Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (57)

57.

За разлика от Кърби аз искам жилетка. Разбирам я защо не ги харесва, но на мен ми липсва хищническата й нагласа. Кърби е родена за всичко това, да разбива врати и да влиза в къщи, които са обгазени и в които куршумите летят като вихрушка. Кърби си няма Бони, която я чака вкъщи. Аз си имам.

— Този гаден противогаз ще ми развали прическата — отбелязва тя, докато го оглежда.

Прикрили сме се зад една стена в задната част на имението. Тя е висока около метър и осемдесет и има за цел да държи любопитните погледи настрана. Няма драма тук. Разполагаме с две стълби по метър и двадесет.

Предложиха ни автомати MP5, но и двете отказахме. Придържай се към познатите неща е старо правило, което трябва да се следва в подобни тактически ситуации. Познавам до болка пистолета си, лъскавата ми, черна берета, както познавам цвета на очите си. Кърби изстреля остроумна забележка, че автоматът не се връзва добре с тоалета й, но знам, че причината за отказа й беше същата като моята — ползвай собственото си оръжие. И нейното беше пистолет.

— Готови сме да ритаме задници, край — изрича тихичко Кърби на микрофона на яката си.

— Разбрано — отвръща след малко Брейди. — Армагедонът ще настъпи до две минути, по мой сигнал. Едно, две, три — сигнал.

— Оффф, пак си сверяват часовниците — прошепва спътницата ми.

— Отброяването вече започна, Кърби — казва Брейди. — Разбра ли?

— Да, шефе. — Поглежда ме и се ухилва. — Хей, Буун. Все още ли смяташ, че не съм опасна?

— Хич не смятам така, ПЗ — разнася се веселият глас на младия мъж. ПЗ означава „плажно зайче“. — Ти си голяма беля в красива опаковка, спор няма.

Кърби проверява оръжието си, докато се шегува с момчетата. Нямам желание да се присъединя към тях. Стомахът ми е свит и съм толкова пренавита, че имам чувството, че ще започна да бълвам искри.

Поне ръцете ти са сухи — мисля си.

Такива си бяха. Независимо от положението ми, независимо в какви опасности попадах, ръцете ми никога не се потяха по време на престрелка и никога не трепереха.

— Четиридесет и пет секунди, докато стане грозно — съобщава отегчен Брейди.

Мисля си за Густаво Кабрера. Чудя се дали е стиснал някакво оръжие, докато наблюдава през прозореца. Дали ръцете му треперят, или са стабилни? За какво си мисли?

— Тридесет секунди — обявява Брейди.

— Как е положението при теб? — пита ме Кърби. Гласът й е оживен, но очите й ме преценяват. Претеглят ме. Полза или тежест? — питат те.

Показвам й ръката си. Готовността й да действа.

Тя кима.

— Готско.

— Петнадесет секунди до Деня на страшния съд.

Кърби проверява пистолета си, като през цялото време си тананика. В първия момент не мога да разпозная мелодията, но после го правя. Тя е от филма „Янки Дудъл Денди“. Спътницата ми ме хваща, че съм я зяпнала.

— Обичам класики — свива рамене.

— Десет секунди. Бъдете готови.

Стъпваме върху стълбите си.

Ендорфиновите ми приятели са се завърнали и са довели другарчетата си.

(Страх и еуфория, еуфория и страх)

— Пет секунди. Пригответе се да отворите вратите на ада.

— Само кажи думата, татенце — казва Кърби, изпълнена от добро настроение, дори когато погледът й на убиец се е завърнал.

Картечницата изревава толкова силно, че ревът й се носи надалеч.

— Наш ред е! — провиква се Кърби.

Покатерваме се по стълбите, стигаме върха на стената и се набираме върху нея. Обръщаме се и увисваме като жени, които правят набирания, преди да скочим от другата страна. В истинския свят няма подскоци и търкулвания, прекалено е лесно да си изкривим глезените.

Стрелбата продължава. Виждам проблясъци над къщата. Чувам грохота на хеликоптера и поредица от гръмки звуци, които според мен са зашеметяващи гранати. Докато бягам, чувам нещо друго. Не мога да го разпозная веднага. Ответен огън, произведен от автоматично оръжие.

Двете с Кърби побягваме към задната част на къщата. Тя се движи по-бързо от мен, защото не носи жилетка и няколко години отгоре.

Къщата е по-малка, отколкото очаквах за постройка на такъв огромен парцел. Според плановете е под триста квадрата, разположени само на един етаж. Има черна врата, зад която се намира малък коридор, водещ към кухнята. Стигаме до нея. Задъхана съм. Кърби няма подобни проблеми.

— На позиция сме, господин шефе, сър — съобщава на Брейди тя.

— Разбрано. Започваме да косим.

Това означава, че ще се развихрят с картечницата така, сякаш утре няма да има нов ден, и ще започнат да хвърлят зашеметяващи гранати и сълзотворен газ през прозорците.

— Време е да си оправим прическите — казва Кърби и ми намига.

Слагаме си противогазите. Те са изработка на SWAT и позволяват добра видимост и периферно зрение, но все пак са си противогази. По челото ми веднага избива пот.

— Започваме — съобщава Брейди.

Смятах, че преди е било шумно. Не беше нищо в сравнение със звуковата атака, която потвърди, че SWAT отрядът наистина е започнал да „коси“.

Звукът от две петдесеткалиброви картечници изпълва въздуха с гръмотевици. Съвсем скоро затрещяват и зашеметяващите гранати — една след друга, без никаква почивка. Стъклата се пръскат ли, пръскат.

Кърби изритва вратата и влизаме вътре. Не подушвам нищо друго освен гумата на противогаза, но къщата е пълна с пушек и влага. Кабрера стреля с някакво автоматично оръжие и грохотът му е значителен. Няма начин да чуе каквото и да било.

Кърби се промъква бързо с изваден пистолет. Следвам я, готова за действие. Движим се към звука от автоматичното оръжие. Зашеметяващите гранати продължават да експлодират. Минаваме през кухнята и стигаме до вратата, която води до дневната и предната част на къщата. Заставаме от двете й страни и се оглеждаме.

Виждаш ли какво става тук? Истинска касапница е.

Кабрера е окъпан в светлина. Той е залегнал и стреля под ъгъл — към хеликоптера. Обърнат е с гръб към нас и тялото му се разтриса след всеки произведен от него изстрел. Виждам, че оръжието му е M16. Заобиколен е от счупените стъкла на прозорците.

Планът ни беше изключително груб, но прост. Както беше казала Кърби: „Хайде просто да пречукаме тъпака“.

Поглеждам я и тя ме поглежда. Присвива очи в усмивка и аз й кимам.

Не разполагаме с много време. Съвсем скоро Кабрера ще си зададе въпроса защо хората на Брейди са толкова лоши стрелци. Ще надуши капана.

Кърби се втурва като светкавица към мишената ни. Поемам си дълбоко въздух и тръгвам след нея.

Инстинктите на Кабрера са си на мястото и той се обръща с автомата. Очите му са ококорени, а устата изкривена. Кърби не забавя, а продължава устрема си към него. Въобще не й хрумва дори да се прикрие. Тя хваща оръжието на мъжа и го насочва към тавана, който поема няколко куршума. Спряла съм на място и се опитвам да насоча пистолета си към Кабрера, докато двамата се боричкат.

— Мамка му, Кърби — изкрещявам аз, — махни ми се от пътя!

Гласът ми е приглушен от противогаза и от ада наоколо.

Кърби насочва пистолета, който е в другата й ръка. Кабрера зарязва автомата, удря с една ръка китката й, а с другата посяга към гърлото й. Тя блокира заплахата за гърлото си, но изтърва оръжието си. Очите на Кабрера са зачервени от сълзотворния газ и кашля, но продължава да се бори.

— Мамка му — мърморя си, след което изкрещявам: — Мамка му! — Сърцето ми тупти, главата ми тупти, всичко ми тупти, но ръцете ми продължават да са сухи.

Кърби се опитва да го изрита в слабините, но Кабрера се извива и ударът е поет от бедрото му. Той успява да я удари по бузата с долната част на дланта си. Тя залита назад зашеметена.

Времето застива.

Най-накрая!

Залитането на Кърби ми осигурява добра видимост и веднага прострелвам Кабрера в рамото.

Той простенва и пада на коляно. Кърби го връхлита като хала и го удря с юмрук в лицето веднъж, два пъти, три, след което се озовава зад гърба му — мъжът се опитва да остане на крака — и го задушава с увита около врата му ръка.

Кабрера се мъчи да се освободи, но е прекалено късно. Пребелва очи. Кърби го освобождава от хватката си и го бута напред, за да падне по корем. Изважда няколко миши опашки и обезопасява китките му.

И просто ей така всичко приключва.

— Прекратете огъня, момчета — казва Кърби. Противогазът кара гласа й да ехти. — Справихме се с него.

Ръцете ми започват да се потят.