Камила Лекберг
Немското дете (30)

Всички единодушно бяха решили, че е пълна загуба на време да ходят на училище. Появяваха се в клас от време на време, ако ги обхванеше ентусиазъм, но това не се случваше често. Днес се бяха събрали към десет часа. В Танумсхеде нямаше кой знае какви забавления. Обикновено киснеха някъде и пушеха цигари.

— Чу ли за оня проклет дядка във Фелбака? — Нике вдиша дълбоко дима и се засмя. — Със сигурност дядо ти и приятелчетата му са го пречукали.

Ванеса се разхили.

— Да бе — изсумтя Пер, макар и не без известна гордост. — Дядо няма нищо общо с това. Не би рискувал да влезе в пандиза, задето е пречукал някакво старче. „Приятелите на Швеция“ със сигурност си имат по-големи и важни цели пред себе си.

— Пита ли дядо си най-после? Дали можем да отидем на някоя среща. — Нике вече не се смееше и лицето му бе придобило нетърпеливо изражение.

— Още не — без желание отвърна Пер.

Той имаше специален статус в групата, защото беше внук на Франс Рингхолм, и в момент на слабост бе обещал на останалите, че ще се опита да го предума да ги пусне на някоя от срещите, които се провеждаха в Удевала. Досега обаче не се бе появил удобен момент. А и той знаеше какво ще каже дядо му — че са прекалено млади, че им трябват още няколко години, докато напълно разгърнат потенциала си. Не разбираше какво трябва да разгръщат. Схващаха нещата не по-зле от по-възрастните, които вече бяха приети в организацията. Беше достатъчно просто. Какво още им трябваше?

Пер така смяташе. Че е просто. Черно и бяло. Няма сиви зони. Не разбираше как могат хората толкова да усложняват нещата, да ги оглеждат от едната и от другата страна, когато всичко беше адски, ама адски просто. Ние и те — за това ставаше дума. Ако се придържаха само към собствения си вид и си гледаха собствената работа, въобще нямаше да има проблем. Но те бяха решили да завземат територията им. Осмеляваха се да преминават границата, която беше толкова очевидна за всички. Разликите бяха явни. Бял или жълт. Бял или кафяв. Бял или оня гнусен синьо-черен цвят на онези, дето идваха от най-затънтените гори на Африка. Беше толкова дяволски елементарно. Толкова ясно. Но напоследък вече не беше толкова лесно да забележиш разликата, всичко беше разбъркано, смесено. Погледна приятелите си, които се бяха отпуснали на пейката до него. Знаеше ли всъщност какви гени носят? Кой знае какви ужаси крие произходът им. Може би във вените им тече нечиста кръв. Пер се изправи.

Нике го погледна въпросително.

— На теб пък какво ти става? Да не си ял нещо развалено?

— Не, нищо ми няма.

Пер се намръщи. Задушаваше се от погнуса при мисълта за нечистата кръв. Изгаси цигарата си и предложи:

— Хайде да отидем да си вземем по едно кафе. Потискащо е само да висим тук.

Кимна към училищната сграда и пое с бърза крачка, без да погледне дали другите са тръгнали след него. Знаеше, че са го направили.

За един момент се замисли за мъртвия мъж, после сви рамене. Той не беше важен.