Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (39)

39.

Двамата с Алън сме в къщата на Никълсън. Местните ченгета са тук и искат да поемат контрола, но съм бясна и нямам време да се занимавам с тях.

Един човек — полицай — е мъртъв и знам, че смъртта му е нещо повече от самоубийство. Искам да разбера защо.

Измивам си ръцете и си слагам ръкавици. Все още усещам местата, на които бях изпръскана с кръв по лицето.

Минавам през дневната и коридора, за да отида в спалнята на Никълсън. Алън ме следва.

— Какво търсим, Смоуки? — пита ме внимателно той.

— Проклето обяснение — думите ми са като камшик, а гласът ми е твърд, бесен и се пропуква по краищата.

Случилото се е толкова неочаквано, че ми действа като силен шамар през лицето. Стомахът ме стяга от прилива на адреналин. Не мога да се съсредоточа върху смъртта, все още не. Вътрешно беснея. Той направи това. Вината е негова.

Странника. Писна ми от игричките и пъзелите му. Писна ми от него.

Искам да го убия, мамка му.

Спалнята на Никълсън прилича на останалата част от къщата — спартанска е. Всичко е чисто, но домът няма душа. Стените са голи, а завесите са евтини и не съответстват на обстановката. Той е спял тук, ял е тук, имал е покрив над главата си тук. Това е било всичко.

Забелязвам снимка в рамка на чекмеджето до леглото. На нея е Никълсън, усмихва се, а очите му са живи. Прегърнал е младо момиче, което изглежда на шестнадесет години. Наследила е гъстата тъмна коса на баща си. Очите обаче не са неговите. Вероятно са на майката.

Алън проследява погледа ми.

— Прилича ми точно на снимка на баща и дъщеря — казва той.

Кимам мълчаливо.

Алън отваря килера и започва да тършува из него. Застива за миг, не помръдва, мълчи.

— Уха — казва най-накрая. — Ела да видиш това.

Той излиза оттам. В ръцете си държи кутия за обувки с махнат капак. Вътре има още снимки. Много снимки. Алън изважда една и ми я подава.

Момичето е бледо и голо. На тази снимка изглежда е в началото на двадесетте си години. Снимана е фронтално. Ръцете й са завързани зад гърба, краката й са леко изкривени, а погледът й е на човек, който се е предал. Има големи гърди и неизбръснати слабини. Изглежда крехка и емоционално срината.

Сравнявам тази снимка с онази в рамката.

— Определено е същото момиче — казвам аз.

— Тази кутия е пълна с тях — констатира Алън, докато рови. — Явно са подредени в хронологичен ред. Винаги е гола. На различна възраст. — Продължава да рови. — Исусе. Предвид промяната в лицето и тялото й, вероятно са минали много години.

— Според мен над десет. — Имам чувството, че някой ми е изпуснал въздуха. Гневът ми си е заминал и е оставил празнота у мен.

Алън ме поглежда и се опитва да осмисли чутото. Той потропва с крак и поклаща с ръка кутията.

— Добре. Добре. Има логика. Взел е дъщерята на Никълсън за заложница. Но Никълсън не е просто баща, той е и полицай. Извършителят се нуждае от нещо, с което да го държи на каишка, така че му осигурява редовно доказателство, че дъщеря му е жива. — Започва да тропа с крак по-силно. — Проклятие. Защо Никълсън не е отишъл във ФБР? Защо е оставил дъщеря си в ръцете на този тип толкова дълго, без да предприеме нищо?

— Защото му е вярвал, Алън. Вярвал е, че Странника ще направи каквото е обещал. Ако Никълсън се е отклонял от плана, той е щял да убие дъщеря му. Ако Никълсън се е придържал към плана, той е щял да я остави жива. Освен това редовно му е изпращал доказателства, че спазва думата си.

— Това го разбрах, но все пак… би ли си траяла като Никълсън? И то толкова дълго време?

Отговорът е мигновен. Не ми се налага да му мисля много. Представям си какво бих направила, ако Алекса беше жива.

— Вероятно да. Ако е достатъчно убедителен. Да. — Поглеждам го. — Ти какво би направил, ако ставаше въпрос за Елейна?

Алън спира да потропва с крак.

— Права си.

Поглеждам отново снимката.

— Защо? Защо Никълсън?

— Мислех, че сме наясно по този въпрос. Нуждаел се е от него, за да насочва разследването на Лангстром.

Поклащам глава.

— Глупости. Имам предвид, да, използвал го е за тази цел… но защо е поел такъв риск? Защо си е направил труда? Можел е да прикрие следите си много по-добре… по дяволите, дори така ги е прикрил доста добре. Като е намесил Никълсън, е увеличил шанса си да бъде разкрит. Защо Странника е поел този риск? — Прокарвам ръка през косата си. — Трябва да разровим миналото на Никълсън. — Започвам да крача в стаята. — В този случай всичко е свързано с миналото, просто все още не сме намерили връзките. На кого възложих да намери информация за дядото на Сара?

— Май на мен. Все още не съм стигнал до него. Досега се занимавах с къщата на Лангстром, тръста — Алън размахва ръка, за да посочи къде се намираме в момента и защо, — Никълсън. Нещата се развиват много бързо.

— Знам и разбирам, но това наистина е много важно.

— Наясно съм.

Поглеждам тъжното момиче на снимката. То е олицетворение на този случай, на нещо, което се случва от цяла вечност, нещо ужасно, нещо, което може да бъде проследено в миналото. Никълсън, дядото на Сара и случай от седемдесетте години.

Какво е общото между тях?

* * *

Разговарям с Кристофър Шривпорт, шефа на СКЗ — Специалното кризисно звено. Те се занимават с кризисни ситуации, отвличания и подобни.

— Тя е заложница? — учудва се той.

— Да. Освен ако вече не е мъртва.

Мълчание. Шривпорт не ругае, но усещам, че му се иска.

— Ще изпратя агент на име Мейсън Диксън.

— Това някаква шега ли е, Крис?

— Единствената шега са си направили родителите му, когато са го кръстили. Тренирал е със СКЗ в Куонтико и е нашият човек за отвличанията в района. Ще направи всичко по силите си. Но не бих очаквал чудеса. Нещо ми подсказва, че няма да постигне много, докато не разрешите случая.

— Може би нашият човек просто ще си удържи на думата и ще я пусне.

— Не е лошо всеки да си има мечта, Смоуки. Тази може да е твоята.