Камила Лекберг
Немското дете (118)

Фелбака, 1945 г.

Той беше живял при тях шест месеца и вече от три месеца знаеха, че са влюбени, когато ги връхлетя нещастието. Елси беше на верандата и поливаше цветята на майка си, когато ги видя да се качват по стълбите. Щом ги видя, разбра всичко от мрачните им лица. Зад себе си чуваше как майка й мие съдове в кухнята и част от нея поиска да се втурне вътре, да накара майка си да излезе, да я прогони надалеч, преди да чуе новината, която Елси знаеше, че тя няма да може да понесе. Ала съзнаваше, че е безполезно. Вместо това отиде сковано до външната врата, отвори я и пусна тримата мъже от една от другите рибарски гемии във Фелбака.

— Хилма у дома ли е? — попита най-възрастният.

Тя знаеше, че той е капитанът на корабчето, и кимна, сетне се обърна и ги поведе към кухнята. Когато ги видя, Хилма изпусна чинията, която държеше, и тя се разби върху пода на хиляда парченца.

— Не, не, о, мили боже, не! — промълви тя.

Елси едва успя да подхване майка си, преди да е паднала. Постави я да седне на стол и я хвана здраво, като имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от тялото. Тримата рибари стърчаха неловко до масата и прехвърляха от една ръка в друга островърхите си шапки. Накрая капитанът заговори:

— Беше мина, Хилма. Видяхме всичко от нашето корабче и поехме натам бързо, колкото можахме. Но… вече нищо не можехме да сторим.

— О, мили боже — повтори Хилма, като се бореше за въздух. — Ами другите?

Елси бе изненадана, че и в такъв момент майка й бе способна да мисли за другите, но тогава и тя си представи екипажа на баща си. Мъжете, които познаваше така добре и чиито семейства щяха да получат същата вест.

— Няма оцелели — отвърна капитанът и преглътна мъчително. — Открихме само останки от корабчето и останахме там дълго време да дирим, но никого не намерихме. Само младия Оскарсон. Но вече беше мъртъв, когато го изтеглихме на палубата.

По лицето на Хилма течаха сълзи и тя хапеше кокалчетата на ръцете си, за да не закрещи. Елси преглъщаше риданията си и се мъчеше да бъде силна. Как щеше да преживее майка й това? Как тя самата щеше да го преживее? Скъпият й, мил татко. Винаги готов да предложи помощ и добра дума. Как щяха да се справят без него?

Прекъсна ги дискретно почукване на вратата и един от вестителите отиде да отвори. Ханс влезе в кухнята с посивяло лице.

— Видях… че имате посетители. Помислих… Какво…? — Той сведе очи.

Елси виждаше, че му е неудобно да ги притеснява, но му беше благодарна, че дойде.

— Татковата гемия се натъкнала на мина — с пресекващ глас промълви тя. — Няма оцелели.

Коленете на Ханс омекнаха и той се олюля за миг. После отиде до шкафа, където Елоф държеше силния алкохол, и решително напълни шест чаши, които постави на масата.

— Мисля, че на всички ни ще дойде добре по едно питие сега — каза с напевния си норвежки, който с удължаването на престоя им при тях все повече се доближаваше до шведския.

Всички благодарно посегнаха за чаша освен Хилма. Елси внимателно взе една чаша и я постави пред майка си.

— Ето, опитай това.

Хилма се подчини на дъщеря си и вдигна чашата до устните си, като обърна наведнъж питието с гримаса. Елси погледна Ханс с изпълнени с благодарност очи. Хубаво беше да не са сами в такъв момент.

Още едно почукване на вратата. Този път отвори Ханс. Жените бяха започнали да идват. Всички онези, които знаеха какво е да живееш под заплахата да изгубиш съпруга си в морето. Донесоха храна, предложиха помощ и утешителни думи за Божията воля. И помогна. Не много, но всички знаеха, че един ден и те може да се нуждаят от същата утеха, така че сториха всичко по силите си да облекчат болката на страдащата си приятелка.

С примряло от скръб сърце Елси отстъпи назад и загледа жените, стълпили се около Хилма, а мъжете, донесли вестта, направиха печален поклон и си тръгнаха, за да я отнесат и другаде.

Когато падна нощта, Хилма заспа изтощена. Елси лежеше в леглото и се взираше в тавана изпразнена, неспособна да възприеме случилото се. В съзнанието си виждаше лицето на баща си. Присъствието му открай време й беше здрава опора. Изслушваше я, разговаряше с нея. Тя му бе скъпа като зеницата на окото му. Елси винаги го бе знаела. В сърцето му тя превъзхождаше всичко друго. Несъмнено бе забелязал, че има нещо между нея и норвежкия младеж, към когото толкова се бе привързал, но не ги закачаше. Наглеждаше ги бдително, като в същото време даваше негласното си одобрение и може би се надяваше един ден Ханс да стане негов зет. От своя страна Елси и Ханс проявяваха неизменно уважение към него и майка й. Ограничаваха се до откраднати целувки и предпазливи прегръдки, но нищо, което да не им позволи да гледат родителите й в очите.

Ала сега, когато лежеше в леглото и се взираше в тавана, това вече нямаше значение. Болката в сърцето й беше толкова силна, че не би могла да я понесе сама. Тя бавно се надигна и спусна крака на пода. Нещо у нея още се колебаеше, ала мъката я разкъсваше, подтикваше я да подири единственото облекчение, което знаеше, че може да намери.

Тихичко слезе по стълбите. Надзърна да погледне майка си на минаване покрай спалнята на родителите си и сърцето й се сви, като видя колко мъничка изглеждаше Хилма в голямото легло. Ала спеше дълбоко, избягала от действителността и намерила временно облекчение.

Външната врата изскърца леко, когато Елси превъртя ключалката и я отвори. Нощният въздух бе толкова студен, че спря дъха й, когато излезе на верандата по нощница, а от допира на ледените каменни стъпала буквално изпита болка в краката. Бързо слезе по тях и се озова пред вратата му. Колебанието й трая само минута. Скръбта я принуждаваше да потърси утеха.

Той отвори вратата при първото й почукване и мълчаливо се отмести, за да я пусне вътре. Тя влезе и просто застана там по нощница, с очи, приковани в неговите, без да говори. Погледът му зададе безмълвен въпрос и тя отговори, като хвана ръката му.

За кратко и благословено време тази нощ тя можа да забрави болката в сърцето си.