Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (63)

63.

Сядам на стола пред компютъра на Мат и се вторачвам в монитора. В ръката си държа чаша с текила, която е готова да ми помогне. Да ми влее течен кураж.

Поглеждам чашата и се намръщвам.

Бони спи. Мисля си за нейната сила и за своята слабост и се засрамвам.

Оставям чашата. Отново връщам вниманието си върху монитора.

1затеб2замен.

Пет дни. Точно толкова изминаха между първата ми среща със Сара и залавянето на Хуан. Оттогава минаха още, но петте дни ми се сториха като години.

Нося нов белег, този на Сара. Той не се вижда, но най-дълбоките рани са онези, които са невидими, те са онези, които са вътре. Тялото остарява, повяхва и умира. Душата също може да старее. А едно шестгодишно момиче може да се превърне в шестдесетгодишно за нула време.

За разлика от тялото душата може да обърне този процес и отново да стане — не млада, но поне жизнена. Жива.

Преживяното от Сара ме докосна. Собствените ми преживявания ме състариха много бързо. Но белезите са нещо повече от спомени за стари рани. Те са доказателство, че си се излекувал.

Приела съм факта, че винаги ще ме боли, когато се сетя за Мат и Алекса. Няма проблем. Единственият начин да се освободя от тях завинаги е, като ги забравя, но не бих направила това за нищо на света.

Приела съм факта, че ще има моменти, в които много ще ме е страх за Бони, моменти, които може никога да не си отидат. Всички родители се страхуват за децата си, а аз имам причина да се страхувам повече от другите.

Повредена съм, миналото ме е пропукало, но съм жива и сигурна, че хубавите моменти ще са повече от лошите. Знам, че ще има мигове, в които животът ми ще продължи да блести.

Не мога да искам повече от това. Мога да се надявам, но не и да искам.

Приключихме с почистването на къщата. Бяхме само аз и Бони. Превърнахме стаята на Алекса в студио.

Но остана още нещо.

1затеб2замен.

Осъзнах, че се страхувам от това не заради онова, което мога да намеря.

Обичаме даден човек, живеем с него, омъжваме се за него. Прекарваме целия си живот в опознаването му. Научавах по нещо ново за Мат всеки ден, всеки месец, всяка година. След това той умря и спрях да научавам каквото и да било.

Досега.

Ако въведа 1затеб2замен и вляза в папката „Лично“, мога да науча нещо добро или лошо, но каквото и да е то, ще е последното, което ще науча за съпруга си.

Страхувам се от този край.

Може би трябва да си го спестя. Да го спестя за някой ден, в който ще съм остаряла, посивяла и ще ми липсва.

Зарязвам текилата, навеждам се напред и кликвам върху папката. Въвеждам паролата и влизам в нея.

Виждам икони, които показват, че файловете са снимки. Всичките са номерирани. Насочвам стрелката върху една от тях и застивам.

Какво ще видя, ако отворя тази?

За момент, само за един момент, обмислям да изтрия всичко. Просто да го премахна, за да не отворя никога тази врата.

Кликвам върху първата снимка и тя се отваря. Челюстта ми увисва.

Това е моя снимка. Тук сме двамата с Мат. Правим секс.

Присвивам очи, поглеждам по-отблизо, спомням си. Снимката е направена отстрани, затова телата ни са в профил. Главата ми е отпусната назад, а очите ми са затворени в екстаз. Мат гледа надолу към мен, устата му е леко отворена.

Сцената не е като отрязана от някой филм, но има нещо повече от анатомично удоволствие. Прилича на аматьорска снимка. Каквато е в действителност.

Двамата с Мат преминавахме през период, който по-късно разбрах, че е характерен за повечето двойки. Период, в който сексът се превръща в основна тема и обект на изследване. Започнахме да опитваме разни неща, да си правим експерименти и да се отдалечаваме от зоната си на комфорт. В един момент открихме златната среда, мястото, на което се намираше балансът на нещата, които ни възбуждаха, без да ни унижават. Беше неумело време, изпълнено с грешки. Изискваше много доверие. Опитите невинаги бяха грациозни. Понякога бяха унизителни.

Двамата с Мат се снимахме, докато бяхме голи или правехме секс. В началото това ни възбуждаше, но бързо ни омръзна. Не че се срамувахме, просто не беше кой знае колко интересно. В началото ни харесваше, правехме го, но бързо го зарязахме.

Преглеждам снимките, отварям всяка една от тях и си спомням всеки един момент. На някои от тях съм сама и се опитвам да бъда дръзка (но изглеждам глупаво). Намирам една снимка на Мат, на която е легнал на леглото и се е ухилил. Затварям очи. Снимката не ми е необходима. Виждам ухилената му физиономия, разрошената коса, блясъка в очите му. Виждам члена му и си спомням как веднъж си мислех, че го познавам по-добре от всяка жена — бил е в мен, до мен и срещу мен. Докосвала съм го и съм се кикотила, също така съм се ядосвала, когато е бил прекалено настоятелен. Изгубих девствеността си с него.

Очите ми започват да парят. Това са моменти, които никога вече няма да се завърнат. Не знам какво ми е приготвило бъдещето, що се отнася до любовта и партньорите. Знам обаче, че няма да бъда отново толкова млада и няма да изпитам нуждата да изследвам точно тези неща.

Двамата с Мат свършихме това. Чукахме се, карахме се, смяхме се, плакахме и се учехме и с това любопитството беше задоволено и ни напусна.

Това си беше негово, само негово.

— 1затеб2замен, скъпи — усмихвам се, а сълзите потичат по бузите ми.

Мат не ми отговаря. Само ми се усмихва. Чака.

Кажи го — приканва ме тази усмивка.

Подчинявам се.

— Сбогом, Мат.

Затварям папката.