Камила Лекберг
Немското дете (43)

— Добре ли прекарахте почивните дни?

Паула отправи въпроса си към Мартин и Йоста, докато слагаше кафе в кафеварката. Те само кимнаха мрачно. И двамата страдаха от синдрома „понеделник сутрин“. Освен това Мартин не бе спал добре през целия уикенд.

Напоследък започна да се събужда през нощта, притеснявайки се за бебето, което трябваше да се роди след няколко месеца. Знаеше, че детето е желано. Искаха го. Много при това. Но едва сега осъзнаваше каква огромна отговорност е това. Ще трябва да наблюдава, да закриля, да се грижи за малкото същество във всяко едно отношение. Това прозрение го държеше буден през нощта, взрян в тавана, докато големият корем на Пия се повдигаше и спускаше в такт с лекото й дишане. Размислеше ли се, виждаше в бъдещето това, което познаваше от настоящето — оръжия, наркотици и сексуална злоупотреба, психически тормоз, скърби и нещастия. Нямаха край всички ужасни неща, които можеха да сполетят детето им. И за първи път се запита дали е достатъчно зрял за отговорността. Но вече беше малко късно за това. След няколко месеца бебето щеше да се роди.

— Какви сте свежарки!

Паула седна и опря ръце на масата, докато наблюдаваше Йоста и Мартин с усмивка.

— Трябва да се забрани доброто настроение в понеделник сутрин — каза Йоста, като се надигна да си сипе кафе.

Черната течност още течеше от каната, когато Йоста отдръпна чашата си и по плота се разля кафе. Той дори не забеляза, а просто върна каната на мястото й.

— Йоста — каза Паула строго, когато той обърна гръб на бъркотията, която бе направил, и отново седна на масата. — Не може просто да го зарежеш така. Трябва да избършеш кафето, което разля.

Йоста хвърли поглед през рамо към локвичката, която бе направил върху шкафа.

— Уф, да де, да — каза мрачно и отиде да почисти.

Мартин се засмя.

— Радвам се да видя, че има кой да те държи под око.

— Типично по женски. Винаги ли трябва да сте толкова дяволски дребнави!

Паула бе на път да каже нещо язвително, когато в коридора се разнесе звук, който не принадлежеше към нормалните звуци на управлението. Веселото бърборене на дете.

Мартин протегна врат с нетърпеливо изражение на лицето.

— Това трябва да е… — започна той.

Преди да успее да довърши изречението, Патрик се появи на вратата с Мая на ръце.

— Здрасти на всички.

— Здравей! — щастливо отвърна Мартин. — Виждам, че не те сдържа.

Патрик се усмихна.

— Ами, малката и аз си помислихме да се отбием да видим дали всъщност работите. Нали така, миличка?

Мая бърбореше щастливо и размахваше ръце. Сетне започна да се върти, за да покаже, че иска да слезе. Патрик я остави да прави каквото желае и тя веднага насочи нестабилните си крачета право към Мартин.

— Здравей, мъничка Мая! Познаваш чичо си Мартин, нали? Помниш ли как ходихме да разглеждаме цветята заедно? Знаеш ли какво, чичо Мартин ще отиде да донесе кутия с играчки.

Той хукна да вземе кутията, която държаха в участъка за в случай, че някой дойде с дете, което трябва да бъде занимавано известно време. Мая се зарадва на ковчежето със забавни и чудесни съкровища, което се появи в кухнята няколко минути по-късно.

— Благодаря ти, Мартин — каза Патрик, наля си чаша кафе и седна до масата. — Е, как вървят нещата? — попита и направи гримаса след първата глътка.

Бе му отнело само седмица да забрави колко бе ужасен вкусът на кафето в управлението.

— Малко мудно — отговори Мартин, — но имаме някои насоки.

Той разказа на Патрик за разговорите, които бяха провели с Франс Рингхолм и Аксел Франкел. Патрик слушаше с интерес.

— А Йоста е взел пръстови отпечатъци и отпечатъци от обувки от едно от момчетата. Трябва да получим тези на другото момче и след това да елиминираме собствените си отпечатъци от разследването.

— Какво каза момчето? — попита Патрик. — Забелязали ли са нещо интересно? Защо изобщо са решили да проникнат в дома на Франкел? Открихте ли нещо друго, което да ни свърши работа?

— Не, не изкопчих нищо полезно от момчето — каза Йоста мрачно.

Имаше чувството, че Патрик проверява как си е свършил работата, и това не му допадаше. В същото време въпросите на Патрик разбутаха нещо в мозъка му. Нещо се размърда, нещо, което знаеше, че трябва да излезе на повърхността. А може би беше просто плод на въображението му. Пък и само щеше да налее вода в мелницата на Патрик, ако си отвореше устата и кажеше нещо.

— Общо взето, тъпчем на едно място. Единственото, към което проявяваме интерес, е връзката с „Приятели на Швеция“. Иначе Ерик Франкел не изглежда да е имал някакви врагове, а не сме открили никакви други възможни мотиви.

— Проверихте ли банковите му сметки? Може да намерите нещо интересно там — каза Патрик, мислейки на глас.

Мартин поклати глава, раздразнен, че не се е сетил за това.

— Ще го направим в най-скоро време — каза той. — И трябва да попитаме Аксел дали Ерик е имал жена в живота си. Или пък мъж, в този ред на мисли. Някой, на когото да се е доверявал. Другото нещо, което трябва да уредим днес, е да разпитаме жената, която е почиствала дома на Ерик и Аксел.

— Добре. — Патрик кимна. — Може би тогава ще разберете защо не е почиствала дома цяло лято. Което пък ще обясни защо тялото на Ерик не е открито по-рано.

Паула се изправи.

— Знаете ли, ще звънна на Аксел още сега, за да разбера дали Ерик не е имал някаква връзка. — Тя излезе от стаята.

— Имате ли писмата, които Франс е изпращал на Ерик? — попита Патрик.

Мартин също стана.

— Ще отида да ги донеса. Предполагам, че би искал да им хвърлиш един поглед.

Патрик сви рамене с престорено безгрижие.

— Ами, тъй като така или иначе съм тук…

Мартин се засмя.

— Вълкът козината си мени, но нрава — не. Не беше ли в отпуск по бащинство?

— Добре, добре, просто изчакай, докато попаднеш в същата ситуация като моята. Не са много часовете, които ще издържиш в пясъчника. А и Ерика работи у дома, така че е доста доволна, когато отсъстваме за по-дълго.

— Тя знае ли, че малката ви разходка с Мая се е отклонила към полицейското управление? — попита Мартин с блеснали очи.

— Е, може би не, отбих се само за малко. За да проверя как удържате фронта.

— Тогава по-добре да донеса писмата, след като си се отбил само за малко.

Няколко минути по-късно Мартин се завърна с пет писма, прибрани в пластмасови пликове. Мая вдигна поглед от кутията с играчки и протегна ръчичка към писмата, които Мартин държеше, но той ги подаде на Патрик.

— Съжалявам, мила, не можеш да си играеш с тях.

Мая прие отговора му с леко обиден вид, след което продължи да изучава кутията на пода.

Патрик положи писмата едно до друго на масата. Прочете ги мълчаливо, дълбоки бръчки набраздиха челото му.

— Няма нищо конкретно. Просто повтаря едно и също. Казва, че Ерик трябва да внимава, защото той не може да го предпазва повече. И че има сили в „Приятели на Швеция“, които първо действат, после мислят. — Патрик продължи да чете. — А ето тук оставам с впечатлението, че Ерик е отговорил, защото Франс пише следното: „Мисля, че това, което казваш, е погрешно. Ти говориш за последствия. За отговорност. А аз говоря за загърбване на миналото. Да гледаме напред. Ние имаме различни мнения, различни гледни точки, аз и ти. Но отправната ни точка е една и съща. На дъното дебне едно и също чудовище. За разлика от теб аз мисля, че би било неразумно да върнем старото чудовище към живот. Някои кости трябва да останат неизровени. Аз вече изложих мнението си в предното си писмо и няма да говоря отново по този въпрос. Препоръчвам ти да направиш същото. Засега съм избрал да действам като буфер, но ако ситуацията се промени, ако чудовището бъде извадено на светло, може би чувствата ми също ще се променят“.

Патрик се обърна към Мартин.

— Попитахте ли Франс какво иска да каже с това? Какво е това „старо чудовище“, за което говори?

— Още не сме имали тази възможност. Но ще го разпитаме отново.

На вратата се появи Паула и каза:

— Успях да открия жената в живота на Ерик. Направих, както Патрик предложи, и се обадих на Аксел. Той обясни, че през последните четири години Ерик е имал една „добра приятелка“, както се изрази. Казва се Виола Елмандер. Вече разговарях с нея. Можем да отидем да я видим още тази сутрин.

— Бързо действаш — каза Патрик, като се обърна към Паула с одобрителна усмивка.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита Мартин импулсивно. Но след това хвърли поглед на Мая, която съсредоточено изучаваше очите на една кукла, и добави: — Не, разбира се, няма как да стане.

— Разбира се, че има как да стане. Можете да я оставите тук с мен — чуха Аника да казва от вратата.

Тя изгледа Патрик с надежда, усмихна се на Мая и веднага бе възнаградена с усмивка в замяна. Понеже нямаше собствени деца, Аника беше щастлива, когато се появеше възможност да заеме нечие.

— Хм… — поколеба се Патрик.

— Не смяташ, че мога да се справя? — попита Аника и скръсти ръце, преструвайки се на обидена.

— Не е това — каза Патрик все още колебливо. Но любопитството му надделя и той кимна. — Добре, така ще направим. Ще се помотаем заедно, но само малко, така че да се върна преди обяд. А ти ми се обади, ако имате някакви проблеми. Мая трябва да яде към десет и половина. Все още предпочита пюрета, но мисля, че имам един буркан със сос за месо, който можеш да притоплиш в микровълновата, обикновено се уморява след хранене, трябва само да я сложиш в количката и малко да я полюлееш, и не забравяй памперса и плюшеното мече, него го гушка, когато заспива, и…

— Стига, стига! — Аника вдигна ръце със смях. — Всичко ще е наред, не се притеснявай. Ще се постарая да не умре от глад, а и с дрямката ще се справим.

— Благодаря, Аника — каза Патрик. После клекна до дъщеря си и погали русата й коса. — Тате излиза за малко, но ти ще останеш тук с Аника. Става ли?

Мая го погледна за миг с широко отворени очи, но после отново задърпа миглите на куклата. Леко засегнат, Патрик се изправи и каза:

— Е, виждате колко съм незаменим. Забавлявайте се.

Прегърна Аника и след това тръгна към гаража. Изпита истинска радост, като седна зад волана на полицейската кола, докато Мартин се качваше на седалката до шофьора. Паула се настани на задната седалка. Държеше в ръка плик с адреса на Виола. Патрик изкара колата от гаража на заден ход и се отправи към Фелбака. Едва устоя на силното желание да си затананика.