Камила Лекберг
Немското дете (89)

Беше прекрасен ден. Такива неща от дълго време не бяха правили впечатление на Аксел. Фактът, че някои дни можеха да бъдат по-хубави от други. Но този несъмнено беше чуден. Точно на границата между лятото и есента. С нежен топъл ветрец. Светлината бе изгубила блясъка на лятото и започваше да придобива мекото сияние на есента. Наистина невероятен ден.

Той отиде до еркерния прозорец и погледна навън със сключени зад гърба си ръце. Ала не виждаше дърветата. Нито тревата, която беше израсла твърде висока и вехнеше с приближаване на по-хладното време. Вместо тях видя Брита. Прелестната Брита, която навремето през войната бе приемал само като малко момиченце. Една от приятелките на Ерик, сладка, но твърде суетна. Не го беше интересувала. Твърде млада беше. Умът му бе ангажиран с многото, което имаше да се върши, което трябваше той да изпълни. Тя бе само в периферията на неговия свят.

Ала ето че сега мислеше за нея. Такава, каквато я бе видял онзи ден. Шейсет години по-късно. Все още красива. Все още леко суетна. Ала годините я бяха променили. Превърнали я бяха в съвсем различен човек. Аксел се питаше дали и той самият се бе променил толкова. Може би. А може би не. Вероятно годините, които бе прекарал в германски плен, го бяха променили достатъчно за цял живот, така че след това вече не бе способен да се променя. Всичко, което бе видял, ужасите, на които бе станал свидетел. Може би това бе видоизменило нещо дълбоко у него, което не можеше да бъде излекувано и отново възстановено.

В съзнанието на Аксел изникнаха образи на други хора. Лицата на онези, които бяха преследвани и заловени с негова помощ. Не бяха вълнуващите гонитби, показвани по филмите, а методичен труд, дисциплина и цялата изисквана административна работа. Седял бе в офиса си и в продължение на пет десетилетия бе се движил по документални следи. Подлагал бе на проверка самоличности, плащания, пътувания и евентуални градове, послужили за убежище. И така ги бяха хващали един по един. Погрижили се бяха те да бъдат наказани за греховете си, все повече отдалечаващи се в миналото. Никога нямаше да уловят всичките. Той го знаеше. Все още имаше толкова много от тях на свобода, а броят на онези, които умираха, растеше. Но вместо да умрат в затвора, в унижение, остаряваха и срещаха края си в своите легла, без да им се е наложило да отговарят за деянията си. Именно това му даваше стимул да продължи, никога да не се отказва; той постоянно проучваше, преследваше, ходеше от среща на среща, преглеждаше архив след архив. Отказваше да се отдаде на отдих, докато можеше да съдейства за залавянето на още само един престъпник.

Аксел се взираше с невиждащи очи през прозореца. Знаеше, че усърдието му бе станало маниакално. Работата му беше погълнала всичко друго, превърнала се беше в спасително въже, в което той можеше да се вкопчи всеки път, щом изпиташе съмнения в себе си или в своята човечност. Докато беше ангажиран в лова, не беше нужно да си задава въпроса кой е в действителност. Докато работеше, за да служи на доброто, успяваше бавно, но сигурно да топи угризенията си. Само благодарение на това че отказваше да се спре, успяваше да се отърси от всичко, за което не желаеше да мисли.

Обърна се. На вратата се звънеше. Не успя веднага да се откъсне от лицата, нижещи се в ума му. После примигна да ги отпъди и отиде да отвори вратата.

— О, пак сте вие — рече Аксел, когато видя пред себе си Паула и Мартин.

За секунда се почувства смазан от умора. Понякога имаше усещането, че това никога няма да свърши.

— Може ли да влезем и да поговорим с вас за няколко минути? — попита с любезен тон Мартин.

— Разбира се. Заповядайте — отвърна Аксел и отново ги поведе към верандата. — Има ли новини? Чух за Брита впрочем. Ужасна история. Видях се с нея и Херман само дни преди това. Трудно ми е да си представя, че той би… — Аксел поклати глава.

— Да, много трагично — рече Паула. — Но се опитваме да не прибързваме със заключенията.

— Но, доколкото чух, Херман е признал. Не е ли така? — попита Аксел.

— Ами, да — отговори колебливо Мартин. — Но докато не сме в състояние да го разпитаме… — Той разпери ръце. — Именно затова дойдохме тук да разговаряме с вас.

— Добре. Макар да не знам как мога да помогна.

— Разгледахме разпечатките от домашния телефон на Брита и Херман и вашият номер се появява на три пъти.

— Е, мога да ви обясня поне за един от случаите. Херман ми позвъни преди няколко дни с молба да отида да посетя Брита. Не бяхме поддържали контакт дълги години, така че беше малко изненадващо. Но, както разбрах, била й поставена диагноза Алцхаймер, за беда. Херман май че искаше тя да види някого от далечното минало с надежда това да помогне.

— Значи затова отидохте там? — попита Паула, докато го наблюдаваше внимателно. — За да може Брита да види някого от далечното минало?

— Да. Поне така ми каза Херман. Разбира се, не бяхме кой знае колко близки тогава. Тя всъщност беше приятелка на брат ми Ерик, но не мислех, че една визита би навредила. А и на моята възраст винаги е приятно да се отдадеш на стари спомени.

— Какво се случи, докато бяхте там? — поинтересува се Мартин и се наведе леко напред.

— Известно време умът й беше доста бистър и побъбрихме за старите дни. Но после се обърка и вече нямаше смисъл да оставам, така че се извиних и си тръгнах. Невероятна трагедия. Това е ужасна болест.

— Ами телефонните обаждания в началото на юни? — Мартин погледна бележките си. — Първо от вашия телефон на втори, после от този на Брита и Херман на трети и накрая едно от техния телефон на четвърти.

Аксел поклати глава.

— Нищо не знам за това. Трябва да са говорили с Ерик. Но вероятно молбата е била от същия характер. И е било по-естествено Брита да иска да види Ерик, след като е започнала да регресира в миналото. Те бяха приятели, както вече казах.

— Само че първото обаждане е дошло от вашия дом — упорстваше Мартин. — Сещате ли се защо би им телефонирал Ерик?

— Както вече съм споменавал, макар че с брат ми живеехме под един покрив, не се месехме в работите един на друг. Нямам представа защо Ерик би поискал да се свърже с Брита. Но може и той да е желаел да подновят приятелството си. С възрастта хората стават малко странни в това отношение. Неща от далечното минало внезапно започват да се приближават и да придобиват по-голямо значение.

Аксел осъзна колко вярно беше това в мига, щом го изрече. В ума си той виждаше хора от миналото да вървят към него. Стисна здраво подлакътниците на стола си. Не беше сега моментът да се оставя на спомените.

— Значи според вас Ерик е искал да ги види в името на някогашното приятелство? — попита скептично Мартин.

— Както казах — отвърна Аксел, — нямам абсолютно никаква представа. Но това ми изглежда най-логичното обяснение.

Мартин стрелна поглед към Паула. Нямаше изгледи да стигнат по-далеч. Ала все така не го напускаше чувството, че получава само трохи от нещо по-голямо.

След като си тръгнаха, Аксел отново застана до прозореца. Същите лица затанцуваха пред него.