингхолм, Аксел Франкел, Елси Фалк или по-скоро Мострьом и… — Тя се поколеба няколко минути, преди да добави: — Ерик Франкел.

Кристиан трепна.

— Не е ли това човекът, който бе открит убит?

— Същият — потвърди Ерика.

— А Елси? Тя не е ли…?

— Майка ми, да. Трябва ми информация за всички тези хора от времето около Втората световна война. Всъщност да ограничим търсенето до годините на войната.

— С други думи, от 1939-а до 1945-а.

Ерика кимна и с очакване загледа как Кристиан вкарва заявката в компютъра си.

— А как върви твоят проект, между другото?

По лицето на библиотекаря сякаш пробяга сянка. После изчезна и той отговори на въпроса й:

— Преполових работата. Благодаря, че попита. Стигнах дотук главно благодарение на съвета, който ми даде.

— О, нищо особено — смути се Ерика. — Само ми кажи, ако ти трябват още насоки по отношение на писането или ако искаш да погледна ръкописа ти. Впрочем, избра ли вече работно заглавие?

— „Русалката“ — отвърна Кристиан, без да среща погледа й. — Ще се казва „Русалката“.

— Какво хубаво заглавие. Как ти хрумна? — попита Ерика, но Кристиан рязко поклати глава, за да покаже, че не иска да го обсъжда повече.

Тя го изгледа учудена. Това бе крайно неприсъщо за него. Запита се дали не го е обидила някак, но не й идваше наум с какво.

— Ето някои статии, които може да те заинтересуват — каза Кристиан. — Да ти ги принтирам ли?

— Да, ако обичаш — отвърна Ерика леко стъписана.

Но когато се върна след няколко минути с купче листове от принтера, Кристиан пак изглеждаше същият както винаги.

— Това ще те ангажира за известно време. Само ми кажи, ако има още нещо, с което мога да ти помогна.

Ерика му благодари и си тръгна от библиотеката. Имаше късмет. Кафенето на отсрещната страна на улицата беше отворено и тя си взе кафе, преди да седне и да започне да чете. Но онова, което откри, беше толкова интересно, че чашата й остана недокосната и кафето изстина.