Камила Лекберг
Немското дете (54)

Шел още изпитваше гняв след срещата с баща си. Франс винаги му действаше така. Не, всъщност не беше истина. В детството му преобладаващото чувство беше разочарование. Разочарование, примесено с обич, които с годините се бяха превърнали в твърда сърцевина от омраза и гняв. Даваше си сметка, че бе позволил тези чувства да ръководят всеки път избора, който бе правил, и в този смисъл на практика бе оставил баща му да направлява собствения му живот. Ала беше съвършено безсилен да промени нещата. Стигаше му да си помисли за чувството, което изпитваше, когато майка му го потътреше на едно от безчетните си посещения при Франс в затвора. Студеното сиво помещение за посетители. Абсолютно безлично, лишено от всякаква емоция. Неумелият опит на баща му да разговаря с него, като се преструва, че реално е част от живота му, а не просто го наблюдава от разстояние. Иззад решетките.

Години бяха минали, откакто баща му бе излежал последната си присъда, но това не означаваше, че е станал по-добър човек. Сега просто беше по-съобразителен. Избрал беше различен път. И като следствие от това Шел се насочи към пълната му противоположност. Пишеше за организациите, насочени срещу чужденците, с ярост и страст, които му бяха спечелили репутация, простираща се далеч отвъд границите на вестник „Бохусленинген“. Често вземаше самолета от Тролхетан до Стокхолм, за да участва в телевизионно предаване и да говори за деструктивните сили на неонацизма и как обществото най-добре да се справи с тях. За разлика от мнозина други, които в лигавия дух на времето искаха да поканят неонацистките организации в публичния форум за открита дискусия, Шел бе възприел твърдата линия. Към тях просто не биваше да има никаква поносимост. Налагаше се да бъдат сразявани и заклеймявани по всеки повод, да им се опонира във всякакъв контекст, буквално да им бъде показана вратата и да им се даде да разберат, че са нежелани чудовища.

Паркира пред дома на бившата си съпруга. Този път не си бе направил труда да се обади предварително. Понякога тя умишлено излизаше, преди да е дошъл. Ала този път се бе уверил, че си е вкъщи. Седял бе в колата си на известно разстояние, за да изчака да я зърне. След един час тя пристигна с колата си, която паркира отпред. Очевидно бе ходила да пазарува, защото извади от колата два плика от супермаркет. Шел я изчака да влезе вътре и измина стоте метра до къщата. Слезе и почука на вратата. Карина отвори и като видя кой стои на прага, на лицето й се появи уморено изражение.

— Ти си бил значи. Какво искаш? — попита рязко.

Шел усети как у него да се надига раздразнение. Защо тя не можеше да разбере сериозността на ситуацията? Да осъзнае, че е време да предприемат сурови мерки? В гърдите му гореше чувство за вина, което още повече засили яда му. Защо тя винаги трябваше да изглежда толкова… смазана? Все още. След десет години.

— Трябва да поговорим. За Пер.

Влезе решително покрай нея и започна да събува обувките си, преди да си окачи сакото. За момент Карина имаше вид, сякаш ще се възпротиви, но после вдигна рамене и влезе в кухнята. Застана с гръб, облегната на плота, със скръстени ръце, сякаш се подготвяше за схватка. Този танц вече го бяха изпълнявали много пъти.

— Сега пък какво има?

Тя разтърси коса и тъмните кичури на бретона надвиснаха над очите й, така че й се наложи да ги отметне. Толкова често беше виждал същия този жест. Беше едно от нещата, които го плениха у нея при запознанството им. През онези първи години, преди рутината на ежедневието и тъгата да вземат връх, преди любовта им да угасне и по тази причина той да поеме по друг път. Все още не знаеше дали е направил верния избор, или не.

Шел придърпа един от кухненските столове и седна.

— Трябва да предприемем нещо. Длъжна си да проумееш, че това няма да се реши от само себе си. Щом хлапе се замеси с такава шайка…

Карина го прекъсна, като вдигна ръка.

— Никога не съм мислила, че ще се реши от само себе си. Просто имам различно мнение по въпроса какво трябва да се направи. И отпращането на Пер надалеч не е изход. Би трябвало и ти да го разбираш.

— Не си даваш сметка, че той трябва да се откъсне от тази среда.

Шел сърдито прокара ръка през косата си.

— Приемам, че с „тази среда“ подразбираш баща си. — Тонът на Карина беше наситен с презрение. — Мисля, че трябва да се погрижиш да решиш собствените си проблеми с баща ти, преди да намесваш Пер.

— Какви проблеми? — Шел се чу как повишава тон, затова се насили няколко пъти дълбоко да поеме дъх, преди да продължи. — Първо, не говоря само за баща си, когато казвам, че Пер трябва да се махне от тук. Мислиш, че не виждам какво става ли? Че не знам как държиш скрити бутилки във всеки шкаф и чекмедже? — Шел направи жест към кухненските шкафове. Карина се канеше да протестира, но той вдигна ръка и я спря. — И няма нищо за разрешаване помежду мен и Франс — процеди той през стиснати зъби. — Що се отнася до мен, предпочитам да нямам нищо общо с този човек, нито имам намерение да му позволя да упражнява влияние върху Пер. Но тъй като не можем да държим момчето под наблюдение всяка минута от деня, а ти не проявяваш особен интерес да се занимаваш с него, не виждам друго решение. Трябва да намерим училище, където да живее и където персоналът е обучен да се справя с такива проблеми.

— И как точно си мислиш, че ще се случи? — изкрещя Карина и бретонът й отново падна над очите. — Не пращат тийнейджъри в училища за проблемни младежи ей така, без причина. Първо трябва да са извършили нещо, но нищо чудно ти да се разхождаш наоколо и да потриваш ръце в очакване, та да можеш…

— Нахлуване с взлом — прекъсна я Шел. — Хванали са го да нахлува в нечия къща.

— Какви ги приказваш? Как така е нахлул в нечия къща?

— В началото на юни. Собственикът го заварил на местопрестъплението и ми се обади. Отидох и прибрах Пер. Влязъл през прозорец на мазето и бил заварен да събира вещи от къщата. Собственикът му цитирал наредба от закона. Заплашил да позвъни в полицията, ако не съобщи телефона на родителите си. Така че Пер му дал моя номер, не твоя. — Не можа да сдържи известно чувство на злорадство, когато видя колко разстроена и разочарована изглеждаше Карина.

— Дал му е твоя номер? Но защо?

Шел вдигна рамене.

— Кой знае? Сигурно защото бащата си е винаги баща.

— В чия къща е нахълтал?

На Карина, изглежда, още й бе трудно да приеме, че Пер бе поискал мъжът да се обади на Шел.

Той се поколеба няколко секунди, преди да отговори. После каза:

— Онзи старец, когото намериха мъртъв във Фелбака миналата седмица. Ерик Франкел. Неговата къща беше.

— Но защо? — Тя поклати глава.

— Тъкмо това се опитвам да ти кажа! Ерик Франкел беше експерт по Втората световна война. Имаше цял тон материали от онзи период и Пер вероятно е искал да впечатли приятелите си, като им покаже истински артефакти.

— Полицията знае ли за това?

— Още не — студено отвърна той. — Дали ще узнае зависи от…

— Нима би причинил това на собствения си син? Ще го издадеш, че е проникнал с взлом? — прошепна Карина, втренчена в него.

Внезапно Шел усети твърда буца в стомаха си. Представи си я как бе изглеждала при първата им среща. Беше на празненство във факултета по журналистика. Тя беше дошла с приятелка, която учеше там, но момичето бе изчезнало с гаджето си веднага след идването им, така че Карина се бе озовала самотна и пренебрегната, седнала на едно канапе. Той се влюби в нея в мига, щом я зърна. Беше с жълта рокля и жълта лента в косата, тъмна като сега, но без побелелите кичури, които ставаха все по-забележими. Имаше нещо у нея, което го караше да иска да я закриля, да се грижи за нея, да я обича. Помисли си за сватбата им. Роклята, която си беше купила, бе невероятно красива, но днес щеше да бъде сметната за реликва от осемдесетте с обемната пола и бухналите ръкави. Той поне бе на мнение, че тя изглеждаше истински ангел с нея. И после, когато за пръв път я видя да държи Пер. Изтощена, без грим, с грозен болничен халат. Ала докато гушкаше техния син в обятията си, с усмивка бе вдигнала поглед към него. И той имаше чувството, че за нея би могъл да се бори с дракони или да се сражава срещу цяла армия и да победи.

Сега, докато седяха в нейната кухня като враждуващи воини, и двамата уловиха в очите на другия мимолетен образ на онова, което бяха някога. За миг си припомниха времето, когато се смееха заедно, когато правеха любов, преди чувствата им да повехнат, да станат крехки и чупливи. И това бе направило Шел уязвим. Усети как буцата в стомаха му се втвърдява още повече.

Опита се да не мисли за това.

— Ако трябва, ще се погрижа полицията да получи тази информация — каза той. — Или ще вземем мерки да отделим Пер от тази среда, или ще оставя полицията да го свърши вместо нас.

— Мръсник такъв! — викна Карина, а гласът й бе задавен от сълзи и разочарование, натрупано от всички нарушени обещания.

Шел се изправи. Насили се да запази студено изражение, когато каза:

— Така стоят нещата. Имам предложение къде да изпратим Пер. Ще ти го пусна по мейла, за да го разгледаш. И при никакви обстоятелства той не бива да поддържа контакт с баща ми. Ясно ли е?

Карина не отговори, само сведе глава в знак, че капитулира. Много време беше минало, откакто имаше енергията да се бори с Шел. Предаде се в деня, когато той се отказа от нея, от живота им заедно.

Щом се озова в колата си, Шел измина няколкостотин метра и после паркира. Притисна чело върху волана и затвори очи. Сети се за Ерик Франкел. И за онова, което бе открил за него. Въпросът беше: какво да прави с информацията?