Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (37)

37.

Тери Гибс, адвокатът, живее в Морпарк. Познавам града по случайност. Дъщерята и внукът на Кали живеят там. Тайната за дъщерята на Кали я преследваше с години. Един убиец я беше научил и се беше опитал да я използва за целите си. Какъв беше резултатът? Двете с Кали пристигнахме със скоростта на светлината пред прага на вратата й с оръжия в ръце. Очаквахме най-лошото.

Мерилин беше добре, убиецът вече е мъртъв, а сега Кали има стабилна връзка с нея вместо самосъжаление. Всичко това задоволява едновременно чувството ми за справедливост и ирония, колкото и грозно да звучи. Смъртта на убиеца заслужава задоволството ми, а не чувство за вина.

Морпарк е преуспяващ град в окръг Вентура, западно от Лос Анджелис. В много отношения си е Калифорния от едно време. Ако човек шофира по магистрала 118, за да стигне до него, ще мине през километри ненаселени хълмове и малки планини. От време на време дори ще види крави.

Едно време Морпарк е бил тучно градче. Сега е разрастващ се, еснафски град, средата на горната средна класа, с едни от най-бързо скачащите цени на имотите в Южна Калифорния.

— След двадесет години ще е една огромна дупка — казва Алън, който гледа града през прозореца. Думите му са ехо на циничните ми мисли.

— Може би няма да стане така — отвръщам аз. — Следващият град, Сими Вали, все още е много красив.

Алън свива рамене. Не вярва нито на една моя дума. Напускаме магистрала 118 и се включваме по Лос Анджелис авеню.

— Тук вдясно — казва той. — В бизнес парка.

Напускаме улицата и се озоваваме сред редица четири-пететажни сгради, които са нови и лъскави, като останалата част от Морпарк.

— Отбий ей там — посочва Алън.

Докато паркирам, мобилният ми иззвънява.

— Смоуки Барет ли е на телефона? — пита жизнерадостен женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Кърби. Кърби Мичъл.

— Съжалявам… познаваме ли се?

— Вероятно Томи не ти е казал името ми. Глупчо. Питала си го за препоръка? За личен бодигард? Това съм аз.

Осъзнавам, че веселият глас принадлежи на „лоялната и смъртоносна“ охранителка, която някога е била наемен убиец.

— О, вярно. Съжалявам. Томи не ми каза името ти.

Кърби се засмива. Това е смях, който отговаря на гласа й — ведър, мелодичен. Гласът на човек, който не се замисля много над световните проблеми, който се радва, че се е събудил тази сутрин, който не се нуждае от кафе, за да се събуди, който вероятно пробягва седем-осем километра рано сутрин и се усмихва през целия път.

Не искам да я харесвам, но това е проблемът на веселите хора, чувстваш се задължен да им дадеш шанс. Също така съм заинтригувана. Идеята за добродушна убийца бърка в перверзната страна на природата ми.

— Е — казва тя, истински ураган от добро настроение, — нищо лошо не е станало. Томи е чудесен, но все пак е мъж, а мъжете забравят доста неща. Той е по-добър от повечето, истинска фурия, така че нека му простим, става ли?

— Разбира се — отвръщам развеселена.

— Та… кога и къде желаеш да се срещнем?

Поглеждам часовника си замислена.

— Можеш ли да дойдеш на рецепцията на ФБР в пет и половина?

— Рецепцията на ФБР, а? Готско. Предполагам, че няма да е лошо да си оставя всички пистолети в колата. — Следва мелодичен смях, който е някак си весел. — Значи ще се видим в пет и половина. Чао!

— Чао — промърморвам аз. Кърби затваря.

— Кой се обади? — пита Алън.

Опулвам се насреща му за момент. Свивам рамене.

— Кандидатката за бодигард на Сара. Мисля, че ще се окаже голяма сладурана.

Готско.

* * *

Тери Гибс ни кани в офиса си с усмивка на лице. Помещението е малко, в предната му част е разположено бюро, а до далечната стена картотеки. Всичко изглежда старо, но здраво.

Преценявам адвоката, който ни кани да седнем на двата подплатени стола срещу бюрото му.

Гибс е интересна смес. Сякаш сам не може да реши какъв иска да бъде. Той е висок мъж. Също така е с гола глава, но има мустак и брада. Раменете му са широки, а движенията му пъргави, като човек, който тренира редовно, но мирише на цигари. Носи очила с дебели стъкла, които подчертават наситени и почти красиви сини очи. Облякъл е костюм без вратовръзка. Костюмът изглежда скъп, шит по поръчка, пълна противоположност на офис обзавеждането.

— От погледа ви мога да разбера какво си мислите, агент Барет — казва Гибс и се усмихва. Гласът му е приятен, спокоен и плавен, нито прекалено дълбок, нито прекалено висок. Перфектният глас за адвокат. — Опитвате се да си обясните костюма за хиляда долара и калпавия офис.

— Може би — признавам си.

Той се усмихва.

— Аз съм оркестър от един човек. Не изкарвам големи пари, но не се оплаквам. Това изисква да се правят компромиси: мога да избирам между лъскав офис или лъскав костюм. Реших, че лъскавият костюм е по-удачен. Клиентите могат да простят калпавия офис, но никога не биха простили на адвокат, облечен в евтин костюм.

— И ние сме нещо подобно — намесва се Алън. — Показваме им значките си, но всички искат да видят оръжията ни.

Гибс кима одобрително.

— Точно. — Той се навежда напред над бюрото си и сключва ръце. Изражението му е много сериозно. — Искам да знаете, агент Барет, че не ви давам информация за тръста на Лангстром, тъй като съм обвързан морално и законно от правилата.

Кимам.

— Разбирам, господин Гибс. Предполагам, че нямате нищо против да извадим заповед?

— Не, стига всичко в нея да е както трябва.

— Какво можете да ни кажете?

Адвокатът се обляга на стола си и поглежда някъде над главите ни замислен.

— Клиентът се свърза с мен преди около десет години, за да създаде тръст на името на Сара Лангстром.

— Мъж или жена? — питам аз.

— Съжалявам. Не мога да ви отговоря.

Намръщвам се.

— Защо?

— Конфиденциалност. Клиентът изиска такава. Поради тази причина всичко е на мое име. Аз съм адвокатът, аз управлявам тръста, а хонорарът ми се изплаща от него.

— Помисляли ли сте, че някой, който изисква подобна конфиденциалност, може да има нечисти намерения? — пита Алън.

Гибс го поглежда настрани.

— Разбира се. Направих някои запитвания. Отговорите, които получих, бяха свързани с осиротяло дете след случай на убийство-самоубийство. Ако родителите на Сара Лангстром бяха убити от неизвестен извършител, щях да откажа да работя за този клиент. Но след като майката беше отговорна, нямах причина да го направя.

— Работим по теорията, че не е било убийство-самоубийство — обяснявам аз и наблюдавам внимателно каква ще е реакцията му. — Възможно е местопрестъплението да е било аранжирано, за да изглежда като такова.

Гибс затваря очи за момент и разтрива челото си. Изглежда обезпокоен.

— Това е ужасно, ако се окаже истина. — Въздиша и отваря очи. — За съжаление, аз продължавам да съм обвързан от отношенията адвокат-клиент.

— Какво друго можете да ни кажете, без да нарушавате правилата? — пита Алън.

— Тръстът е фонд, който има за цел да запази къщата и да осигури средства на Сара Лангстром. Наредено е да получи контрола над него, когато навърши осемнадесет години.

— Колко? — питам аз.

— Не мога да ви кажа точна сума, но определено ще си живее добре години наред.

— Докладвате ли на клиента си?

— В интерес на истината, не. Предполагам, че той осъществява някакъв надзор над мен — един вид ме държи под око, за да се увери, че не бъркам в буркана с меда. Но не съм имал контакт с него, откакто създадохме тръста.

— Това не е ли необичайно? — пита Алън.

Гибс кима.

— Много.

— Забелязах, че външната част на къщата е много добре поддържана. Защо не се прави същото и за вътрешността? Вътре е истинска ферма за прах — казвам аз.

— Това е едно от условията на тръста. Никой не може да влиза в къщата без разрешението на Сара.

— Странно.

Гибс свива рамене.

— И преди съм работил с непознати. — Млъква за момент. Лицето му се изкривява от болка. — Агент Барет, искам да знаете, че никога не бих участвал съзнателно в начинание, което може да навреди на дете. Никога. Изгубих сестра си, когато бях малък. Беше по-малка от мен. Мъничка сестричка, която аз като по-голям трябваше да защитавам. Разбирате ли ме? — Гибс изглежда съсипан. — Децата са свещени.

В очите му проблясва вина. Тя е от този тип, която изпитва човек, когато се чувства отговорен за нещо, за което не е могъл да направи нищо. От тази вина, за която съдбата е виновна, но ти си станал изкупителна жертва.

— Разбирам, господин Гибс.

* * *

Разговаряме с адвоката около час, като се опитваме да изкопчим повече информация от него, но не постигаме никакъв успех. Връщаме се в колата, където се опитвам да измисля какъв да бъде следващият ми ход.

— Останах с впечатлението, че искаше да ни каже повече — казва Алън.

— Аз също. Съгласна съм с първоначалното ти впечатление. Човекът не се опитва да се прави на задник. Просто ръцете му са вързани.

— Време е за заповед.

— Да. Хайде да се връщаме в офиса и да поработим върху нея.

Телефонът ми иззвънява.

— Искаш ли да те светна какво се случва на другите фронтове? — пита Кали.

— Стреляй.

— Оказа се, че всички файлове по случая на Варгас — нашите и тези на полицията на Лос Анджелис — липсват.

Сърцето ми се свива.

— О, я стига. Шегуваш ли се?

— Ще ми се да беше шега. Възможно е да са се изгубили с времето, но моята теория е, че са били откраднати.

— Няма значение къде е истината, факт е, че не разполагаме с нищо. — Потривам челото си. — Добре. Знам, че работиш над къщата на семейство Лангстром… но искам да ми направиш една услуга. Обади се на заместник-директора и го помоли да ти даде списък с агентите и полицаите, които са работили по случая.

— Считай го за свършено.

Затварям.

— Лоши новини ли? — пита Алън.

— И така може да се каже. — Предавам му наученото от разговора с Кали.

— Какво мислиш ти? Изгубени или откраднати?

— Залагам на откраднати. Нашият човек е планирал години наред и е манипулирал нещата така, че всичко да се случва, както той е искал да се случи. Струва ми се, че съвпаденията станаха прекалено много.

— Вероятно си права. Сега накъде?

Не успявам да отговоря, защото телефонът ми иззвънява отново.

— Барет — вдигам аз.

— Здрасти, Смоуки. Бари е. Все още ли си в Морпарк?

— Тъкмо си тръгвахме.

— Това е добре. Поразрових се около детективите, които са работили по случая на Лангстром. Чуй това: единият е мъртъв. Лапнал е дулото преди пет години. Ако трябва да бъда честен, не бих казал, че можем да си правим изводи, тъй като човекът е бил на ръба от години, но интересното е, че партньорът му се е пенсионирал две години по-късно. Просто е напуснал, а са му оставали четири години, докато направи тридесет служба.

— Интересно.

— Да. Става и още по-интересно. Успях да се свържа с този тип. Казва се Никълсън. Дейв Никълсън. Разказах му какво се случва и — затаи дъх — иска да се види с вас. Веднага.

Това определено е новина.

— Къде живее? — питам аз.

— Затова те попитах дали още сте в Морпарк. Наблизо е. Оттеглил се е в Сими Вали, на една ръка разстояние.