Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (22)

22.

Умът на Линда беше изпразнен.

Тя се наведе напред на стола. Усети как пулсът се усилва под пръстите й и после стана едва доловим, докато не спря напълно.

Усети кръвта на Сам по ръцете си. Тя не беше по тях, но така се чувстваше. Една дума проряза мозъка й и започна да се повтаря отново и отново, огромна черна завеса, която скриваше звездите: Ужас. Ужас, ужас, ужас…

— Много добра работа, Линда.

Защо гласът му не се променя? — зачуди се тя. — Постоянно звучи по един и същи начин. Спокоен и щастлив, а е ужасен, ужасен, ужасен…

Линда потрепери и потисна надигащия се в нея хлип.

Може би не е там вътре. Може би е като голем, направен е от глина и няма душа, която да го направлява.

Линда погледна дъщеря си. Усети как сърцето й потъва в тялото й. Очите на детето бяха отворени, но не виждаха. Просто се взираха. Сякаш не беше там. Клатеше се напред-назад. Устните му бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели.

Знам как се чувстваш, скъпа — помисли си отчаяно Линда.

— Знам, че си наранена — каза Странника. Тонът му беше успокоителен. — Но сега ще приключим с всичко завинаги, с тази ужасна и отвратителна болка.

Мъжът погледна Сара, която се клатеше напред-назад. В ъгълчето на устата й се беше събрала слюнка, която течеше, течеше, течеше.

— Ще спазя думата си. Докато правиш каквото ти кажа, без да се отклоняваш, няма да я нараня.

Ти вече я нарани завинаги — помисли си Линда. Но може би дъщеря й имаше шанс, ако не умреше. Човек можеше да се възстанови от емоционална травма, но не можеше да се върне от мъртвите.

Странника отиде зад Сам. Извади ключове от джоба на якето си, коленичи и махна белезниците от глезените му, а след това и тези от китките му. Сам се килна напред и падна на пода като чувал с пясък.

— Ето какво ще стане — каза Странника на Линда. — Ще ти дам тези ключове. — Даде й ги. — Моля те, махни белезниците от глезените си. — Линда изпълни нареждането. Мъжът се пресегна зад гърба си и извади оръжие от колана. — Ще оставя този пистолет тук на пода. — Направи го, след което отиде зад Сара и опря собствения си в тила й. — След малко ще започна да броя. Когато стигна до пет, ако не си използвала оръжието, за да си пръснеш мозъка, ще гръмна Сара в главата. След това ще те изнасилвам часове наред и ще те измъчвам с дни. Разбираш ли?

Линда кимна бездушно.

— Добре. Така. Пистолетите са могъщи играчки. Когато вземеш този, нещо може да се възпламени и да си помислиш, че си станала много силна. Може да решиш да направиш нещо смело и глупаво. Недей. В момента, в който дулото му се насочи към мен, ще убия Сара. В момента, в който се отклони от главата ти, ще убия Сара. Следиш ли ми мисълта?

Линда го погледна с празен поглед.

— Линда — каза Странника търпеливо. — Чуваш ли какво ти говоря?

Тя успя да кимне. Това отне всичката й сила. Беше толкова изморена.

Моя Сам го няма — помисли си. — Вече се чувствам мъртва.

Линда погледна пистолета на килима. Онзи, който съвсем скоро щеше да вземе. Онзи, който щеше да прекрати всичко това, да й позволи да се присъедини към Сам и да спаси Сара (или поне така се надяваше).

Пистолет, пистолет, край на мъките…

— Ще ти направя същия подарък, който дадох и на съпруга ти. Само едно изречение. Това е последният ти шанс да кажеш нещо на Сара.

Линда погледна красивата си, трепереща дъщеря, чиито устни бяха побелели от стискане.

Дали ще помни казаното от мен?

Линда се надяваше на това. Надяваше се, че думите й щяха да си намерят място в съзнанието на Сара и ще й служат за утеха, когато има нужда от тях.

Може би ще си спомня за тях в съня си.

— Винаги ще бдя над теб от облаците, Сара.

Дъщеря й не спираше да се клати напред-назад, а от устата й се стичаше слюнка.

— Много мило — каза Странника. — Благодаря ти, че се подчини.

Ето я отново същата ярост. Линда почувства надигащата се в нея лава, която беше като експлодиращи слънца.

— Един ден ще умреш — прошепна с треперещ глас тя. — Смъртта ти няма да е приятна. Заради това. Заради нещата, които правиш.

Странника я погледна и се усмихна.

— Карма. Интересна концепция. — Той сви рамене. — Вероятно си права. Но дори така да е, няма да се случи сега. А само настоящият момент е важен. В който започвам да броя. — Млъкна. — Ще броя бавно. Съвсем бавно. Имаш време, докато стигна до пет.

— Последната ми мисъл ще е за теб. Как умираш от гадна смърт.

Думите й бяха безсмислени, нямаше да променят нищо, но бяха последната съпротива, на която беше способна. Странника като че ли дори не я чу.

— Едно — започна броенето той.

Линда се опита да изгони яростта си. И да погледне пистолета, който й беше оставил на пода.

Значи това е краят.

Всичко наоколо започна да заглъхва. Имаше чувството, че някой е намалил звука на живота. Чуваше ударите на сърцето си и бавното броене на Странника.

Едно беше минало. Щеше да дойде две. После три. И четири. И накрая…? Трябваше ли да си позволи да чуе пет? Или трябваше да дръпне спусъка преди него?

Защо да чакаш, не се колебай…

„Едно“ все още ехтеше в главата й, когато посегна към пистолета. Чуваше го как вибрира във въздуха. Имаше чувството, че времето се е разтеглило, сякаш всяка секунда беше изпълнена с цял живот от остри ръбове и тя се отъркваше във всеки един от тях поотделно.

В живота имаше повече болка от удоволствия. Линда знаеше това като човек на изкуството, това беше тайната съставка, която добавяше към своите картини и скулптури.

Острите ръбове, чрез тях разбираме, че още сме в играта.

Тя коленичи и вдигна пистолета. Внимаваше случайно да не го насочи към Странника.

— Две.

Линда се шокира от изреченото, то беше като шамар в лицето й.

Яростта й отмина.

Хладината на оръжието я изненада. Както и гладкостта му. Те даваха тежки и брутални обещания.

Това се насочва към враговете — помисли си Линда, когато обърна дулото към себе си.

Някой беше създал това нещо. Беше го измислил, скицирал и превърнал в реалност. Хайде да вземем едно желязо и да го напълним с метални птиченца, които да политат към телата на други хора.

— Три.

Този път прие доста по-спокойно изреченото.

Това оръжие имаше заглушител. Приличаше на онези, които използваха наемните убийци, и предвещаваше смърт.

Въпреки това беше просто парче метал. Нищо повече, нищо по-малко. Не беше човек. Не можеш да го персонифицираш, просто го насочваш и стреляш.

Какво казваха морските пехотинци? Това е моето оръжие. Има много като него, но това е моето…

— Четири.

Времето спря. Не просто се забави… направо замръзна. Линда се вледени. Чувстваше се хваната в капан.

Проблясък.

Сам на пода.

Проблясък.

Сам в обятията й.

Проблясък.

Сам затваря телефона. Лицето му е пребледняло. Поглежда я. „Дядо е починал.“ Сълзи, Сам е в обятията й.

Проблясък.

Сам върху нея, погледът му е смесица от любов и лъст, а лицето му е изкривено от удоволствие. Моли го да издържи само още секунда, още секунда, още секунда…

Това беше онзи момент, осъзна Линда, в който стоиш на ръба на бездната до оргазма, стягаш се и се подготвяш за предстоящата детонация и ослепителната светлина. Онзи момент, в който спираш да дишаш, а сърцето ти застива между живота и смъртта.

Проблясък.

Сара.

Сара се смее.

Сара плаче.

Сара живее.

О.

Боже.

Сара.

Благодарение на последния проблясък Линда осъзна, че повече от всичко ще й липсва да обича дъщеря си. Тя беше пронизана от копнеж, който беше съвкупност от всеки друг, който някога беше изпитвала, рисувала или скулптирала.

Ако болката беше дъжд, това беше океан.

Излезе от нея под формата на вой. Не можеше да се контролира. Изскочи от нея. Такъв пронизителен писък, който можеше да накара птиците да спрат да летят.

Дори Странника се намръщи, като го чу. Той беше като силна плесница за него.

СараСамСараСамСараСам…

Проблясък.

Изстрелът прозвуча в стаята като приглушена гръмотевица. Сара спря да се клати за момент.

Лявата част на лицето на Линда експлодира.

Тя беше сгрешила.

Последната й мисъл не беше за смъртта.

Беше за любовта.

* * *

Здравей, пак съм аз. Днешната Сара. Смятам да пиша за миналото, след което да си почивам малко и да се връщам в настоящето. Това е единственият начин да успея да се справя с това.

Относно майка ми — може би последната й мисъл е била за страх, може да не е била за нищо, не знам. Няма откъде да науча каква е истината. Тя беше там, татко беше там и аз бях там, тези неща са истина. Той ги накара да се избият, докато гледам, това също е истина. Дали наистина мама беше толкова благородна, страдаща и самотна накрая? Не знам.

Но така или иначе и ти няма откъде да знаеш дали е така или не.

Знам обаче, че майка ми имаше много любов в себе си. Тя обичаше да казва, че семейството й е част от нейното изкуство. Казваше, че без мен и татко пак щяла да рисува, но всички цветове щели да бъдат в тъмни тонове.

Ще ми се да мисля, че в последния си миг е била сигурна, че с действията си ще ме спаси, защото наистина така стана, независимо от случилото се по-късно.

Не знам дали последната й мисъл е била за любов.

Но последната й постъпка беше.