Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (38)

38.

Дейвид Никълсън, запозна ме Бари, бил добро ченге. Идвал от семейство на полицаи, като се започне с дядо му от източния бряг на Ню Йорк и се стигне до баща му, който се преместил на запад. Той бил убит по време на изпълнение на служебния си дълг, когато Дейвид бил на дванадесет.

Никълсън станал детектив за отрицателно време, очевидно заслужено. Бил известен с острия си ум и набитото си око. Имал добро предчувствие и бил невероятен по време на разпити. Имам чувството, че е отдавна изгубеният бял брат на Алън.

Нищо от наученото не се връзва с немарливата работа върху случая на Лангстром. Това и фактът, че иска да се види с нас веднага, ме изпълва с надежда.

— Това е мястото — казва Алън и спира до тротоара.

Къщата се намира в покрайнините на Сими Вали, от страната на Ел Ей, където са разположени повечето от по-старите къщи. Нито една от тях няма повече от един етаж. Всичките приличат на ранчо, построено без въображение по модел от шестдесетте. Дворът е добре поддържан, с обикновена бетонна пътека, която води до предната врата. Една завеса на прозореца вдясно се отмества и зад него се появява лице.

— Той знае, че сме тук — констатира Алън.

Излизаме от колата и тръгваме към къщата. Преди да стигнем, предната врата се отваря, един мъж излиза и застава на верандата. Той е бос, облечен само в дънки и тениска. Отбелязвам, че е едър и висок, може би над метър и деветдесет. Раменете му са широки, а гърдите големи. Косата му е тъмна и гъста, челюстта му е квадратна, а лицето красиво и го прави да изглежда по-млад от неговите петдесет и пет години. В очите му обаче я няма жизнеността. Те са мрачни и празни, претъпкани са с ехо и празни пространства.

— Господин Никълсън? — провиквам се аз.

— Това съм аз. Може ли да видя документите ви?

Двамата с Алън му показваме значките си. Мъжът първо разглежда тях, а после и нас. Погледът му се задържа върху белезите ми, но не задълго.

— Влизайте — кани ни той.

* * *

Вътрешността на къщата е истинско завръщане в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. Стените са в дървена ламперия, а камината е от камък. Единственият реверанс към настоящето е тъмният паркет на пода.

Отиваме в дневната. Никълсън посочва един плюшен син диван и ние се разполагаме на него.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — пита той.

— Не, сър.

Никълсън се извръща от нас и поглежда през плъзгащите се стъклени врати, които водят към задния двор. Той е малък, на дължина е по-голям, отколкото на ширина, и има повече пръст, отколкото трева. Ограден е от дървена ограда. Не виждам никакви дървета.

Минава известно време. Никълсън продължава да се взира през вратите, вцепенен като статуя.

— Сър?

Той се стряска.

— Съжалявам. — Идва до нас и се разполага в един фотьойл, който е разположен близо до дивана. Фотьойлът е грозно зелен, но изглежда удобен. Старите мебели винаги създават уют. Срещу него има двадесетинчов телевизор, а до него сгъваема масичка.

Представям си как Дейв Никълсън седи на него през нощта, гледа телевизия и хапва стоплената си на микровълнова вечеря на тази масичка. Това не е нещо ненормално, но предвид обстановката тук ми изглежда тъжна картинка. Усеща се пропитата навсякъде депресия. Сякаш тя е завладяла мебелите и всичко наоколо и дори най-силното течение няма да може да я прогони.

— Слушайте — започва Никълсън, преди да съм имала възможността да му задам въпрос. — Първо ще ви кажа нещо, което трябва да ви кажа, и нещо, което не трябва. След това ще направя това, което трябва да направя.

— Сър…

Той маха с ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ето какво трябва да ви кажа: „Не символът, а човекът зад него е важен“. Разбрахте ли? — Гласът му е монотонен и отговаря на празнотата в очите му.

— Да, но…

— Ето и другото нещо. Изхвърлих някои улики, свързани с разследването на семейство Лангстром, и го насочвах в определена посока. Той ми каза, че доказателствата ще бъдат в подкрепа на убийство-самоубийство, докато не се заровя по-надълбоко. Трябваше просто да приема онова, което се виждаше на повърхността. Така и направих. — Никълсън въздиша. Изглежда засрамен. — Той искаше момичето на Лангстром — Сара — да остане сама. Каза, че има планове за нея. Не биваше да го правя, знам, но трябва да разберете — сторих го, защото държи дъщеря ми.

Застивам шокирана.

— Дъщеря ви?

Никълсън се вторачва в нещо над главата ми. Имам чувството, че говори на себе си.

— Казва се Джесика. Отне ми я преди десет години. Направи ме безпомощен и ми каза какво трябва да направя, да, така направи. Каза ми, че след години някой ще дойде да задава въпроси и че трябва да му предам съобщението, което току-що ви цитирах. Обеща да я пусне, ако направя всичко това и още нещо. — Очите му са умолителни. — Правилно ли го запомнихте? Бях добро ченге, но ставаше въпрос за дъщеря ми.

— Да не би да казвате, че я е взел за заложница?

Никълсън насочва дебелия си пръст към мен.

— Искам да се уверите, че е добре. Искам да се уверите, че той ще спази своята част от сделката. Мисля, че ще го направи. — Облизва устни и кима с глава прекалено бързо. — Мисля, че що го направи.

— Дейвид. Трябва да се успокоите.

— Не. Вече казах достатъчно. Трябва да приключвам. Само още нещо.

Той се пресяга зад гърба си и изважда оттам огромен револвер. Скачам на крака, последвана от Алън. Посягам за личното си оръжие, но не мен иска да убие Никълсън. Дулото намира собствената му уста — навряно е там брутално. Протягам се към него.

— Не! — провиквам се.

Той затваря очи и дърпа спусъка. Главата му експлодира и ме опръсква цялата с кръв.

Стоя вцепенена и не мога да повярвам какво се е случило току-що. Никълсън се катурва напред и пада от фотьойла.

— Исусе! — изкрещява Алън и хуква към него.

Стоя на място и наблюдавам картината. Навън облаците се разтварят и отново завалява.