Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (43)

43.

Някои хора просто са добри. Разбираш ли какво имам предвид? Може и да нямат специални и вълнуващи професии, може и да не са най-красивите и най-привлекателните на света, но са добри.

Дезире и Нед бяха такива.

Бяха добри.

* * *

— Спри, Пъмпкин — скастри го Сара.

Кучето се опитваше да промуши глава между скута й и масата с надеждата да улови някоя падаща троха или (алилуя!) някое парче храна. Сара избута огромната тиква на животното.

— Не мисля, че ще те послуша. Това куче обожава торти, не ме питай защо — каза Нед. — Ела тук, Пъмпкин.

Питбулът я остави на мира с огромно нежелание и докато вървеше към задния двор, хвърли няколко последни погледа към тортата. Нед се върна и продължи да реди свещички отгоре й.

Сара наистина обикна Нед, точно както беше предвидила Дезире. Той беше висок и слаб мъж, малко мълчалив, но винаги усмихнат. Постоянно носеше еднакви дрехи: фланелена риза, сини дънки и туристически обувки. Косата му беше малко по-дълга от модните тенденции, както обичаше да отбелязва сам, и беше леко раздърпан, което го караше да изглежда още по-мил — имаше някаква отнесеност в грижата му за външния вид. Сара го беше виждала да се ядосва на нея и на Дезире, но нито за миг не се беше почувствала заплашена. Знаеше, че Нед би прегризал собствените си ръце, преди да удари някоя от тях.

— Девет свещички, малеее — изрече шеговито той. — Време е да провериш дали нямаш сиви косми.

Сара се усмихна.

— Голям си глупчо, Нед.

— И аз така съм чувал.

Последната свещ беше сложена точно когато Дезире влезе през вратата. Сара забеляза, че е зачервена и развълнувана.

Нещо много я е зарадвало.

Дезире носеше подарък — беше голям, правоъгълен и плосък, — отиде в кухнята и го подпря на стената.

— Това ли е? — попита Нед, като кимна към него.

Дезире се усмихна, цялата сияеше.

— Да… Не бях сигурна дали ще успея да го взема. Нямам търпение да го отвориш, Сара.

Момичето беше озадачено по онзи приятен начин, характерен за рождените дни.

— Тортата готова ли е? — попита Дезире.

— Тъкмо сложих последната свещичка.

— Нека си измия лицето, да се освежа и можем да започваме партито!

Сара се усмихна и кимна. Дезире тръгна към банята, а Нед вървеше по петите й.

Затвори очи. Годината беше много добра. Нед и Дезире бяха чудесни. Обожаваха я от самото начало и след месец-два, в които не можеше да се отпусне, най-накрая прогони недоверието си и им отвърна със същото. Нед често го нямаше, както й беше обяснила Дезире в самото начало, но се реваншираше за отсъствията си, когато си беше у дома — винаги беше мил и винаги им обръщаше внимание. Самата Дезире беше… е… с най-дълбоката част от себе си, с най-охраняваното кътче на сърцето си Сара осъзна, че е започнала да обича приемната си майка.

Тя отвори очи и погледна тортата и подаръците на масата, както и онзи до стената.

Мога да бъда щастлива тук. Щастлива съм тук.

Не всичко беше перфектно. Сара продължаваше да има кошмари. Някои сутрини се събуждаше, налегната от тъга, която беше дошла отникъде. И макар да харесваше училището си, отказваше предложенията за приятелства — не грубо и категорично, — но просто не им отвръщаше подобаващо. Не беше готова за такива, поне не още.

Вещицата Уотсън се появяваше често в началото и само веднъж през последните девет месеца, което напълно устройваше Сара. Кати Джоунс се отби на няколко пъти и изглеждаше наистина радостна, че се справя добре.

Сара отдавна беше приела прегръдките на Дезире като място, на което да потърси утеха, когато има нужда от такава. Единственото, което не беше споделила с нея, беше историята на Странника. Не смяташе, че Дезире ще й повярва. Понякога самата тя не си вярваше. Може би Кати беше права. Може би наистина се беше объркала.

Изгони тези мисли от главата си. Днес имаше рожден ден и трябваше да се забавлява.

Нед и Дезире се върнаха.

— Готова ли си да духнеш свещичките? — попита Дезире.

Сара се ухили.

— Да!

Нед извади запалка и запали всяка една. Запяха шумна и фалшива версия на „Честит рожден ден“.

— Пожелай си нещо, скъпа, и духни свещичките! — провикна се Дезире.

Сара затвори очи.

Пожелавам си… да остана тук завинаги.

Пое си дълбоко въздух, отвори очи и издуха всяко пламъче.

Нед и Дезире я аплодираха.

— Винаги съм знаел, че си пълна с въздух под налягане — пошегува се мъжът.

— Какво желаеш да направиш първо — да хапнеш торта или да си отвориш подаръците?

Сара виждаше, че Дезире гори от нетърпение да отвори мистериозния подарък.

— Първо подаръците.

Жената сграбчи подпряния на стената пакет и й го подаде.

Сара го повдигна. Беше голям, но не и тежък. Вероятно вътре имаше картина или снимка. Започна да разкъсва хартията. Когато видя част от рамката, сърцето й подскочи.

Възможно ли е…?

Разкъса изключително бързо останалата част от опаковката. Видя какво се крие вътре и спря да диша. Гърдите я заболяха.

Това беше картината, която майка й беше нарисувала за нея. С бебето в гората и лицето в облаците. Сара погледна Дезире. Беше останала без думи.

— Разбрах колко много обичаш тази картина, когато ми разказа за нея, скъпа. И знаеш ли какво? Оказа се, че Кати Джоунс е взела някои неща от спалнята ти, след като са… след като полицията си е свършила работата. Някои снимки, играчки и дреболии. Пазила ги е за теб, за да не се изгубят. Това е картината, нали?

Сара кимна, все още не можеше да проговори. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Очите й пареха.

— О, Боже мой — каза най-накрая тя. — Много много много много ви благодаря. Аз… — погледна Дезире, която се усмихваше, и към Нед, чиито очи бяха изключително нежни. — Не знам какво да кажа.

Жената докосна косата на Сара и махна един кичур от лицето й.

— Готови сме на всичко за теб, скъпа. — Дезире сияеше.

Нед се прокашля и й подаде някакъв плик.

— Това е другата част от подаръка, Сара. Един вид… ваучер.

Сара избърса сълзите от бузите си и взе плика. Все още не можеше да повярва какво се беше случило, чувстваше се замаяна и ръцете й трепереха, докато го отваряше. Вътре имаше обикновена бяла картичка, на която пишеше „Честит рожден ден“. Разтвори я и прочете написаното вътре.

— Ваучер на Сара — гласеше то. — За едно осиновяване.

Челюстта на детето направо увисна. Тя вдигна поглед и макар да срещна усмихнатите физиономии на Дезире и Нед, видя, че под тях те са доста нервни. Дори малко изплашени.

— Ако не желаеш, няма проблем — каза Нед с нежен глас. — Но ако желаеш… двамата с Дезире много ще се радваме да те осиновим завинаги.

Какво се случва с мен? Защо не мога да говоря?

Имаше чувството, че е блъсната от морска вълна. Тя беше като лодка, която биваше хвърляна нагоре и отново потапяна под водата.

Какво не беше наред?

Изведнъж осъзна. Тя беше заровила надълбоко тази част от себе си, беше я скрила и заключила в подземията. Тази част беше пълна с Нищо и Кученца Главученца. Заледената й агония започна да се стапя на момента. Тя проби вътрешните й бариери и се изпълни с гръмотевици и бодили.

Сара не можеше да проговори, но съумя да кимне, след което зарида. Звукът беше ужасен. Той накара Нед да се просълзи, а Дезире протегна ръце към нея. Сара се отпусна в прегръдката й и изплака всички сълзи, които беше таила цели три години.