Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (29)

29.

Кати Джоунс седна до Сара. Бяха в личния автомобил на полицайката, която не беше на смяна, но момиченцето й се беше обадило, затова дойде, след като се обади в участъка.

Това е просто ужасно — помисли си тя.

Погледна Сара. Бузите и очите на детето бяха зачервени от плакане.

Кой може да я вини? Тъкмо идва в нов дом и още първата вечер приемният баща е убит от едно от другите деца. Исусе.

— Сара? Какво се случи?

Шестгодишното дете въздъхна. Въздишката й беше толкова тежка, че младата полицайка се стресна.

— Денис посети Тереза в леглото й. Стори й лоши неща. Каза, че след няколко години ще посети и мен в леглото. — Лицето на Сара посърна. — Тереза каза, че няма да му позволи да стори това. Затова уби Денис. Заради мен!

Детето се хвърли в обятията на Кати и заплака.

Полицайката се вцепени. Тя не беше омъжена и нямаше деца, а баща й беше лишен от всякакви чувства. Веднага можеше да си пише двойка по справяне с подобни моменти.

Прегърни я, глупачке.

Тя обви ръце около детето. То заплака още по-силно.

А сега й кажи нещо.

— Тихо. Всичко е наред, Сара. Всичко ще се оправи.

На Кати й хрумна, че вероятно баща й беше прав, като се държеше дистанцирано и пестеше думите си. Защото не смяташе, че обещанието й е вярно, не, въобще не беше, не, сър. Не мислеше, че всичко ще се оправи. Никога.

* * *

— Момичето ли каза това?

Сара беше спряла да плаче и само подсмърчаше, когато Кати я остави сама и отиде да говори с детектива на местопрестъплението, Ник Ролинс.

— Да, сър. Каза, че този тип Денис — приемният баща, който е бил убит — е посетил другото момиче в леглото.

— По дяволите — отвърна Ролинс и поклати глава. — Е, ако това се окаже истина, може да промени последствията за извършителката. Ако я е изнасилвал и е заплашил да стори същото с твоето момиченце… — мъжът сви рамене, жално. — Няма да бъде осъдена за предумишлено убийство.

Една полицайка изведе Тереза от къщата, на ръцете й бяха сложени белезници. Момичето не вдигаше поглед от земята и вървеше като окован призрак.

— Какво искаш да направя? — попита Кати.

— Стой при момичето — отвърна Ролинс. — Човекът от социалните вече е на път.

— Да, сър.

Тереза беше качена на задната седалка на патрулната кола. Кати погледна собствения си автомобил. Сара се беше вторачила в мрака през предното стъкло и не виждаше нищо.

* * *

Кати се върна при Сара и двете зачакаха жената от социалните служби. Ролинс разпита детето. Справи се доста добре с нея и полицайката му беше благодарна за това.

— Кати? — наруши тишината Сара.

— Да?

— Не ми повярва, когато ти разказах за мъжа в къщата ни, нали?

Полицайката се помести на седалката си. Чувстваше се неудобно.

Как да й отговоря?

— Не бях сигурна дали мога да ти вярвам или не, Сара. Беше доста… разстроена.

Детето присви очи.

— Поне каза ли на другите полицаи? Онова, което ти разказах?

— Да, разбира се.

— Те не ми повярваха, нали?

Кати отново се помести на седалката си.

— Не, Сара, не повярваха.

— Защо? Смятат, че лъжа ли?

— Не, не. Не е заради това. Просто… нищо не сочи, че е имало още някого там. А понякога, когато се случват лоши неща, хората… се объркват. Не само децата. Възрастните също. Това си мислят и те. Не смятат, че лъжеш, а че си объркана.

Сара се обърна отново към предното стъкло.

— Не съм… объркана. Няма значение. Злата дама е тук.

Кати видя една изморена жена на средна възраст, която вървеше към тях.

— Зла, а?

Детето кимна.

— Тереза каза, че е олицетворение на злото.

Кати я изгледа. Вчера можеше да подмине подобно изказване, но сега? Момичето, което беше убило един насилник на деца, за да спаси Сара, беше казало, че тази жена е „олицетворение на злото“.

— Сара, погледни ме.

Детето се обърна към полицайката.

— Пази визитката ми. Обади ми се, ако се нуждаеш от мен. — Кимна към Карън Уотсън. — Става ли?

— Да.

Това ли е, а? Само това ли ще направиш за нея?

Отговорът веднага се появи в главата й. Винаги така ставаше, когато се изискваше да влага повече лични емоции от тези, с които разполагаше:

Това е всичко, което мога да направя в момента.

Отдавна беше свикнала да се справя със срама. Не можеше обаче да припише това само на скъпия си, стар татко.

* * *

Карън помогна на Сара да опакова дрехите и обувките си. Отново се държеше много мило, но всичко беше роля. Сара разбираше — имаше хора, които ги наблюдаваха. Останеха ли насаме, Карън отново щеше да стане зла.

Качиха се в колата и социалната работничка я поглеждаше гневно от време на време. На Сара не й пукаше. Беше прекалено изморена.

— Прецака доста добра възможност — измърмори Карън. — А няма да имаш много такива. Е, сега ще разбереш какво се случва, когато не можеш да се впишеш.

Сара нямаше представа за какво говореше социалната работничка. Вероятно за нещо лошо, но беше прекалено тъжна, за да се страхува.

Тереза, Тереза, защо защо защо? Трябваше да говориш с мен. Бяхме сестри. А сега отново съм сама.

Спряха пред една голяма бетонна сграда, заобиколена от ограда.

— Пристигнахме, принцесо — каза Карън. — Това е дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа — ще останеш тук, докато не реша да ти дам втора възможност с приемен дом.

Излязоха от колата. Сара последва социалната работничка до предната врата на дома. Влязоха вътре и тръгнаха по един коридор, който ги отведе до рецепция. Зад нея седеше изморена жена в средата на четиридесетте. Тя имаше кестенява коса и беше най-слабият човек, който Сара беше виждала някога. Карън й подаде някакъв формуляр.

— Сара Лангстром.

Тя погледна листа, а после и детето. Кимна на социалната работничка.

— Добре.

— Ще се видим по-късно, принцесо — каза Карън, обърна се и си тръгна.

— Здрасти, Сара — поздрави я жената. — Казвам се Джанет. Сега ще те сложа да си легнеш, а на сутринта ще те разведа наоколо, става ли?

Детето кимна.

Не ми пука — помисли си тя. — Не ми пука за нищо. Просто искам да си легна.

— Оттук — посочи Джанет.

Сара последва жената по коридора, където минаваха покрай редица заключени врати. Стените бяха боядисани в грозно зелено. Подът беше от стар линолеум. Домът приличаше на всяка друга използвана, но не достатъчно финансирана правителствена сграда в страната.

Коридорът беше пълен с врати. Джанет спря пред една от тях и я отвори, като внимаваше да не вдига много шум.

— Тихо — каза тя и сложи пръст на устните си. — Всички спят.

Джанет остави вратата леко отворена, за да могат да се възползват от светлината в коридора. Сара видя, че се намират в голяма стая, сравнително чиста, в която имаше шест легла на етажи. Във всяко от тях спяха момичета на различни възрасти.

— Ето тук — прошепна Джанет и посочи към едно от леглата. — Долното ще е твоето. Тоалетната е в дъното на коридора. Искаш ли да я посетиш?

Сара поклати глава.

— Не, благодаря. Изморена съм.

— Заспивай тогава. Ще се видим на сутринта.

Тя изчака Сара да си легне, преди да излезе. Вратата се затвори и в помещението настъпи мрак. Сара не се страхуваше от него, защото отново беше на това място, на което искаше да

(Бъде нищо)

Не искаше да мисли за Тереза, Денис, кръв, странници или да бъде сама. Просто искаше да затвори очи и да види черния цвят навсякъде.

Тъкмо се унасяше в сън, когато една ръка я стисна за гърлото. Започна да я души. Отвори очи.

— Тихо — прошепна й един глас.

Той принадлежеше на момиче… на силно момиче. Ръката около врата й беше като менгеме.

— Аз съм Кирстен — каза гласът. — Аз управлявам тази стая. Каквото кажа — това става, точка. Чатна ли?

Момичето отпусна хватката около врата на Сара. Детето се разкашля.

— Защо? — попита, след като успя да си поеме въздух.

— Какво защо?

— Защо трябва да правя каквото кажеш?

Една ръка се стрелна в мрака. Шамарът разтърси главата на Сара, а болката беше шокираща.

— Защото аз съм най-силната. Ще се видим на сутринта. Сянката изчезна. Бузата на Сара гореше. Чувстваше се по-самотна от всякога.

Да, но знаеш ли какво?

Какво?

Поне не си ревла.

Сара осъзна, че това е самата истина. Тя не беше изплашена.

Беше гневна.

Докато заспиваше, думите на Кирстен се завърнаха отново при нея.

„Аз съм най-силната.“

Гневът се надигна като експлозия в нея.

Няма да е завинаги.

И потъна в благословен мрак.

* * *

Здрасти отново. Пак съм аз, съвременната версия.

Сега като се замисля, Кирстен не беше напълно в грешка, да знаеш. Такива са домовете за сираци — най-силните командват останалите. Тя ме научи на това, макар че тогава не й благодарих. По дяволите, бях само на шест. Сега съм по-голяма и осъзнавам действителността.

Някой трябваше да го направи.

Някой трябваше да ми предаде този урок.

* * *

Оставям дневника и изгряващото слънце ме приветства през прозорците. Няма начин да приключа с четенето, преди да тръгна за работа, но поне получих отговор: никой не й е вярвал, защото той е прикрил следите си, когато е убил семейство Лангстром. Никой не е преследвал Сара, мислели са си всички, просто е имала поредица от доста лош късмет. Това е продължило и с първото й приемно семейство.

Но оттук възниква друг въпрос: защо Странника е решил да се разкрие сега?

За момента изгонвам всички въпроси за Сара и състоянието на духа й — тези ръбове са прекалено остри за подобен красив изгрев.