Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (28)

28.

— Какъв цвят да бъдат, скъпа?

Беше неделя и Сара се намираше студиото на майка си. Харесваше й просто да си седи и да гледа как мама рисува или работи върху някоя скулптура. Тя беше най-красива, когато твореше.

Картината беше пейзаж. Фонът беше съставен от планини, пред които имаше огромна тучна ливада с дървета със зелени листа. Цветовете бяха жизнени и нереални — лилаво небе, масленожълта трева и невъзможно оранжево слънце. Сара смяташе, че е невероятна. Майка й я питаше какъв цвят да бъдат листата на дърветата.

Сара се намръщи. Не можеше да обясни с думи защо й харесваше картината. Мама й беше казала, че няма проблем за това, че онова, което чувстваш, е по-важно от онова, което си мислиш. Чувстваше тази картина като „красива“ и „жизнена“.

— В истинските си цветове, мамо, но да бъдат по-светли. Сара не разполагаше с речника, но Линда знаеше какво има предвид. Детето виждаше нещо в главата си и се опитваше да го опише. Линда трябваше да разбере какво е то.

— По-светли… имаш предвид по-ярки? Както крушките светят повече или по-малко?

Сара кимна.

— Добре, скъпа.

Линда започна да смесва оранжево и червено.

Може би в нея също се крие творец, мислеше си тя.

Сара каза, че листата трябва да са в правилния цвят за есенни листа, но по-ярки, за да се впишат с останалата част от картината.

Линда погледна дъщеря си.

— Харесва ли ти картината, скъпа?

— Чудесна е, мамо. Кара ме да играя и да скачам.

Мисията изпълнена — помисли си жената щастлива и доволна.

Тя насочи вниманието си обратно към платното и започна да оцветява листата в ярки цветове.

Сара я наблюдаваше през цялото време. Чувстваше огромна радост. Тя беше дете и живееше в настоящия момент, а той беше много, много хубав.

Майка й спря да рисува и застина. Беше обърната с гръб към Сара. Просто си стоеше неподвижна, вцепенена.

— Какво има, мамо?

Линда се стресна от гласа на дъщеря си и започна да се обръща забавено. Времето като че ли беше направено от гъсто желе. Когато лицето й се показа, Сара се ужаси.

Майка й пищеше беззвучно, с широко отворени очи и отворена уста.

— М-м-мамо…?

Ръцете на Линда полетяха към лицето й. Четката излетя и опръска Сара с кръв по пътя си.

Детето видя картината зад майка си. Листата по дърветата горяха.

Писъкът вече не беше беззвучен, а се превърна в ужасен звук, сякаш някой беше махнал покрива на ада. Чуваше се стерео и беше изпълнен с ехо, реверберации и ярост.

— Какво направи?! Какво направи?! Какво направи…

Сара се събуди.

— Какво направи?!

Писъкът беше истински. Източникът му беше тук и сега, точно в тази къща.

Странника?

Вратата на стаята й беше отворена.

— Денис! О, Боже! Какво направи, Тереза?

Сара осъзна, че тази, която пищи, е Ребека.

Ставай от леглото, страхливке. Тереза може да има нужда от помощта ти!

Детето изскимтя ужасено, ядосано, разгневено.

Вече не искам да съм смела.

Тишина.

Много лошо, страхливке. Така ще е от сега нататък.

Сара хлипаше и се тресеше от страх, но се насили да стане от леглото. Краката й като че ли не бяха нейните — трепереха и се гънеха.

Тя тръгна към вратата, но когато стигна до нея застина.

Ами ако има още

(нищо)

Там?

Ами ако Тереза е станала (нищо)

(кученце главученце)

?

Размърдай се, страхливке. Вече си на шест. Престани да се държиш като бебе.

Сара се насили да продължи напред и да излезе от стаята. Страхът й беше толкова силен, че започна да хлипа.

— Какво направи? — продължаваше да пищи Ребека. Хлипанията на Сара се усилваха с всяка крачка, която правеше по посока на писъците. Носът й текна и всичко се размаза пред очите й.

Не искам да отивам там! Не искам!

Другият глас стана по-нежен.

Знам, че се страхуваш. Но трябва да го направиш. Заради Тереза. Тя ти е сестра.

Сара изкрещя, но кимна на думите в главата си и нареди на краката си да се движат.

Миг по-късно се озова на прага на стаята на Денис и Ребека. Тереза беше там, седнала на пода, с наведена глава. В скута й имаше нож. Той беше покрит в кръв. Ребека беше гола в леглото, истерична, а ръцете й опипваха френетично Денис. Тя също беше покрита в кръв.

Денис не помръдваше. Очите му бяха отворени.

Сара осъзна, че той е

(нищо)

Само едно

(кученце главученце)

сега.

— Какво направи?

Сара изхленчи.

О, не. Тереза е направила това.

Тя отиде при момичето, коленичи и я разтресе.

— Тереза! Какво се случи?

Лицето на момичето беше отпуснато и бледо, а очите й безжизнени.

— Здрасти, момиченце — прошепна тя. — Както ти обещах, той няма да те навестява посред нощ. Никога.

Детето се сви от ужас.

— Обади се на полицията, Сара.

Тереза наведе глава и започна да се клати напред-назад.

Детето я гледаше объркано и изплашено.

Какво да направя?

Визитката. На полицайката.

— Какво н-н-направиииииииииии?

Обади и се, веднага.

Докато излизаше от стаята, осъзна, че донякъде яйчените черупки и опасностите си бяха отишли от тази къща. Зачуди се как е възможно това.

Много години по-късно разбра как беше възможно. Просто вече беше изгубила вярата си в Бог.