Камила Лекберг
Немското дете (102)

Фелбака, 1945 г.

— Не е ли прекрасно да не си на работа? — изгука Брита и погали Ханс по рамото.

Той само се засмя и се освободи от ръката й. След като беше опознал всички тях през последните шест месеца, беше напълно наясно, че е използван, за да предизвика ревност у Франс. Насмешливият поглед на самия Франс му подсказа, че той също е наясно с намеренията на Брита. Ала Ханс нямаше как да не се възхити на упорството й. Тя вероятно никога нямаше да спре да въздиша по Франс. Макар че и Франс отчасти имаше вина, тъй като от време на време насърчаваше чувствата й към него, като й отпускаше по мъничко внимание, а после й отвръщаше с обичайната си студенина. Според Ханс играта, която играеше Франс, граничеше с жестокост, но не искаше да се меси. Разстройваше го фактът, че накрая беше разбрал към кого Франс проявява истински интерес. Погледна я, седнала недалеч от него, и почувства болка в гърдите, защото в този момент тя каза нещо на Франс, а после се усмихна. Елси имаше толкова красива усмивка. И не само усмивката й беше прекрасна. Очите й, духът й, хубавите ръце в роклята с къси ръкави, която носеше, малката трапчинка, появяваща се вляво от устата й при усмивка. Всичко у нея беше красиво.

Елси и семейството й бяха добри с него. Плащаше нищожна, съвсем недостатъчна сума за наем, а Елоф му бе уредил работа на една от гемиите. Често бе канен да се храни със семейството — практически почти всяка вечер — и тяхната топлота и дружелюбност изпълваха всяко кътче от душата му. Емоциите, които войната му бе ограбила, бавно се завръщаха. И Елси. Ханс се бе опитвал да се бори с мислите, образите и чувствата, които го връхлитаха всяка нощ в леглото му, щом си я представеше. Ала накрая трябваше да си признае, че е безнадеждно влюбен в нея. И сърцето му биваше пронизвано от ревност всеки път, когато видеше Франс да поглежда Елси със същото изражение, каквото предполагаше, че има и на неговото лице. Не биваше да бъде пренебрегвана и Брита. Тя беше достатъчно умна да схване какво става, ала инстинктивно знаеше, че не е център на вниманието нито на Франс, нито на Ханс. И Ханс беше наясно, че това ужасно я дразни. Беше лекомислено, егоистично момиче и той не разбираше защо Елси въобще искаше да общува с нея. Но докато Елси проявяваше желание Брита да е с тях, той трябваше да се примирява с присъствието й.

Като се изключеше Елси, Ерик беше човекът, когото Ханс харесваше най-много сред новите си приятели. У Ерик имаше някаква преждевременна мъдрост и сериозност, които допадаха на Ханс. Двамата обичаха да разговарят на всякакви теми: за войната, за история, за политика и икономика и Ерик беше възхитен да срещне у Ханс сроден интелект, какъвто му бе липсвал. Разбира се, Ханс не бе толкова начетен, колкото Ерик, станеше ли дума за факти и цифри, но знаеше много за света и за историята, за взаимовръзката между нещата. Можеха да разговарят с часове. Елси ги закачаше, че са като двама старци, които се надлъгват един друг, ала Ханс виждаше, че е доволна от общуването им.

Единственото, за което не говореха, беше братът на Ерик. Ханс никога не зачекна темата и след първия опит и Ерик не го стори.

— Мама сигурно скоро ще е готова с вечерята — каза Елси, изправи се и отупа роклята си.

Ханс кимна и също стана.

— Ще дойда с теб, иначе тя ще се сърди — каза той и погледна Елси, която само се усмихна мило и заслиза по каменистия склон.

Ханс забеляза, че тя се изчерви. Беше на седемнайсет, с две години по-голям от нея, но тя винаги го караше да се усеща като глупаво учениче.

Махна за довиждане на останалите трима и се заспуска по склона след Елси. Тя се огледа в двете посоки, преди да пресече шосето и да отвори портата към гробището. Оттам беше по-пряко.

— Времето тази вечер е много приятно — каза той и усети колко е нервен.

Наруга се безмълвно, каза си да спре да се държи като идиот. Тя вървеше бързо по настланата с чакъл пътека, а той подтичваше след нея. След няколко крачки я настигна и тръгна редом с нея, пъхнал ръце в джобовете си. Не бе отговорила на забележката му за времето, което бе облекчение, защото бе прозвучала глупаво.

Внезапно изпита всеобхватно щастие. Вървеше до Елси, от време на време поглеждаше към профила й. Вятърът бе изненадващо топъл и камъчетата под краката им хрущяха с приятен звук. Не си спомняше от цяла вечност да се е чувствал така. Чисто щастие. А и надали бе имал някога подобно усещане. Имаше твърде много пречки и това пораждаше в гърдите му болка от унижение, омраза, страх. Положил бе всички усилия да не мисли за миналото. В момента, когато се промъкна на гемията на Елоф, бе решил да остави всичко зад гърба си. Да не поглежда назад.

Ала сега образите идваха неканени. Вървеше мълчаливо до Елси, като се стремеше да ги напъха обратно по тъмните дупки, където ги бе скрил, ала те напираха през преградите в съзнанието му. Може би това бе цената, която трябваше да плати за моментното чувство на щастие. За този кратък горчиво-сладък миг. Ако бе така, може би си струваше. Ала това не му помагаше сега, докато вървеше до Елси и усещаше лицата, гледките, миризмите, спомените и звуците да го връхлитат. Обзет от паника, Ханс изпита потребност да направи нещо. Гърлото му се стегна, дишането му стана плитко и ускорено. Не можеше повече да отблъсква спомените. А не можеше и да им позволи да го завладеят. Трябваше да стори нещо.

В този момент ръката на Елси се докосна до неговата. Допирът го накара да подскочи. Беше нежен и в същото време зареден с електричество и със своята простота бе достатъчен да прогони онова, за което той не искаше да мисли. Спря рязко на хълма над гробището. Елси беше на крачка над него и когато се обърна, лицата им се озоваха на едно ниво.

— Какво ти е? — попита го тя разтревожена.

В този момент той пристъпи към нея, улови лицето й между дланите си и нежно я целуна по устните. Отначало тя замръзна и той отново усети как паниката се надига в него. После тя внезапно се отпусна, устните й, допрени до неговите, станаха меки и се разтвориха. Ужасен, но възбуден, той внимателно провря език помежду тях и потърси нейния. Отгатна, че никога не е целувана преди, ала езикът й инстинктивно посрещна неговия и той усети как краката му се подкосяват. Отдръпна се от нея със затворени очи и погледна едва след няколко секунди. Първото, което видя, бяха очите й. В тях бе отразено онова, което самият той чувстваше.

Докато бавно и мълчаливо вървяха към дома, всички образи от миналото се отдръпнаха от него. Сякаш никога не бяха съществували.