Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (9)

9.

Стаята е украсена в смърт.

Тя представлява изключително голяма спалня. Огромното легло разполага с дървена ракла и огледало зад нея. Въпреки това заема по-малко от една трета от помещението. На стената е монтиран плазмен телевизор. От тавана виси вентилатор, който не е включен, но остро подчертава тишината в помещението. Очакваният бежов килим е наличен и ми действа почти успокояващо предвид обстоятелствата.

Кръвта е навсякъде. По тавана, по жълтите стени, дори по вентилатора. Вонята е премазваща. Имам чувството, че устата ми се пълни с пениси. Преглъщам.

Преброявам три тела. Мъж, жена и тийнейджър. Разпознавам ги от снимките по стените. Всички са голи и положени по гръб върху леглото.

Самото то също е оголено. Одеялата и чаршафите му са смъкнати на пода — намачкани и пропити в кръв.

Момчето е по средата, а мъжът и жената от двете му страни. Двамата възрастни са изкормени по възможно най-отвратителен начин. Някой ги е отворил от врата до слабините, след което е бръкнал в тях и е дърпал здраво. Изпразнил ги е. Гърлата им са прерязани като на прасета, от ухо до ухо.

— Лаааа. Лаааа. Лаааа. Лаааа.

Премествам поглед върху момичето. То стои на перваза на прозореца и гледа навън към задния двор. В далечината се виждат неясните силуети на други покриви. Това е един мрачен свят, уловен в капана на умиращото слънце и събуждащите се улични лампи. Много удачно.

Сара държи пистолет в ръката си, чието дуло е насочила в дясното си слепоочие. Тя не се обърна, когато отворих вратата.

Не я виня. Аз също нямаше да искам да се обръщам.

Макар сърцето ми да бие като лудо, опитът ми си казва думата и не пропускам да отбележа всичко в помещението.

Кръвта по стените е размазана от убиеца. Сигурна съм в това, защото различавам модели. Криви линии, заврънкулки и извивки.

Поиграл си е. Използвал е кръвта им като боя, с която да рисува. Искал е да каже нещо.

Поглеждам Сара. Тя продължава да се взира през прозореца. Не ме забелязва.

Тя не е извършителят. Няма достатъчно кръв по нея, а и труповете са прекалено тежки. Не би могла да качи който и да било от тях по стълбите.

Движа се из стаята, като се опитвам да не стъпвам върху улики. Предавам се, невъзможно е, освен ако не се науча да летя.

Има прекалено много кръв, но тя не е на правилните места. Къде е местопрестъплението?

Всяка капка кръв е нанесена с цел. Тя не е в резултат на прерязано гърло.

Съсредоточи се.

Следователят в мен е безпристрастно същество. То може да разгледа най-лошото от най-лошото с трезво око. Но точно сега нямам нужда от безпристрастие. Имам нужда от съпричастност. Насилвам се да откъсна поглед от всичките тези улики, да спра да премислям всяка подробност и да съсредоточа цялото си внимание върху момичето.

— Сара?

Опитвам се да говоря с нежен и незаплашителен глас.

Не получавам отговор. Момичето продължава да пее отвратителната си, монотонна песен.

— Сара — изричам малко по-силно.

Отново няма никаква реакция. Пистолетът не се отделя от слепоочието й. Продължава да пее.

— Сара! Аз съм Смоуки. Смоуки Барет! — Гласът ми направо бумти, по-силен е, отколкото ми се е искало. Стряскам дори самата себе си.

Стряскам и нея. Пеенето секва.

Изричам по-тихо:

— Поискала си да дойда, скъпа. Тук съм. Погледни ме.

Настъпилата тишина е също толкова отвратителна, колкото и пеенето. Момичето продължава да се взира през прозореца. Пистолетът не се е отместил от слепоочието й.

Сара се обръща към мен. Движението й прилича на монтаж от бавни и резки движения, подобно на стара врата, която се отваря на ръждясалите си панти. Първото нещо, което забелязвам, е красотата й, която контрастира на касапницата около нея. Тя е като някакво ефирно създание, което не принадлежи на този свят. Косата й е черна и лъскава като на моделите в рекламите за шампоани. Кожата й е бяла, но се усеща екзотичен привкус, който подсказва за европейски корени. Вероятно френски. Чертите й са симетрично идеални — нещо, за което повечето жени мечтаят и много от тях минават под ножа, за да го постигнат.

Лицето й е пълна противоположност на моето — то е съвършено.

По ръцете и главата й има пръски кръв, а бялата й нощница с дълги ръкави е подгизнала от нея. Устните й са пълни и сочни, чийто нормален розов цвят е заменен от бледо бяло като корема на риба.

Нощницата ме учудва. Защо е облечена в нея, все още дори не е мръкнало?

Очите й са наситеносини, очи, които разбиват сърца. Поражението, което намирам в тях, е толкова дълбоко, че направо ми се повдига.

В цялата тази красота е опряно дулото на 9-милиметров „Браунинг“. Това не е слабият .22-калибров модел. Ако дръпне спусъка, ще си отнесе главата.

— Сара? Чуваш ли ме?

Тя продължава да ме гледа с пораженческите си сини очи.

— Скъпа, това съм аз. Смоуки Барет. Казаха ми, че си питала за мен, и дойдох възможно най-бързо. Искаш ли да поговорим?

Момичето въздиша. От дъното на душата си. Въздишка, която казва: Вече искам да полегна, да полегна и да умра. Не ми отговаря, но поне не отмества поглед от мен. Точно това искам. Не желая очите й да започнат да блуждаят и да се спрат на труповете на леглото.

— Сара? Имам една идея. Защо не излезем в коридора? Не е необходимо да ходим по-далеч — просто ще седнем на стълбите… ако искаш. Можеш да държиш пистолета си там, където е в момента. Просто ще седнем и — когато си готова — ще поговорим. — Облизвам устни. — Какво ще кажеш, мила?

Момичето килва глава на една страна. Движението е напълно нормално, но ме ужасява, защото нито за миг не отлепя дулото на пистолета, докато го прави. Прилича на някакво кухо създание. На кукла.

Отново въздиша дълбоко. Лицето й е безизразно. Единствено въздишките и очите й ми разкриват какво се случва вътре в нея.

Намира се някъде в ада.

Минава един дълъг миг, след който Сара кима.

В този момент осъзнавам, че мълчанието на Бони може да ми е от помощ. Не изпитвам неудобство от тази невербална комуникация, а и мога да разбера значението на жестовете, без да са необходими думи.

Добре — гласи това кимане. — Но пистолетът остава. Вероятно ще го използвам.

Просто я изкарай от тази стая, казвам си. Това е първата крачка.

— Чудесно, Сара — отвръщам и кимам. — Ще прибера пистолета. — Погледът й следи всяко мое движение, докато го правя. — Сега ще изляза от стаята. Искам да ме последваш. Искам да не отделяш очи от моите. Това е важно, Сара. Гледай само мен. Не поглеждай нагоре, надолу, наляво или надясно. Гледай само мен.

Тръгвам назад в права линия. Не отделям очи от нейните и я приканвам да стори същото. Спирам, когато стигам прага на вратата.

— Ела, скъпа. Аз съм точно тук. Ела при мен.

Колебае се, но накрая слиза от перваза на прозореца. Направо се излива от него като вода. Продължава да държи пистолета, насочен в главата си. Очите й не се отделят от моите, докато върви към мен. Не се отместват към леглото, нито веднъж.

Добре — мисля си. — Няма нищо по-добро от една такава касапница, която да те накара да си пръснеш мозъка.

Сара е висока около метър и шестдесет. Въпреки шока движенията й са грациозни и прецизни. Направо се носи.

Изглежда малка в компанията на труповете. Босите й крака са целите в кръв — факт, който не забелязва или просто не й пука.

Отстъпвам назад, за да й направя място да мине през вратата. Тя се промъква бавно покрай мен, като не отделя очи от ръцете ми. Прилича на подозрително зомби.

— Ще се пресегна и ще затворя вратата, става ли, скъпа?

Тя кима. Не ми пука — гласи този жест. — Въобще не ми пука дали ще живея, ще умра или нещо друго.

Затварям вратата и си позволявам да изпитам моментно облекчение. Избърсвам потта от челото си с трепереща ръка.

Поемам си дълбоко въздух и се обръщам към Сара. Да видим дали ще успея да я накарам да ми даде пистолета.

— Знаеш ли какво? Смятам да поседна.

Разполагам се така, че вратите на спалнята да останат зад гърба ми. Не отделям очи от нея. Тук съм, виждам те, цялото ми внимание е твое, казвам й по този начин.

— Малко е трудно да разговаряме, докато ти си там горе, а аз тук долу — отбелязвам и присвивам очи. Посочвам мястото пред мен. — Защо не поседнеш? — Разглеждам внимателно лицето й. — Изглеждаш изморена, скъпа.

Тя отново килва глава на една страна. Потупвам килима пред мен.

— Ела, Сара. Само двете сме. Никой няма да влезе, докато не им кажа да го направят. Никой няма да те нарани, докато съм тук. Искала си да ме видиш. — Потупвам отново килима пред мен, без да отделям поглед от нея. — Седни и се успокой. Сега ще млъкна и ще почакам, докато си готова да ми кажеш онова, за което ме извика.

Сара отстъпва назад и сяда на пода. Движи се със същата грациозност, която наподобява изливане на вода. Питам се дали не е танцьорка или гимнастичка.

Дарявам я с успокоителна усмивка.

— Браво, скъпа. Много добре.

Очите й не се отделят от моите. Пистолетът продължава да е залепен за дясното й слепоочие.

Докато обмислям следващия си ход, си припомням един от ключовите уроци по преговори, който инструкторът ни беше изнесъл:

— Трябва да се научите да контролирате желанието си да говорите и да не говорите — казваше той. — Когато си имате работа с някой, който не иска да говори, и не знаете какво да направите — или казано с други думи, не знаете достатъчно за този човек, — трябва да млъкнете. Инстинктът ви ще ви кара да нарушите тишината. Не му се поддавайте. Ще се чувствате като пред звънящ телефон — ще ви побърква, но рано или късно просто ще спре да звъни. Същото е и тук. Почакайте и те сами ще нарушат тишината.

Физиономията ми е спокойна, а очите ми не се отделят от нейните. Не продумвам.

Лицето на Сара е олицетворение на безжизнеността, на липсата на движение. Прилича на восъчна фигура. Ъгълчетата на устата й дори не потреперват. Имам чувството, че стоя пред манекен, който мига.

Сините й очи са „най-живата“ част от нея, но дори те изглеждат някак си стъклени и нереални.

Разглеждам кръвта по нея.

Петното от дясната страна на лицето й прилича на колекция от потекли настрани сълзи. Удължени са, сякаш всяка сълза се е ударила в кожата й със сила и се е удължила от инерцията.

Може би е изпръскана? От потопени в кръв пръсти?

Нощницата й е истинска каша. Предната част е подгизнала. Виждам петна по коленете й.

Сякаш е коленичила. Може би се е опитвала да съживи някоя от жертвите?

Потокът на мисълта ми дерайлира, когато Сара премига, въздиша и поглежда настрани.

— Ти наистина ли си Смоуки Барет? — пита ме тя. Гласът й е изморен, изпълнен с поражение и съмнение.

Приятно и някак си нереално е да я чуя да говори. Гласът й е мрачен и унил, нехарактерен за възрастта й, намек за жената, в която ще се превърне.

— Да — отвръщам и посочвам белезите си. — Няма как да фалшифицирам тези.

Сара продължава да държи пистолета, насочен в главата си, но когато поглежда белезите ми, безжизнеността на лицето й е заменена от тъга.

— Съжалявам — отвръща тя. — За онова, което ти се е случило. Четох за него. То ме разплака.

— Благодаря ти.

Бъди търпелива с нея. Не я притискай.

Сара свежда поглед. Въздиша. Отново вдига поглед към мен.

— Знам какво е — казва тя.

— Кое, скъпа? — питам я с нежен глас. — Кое знаеш какво е?

Виждам как в очите й се надига болка, като две луни, които са напълнени с кръв.

— Знам какво е да изгубиш всичко, което обичаш — отвръща тя. Гласът й е пресипнал, почти шепот. — Губя всичко, откакто станах на шест.

— Затова ли си искала да ме видиш? За да ми разкажеш какво се е случило тогава?

— Когато навърших шест — продължава момичето, сякаш не съм казала нищо, — той започна всичко, като уби майка ми и баща ми.

— Кой е „той“, Сара?

Тя ме поглежда настойчиво, а в очите й проблясва нещо за миг.

Какво беше това? — питам се. — Болка? Гняв?

Определено беше нещо огромно, няма съмнение. Не беше нещо дребно, което просто е изплувало на повърхността, преди да се потопи отново в дълбоки води, беше нещо гигантско.

— Той — отвърна Сара с равен глас — е Странника. Той е онзи, който уби родителите ми. Той убива всичко, което обичам. Той е… художник. — Тонът, с който изрича последната дума, е по-подходящ за „насилник на деца“ или „скапано лайно“. Отвращението й е силно, чисто и явно.

— Странника ли направи това, Сара? Той беше ли тук, в тази къща?

Тъгата и страхът й са пометени от цинизъм, който ме разтърсва. Той е прекалено ужасен и тежък за това шестнадесетгодишно момиче. Ако мрачният й глас принадлежеше на двадесет и пет годишна жена, то изражението й беше по-характерно за стара колкото света вещица.

— Не ми говори така! — провиква се момичето с писклив и презрителен глас. — Знам, че ме изслушваш само защото… — размахва пистолета — … държа това. Въобще не ми вярваш!

Какво се случи току-що?

Въздухът помежду ни като че ли се наелектризира.

Губиш я, осъзнавам аз. Обзема ме страх.

Направи нещо!

Вторачвам се в изпълнените й с омраза очи. Помня какво ми каза Алън.

Не лъжи — мисля, че бяха точните му думи. — Казвай истината. Само истината. Тя ще надуши лъжата от хиляда километра и играта ще приключи на мига.

Думите направо се изливат от устата ми:

— Ще ти кажа за какво ми пука, Сара — започвам със сериозен глас. — Пука ми за теб. Знам, че не си отговорна за случилото се тук. Знам, че си на крачка от самоубийството. Знам, че си ме повикала, защото вероятно смяташ, че има нещо, което мога да ти дам или да ти кажа — нещо, което да те накара да не си пръснеш мозъка. — Навеждам се напред. — Скъпа, не знам достатъчно, за да ти говоря празни приказки. Просто се опитвам да разбера. Помогни ми да разбера. Моля те. Ти сама ме повика. Защо? Защо ме повика, Сара? — Иска ми се да я хвана и да я разтърся здраво. Вместо това й се моля. — Моля те, кажи ми.

Не умирай — мисля си. — Не тук, не по този начин.

— Моля те, Сара. Говори с мен. Накарай ме да разбера.

Думите ми сработват: гневът напуска погледа й. Пръстът на спусъка се отпуска. Тя се извръща настрани.

Благодаря на Бога, мисля си и се опитвам да изгоня истерията, която ме води до паника.

Сара ме поглежда отново и виждам, че гневът й е заменен от силна болка.

— Ти си последната ми надежда — отвръща с тих и празен глас тя.

— Слушам те, Сара — приканвам я да говори. — Разкажи ми. Последната ти надежда за какво?

— Последната надежда… — момичето въздиша и думите като че ли засядат в гърлото й — … да намеря някого, който да повярва, че не съм просто лош късмет. Който да ми повярва, че Странника е истински.

Опулвам се насреща й.

— Да ти повярва? — учудвам се аз. Размахвам палец назад към спалнята и онова, което е вътре. — Сара… знам, че тук се е случило нещо, с което нямаш нищо общо. Готова съм да изслушам всичко, което имаш да ми кажеш.

Мисля, че я хващам неподготвена, тъй като отговорът ми е непринуден и изглеждам искрено изумена от идеята да не я взема на сериозно. В очите й просветва надежда, която се бори с неприятния цинизъм. Лицето й се изкривява, както и устата й. Прилича на риба, която се дави на сухо.

— Наистина ли? — пита измъчено тя.

— Наистина. — Млъквам за миг. — Сара, нямам представа какво се е случило с теб, но от това, което видях досега, човекът, отговорен за случилото се, е бил силен. По-силен от теб. Или пък от мен, ако трябва да бъдем честни.

Забелязвам учудване в очите й.

— Нима можеш… — долната й устна започва да трепери. — Нима можеш да усетиш присъствието му?

— Да.

Така ли е наистина?

Може би съществува още една възможност, нали? Може би е насочила пистолета към бащата и го е накарала да свърши тежката работа. Може би тя е извършителят.

Прогонвам тази мисъл с въображаемо махване на ръката.

Прекалено сложно, прекалено мрачно. Тя е много млада, за да разработи подобен план.

— Може би… — прошепва по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Може би този път се прецака.

Сара сбръчква лице, отпуска го, пак го сбръчква, пак го отпуска. Надеждата и отчаянието се борят за надмощие. Тя оставя пистолета. Хваща се с ръка за главата. Миг по-късно виждам същата онази сурова и силна болка отпреди малко. Тя струи от нея — пронизителна, първична и чиста. Звукът на заек между зъбите на вълк.

Вземам оръжието от килима, благодаря на Бога, спускам предпазителя и го прибирам на кръста си. Сара се разпищява, но аз я сграбчвам и я притеглям в обятията си.

Мъката й е като ураган. Направо се блъска в мен.

Стискам я силно и двете преживяваме бурята.

Поклащам се, тананикам, говоря й безсмислици, чувствам се безпомощна, нещастна и едновременно с това облекчена.

По-добре да плаче, отколкото да е мъртва.

Когато пристъпът отминава, съм подгизнала от сълзи. Сара се е вкопчила в мен, все едно костите й са омекнали. Изтощена е.

Въпреки това дава всичко от себе си и се откъсва. Лицето й е подуто от плач. Пребледняла е.

— Смоуки? — Гласът й е вял.

— Да, Сара?

Тя ме поглежда. Изненадана съм от силата, която виждам в очите й, която изплува на повърхността на изтощението.

— Искам да ми обещаеш, че ще направиш всичко.

— Какво?

Сара сочи към края на коридора.

— Стаята ми е ей там. В едно чекмедже до леглото е дневникът ми. Всичко е в него, всичко за Странника. — Тя ме хваща за ръцете. — Обещай ми, че ще го прочетеш. Ти — не някой друг. — Гласът й е свиреп. — Обещай ми.

— Обещавам — отвръщам, без да се поколебая.

Дори да искаш, не можеш да ме откажеш.

— Благодаря — изрича шепнешком Сара.

Очите й побеляват и тя припада в ръцете ми.

Потрепервам. Вземам радиостанцията от колана си и я включвам.

— Всичко е чисто тук — казвам с изненадващо спокоен глас. — Изпратете лекар за момичето.