Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (47)

47.

Сутрин е. Опитвам се да успокоя Сара.

Срещнала е Елейна и на лицето й се е изписал ужас. Тя върви назад към вратата.

— Не — казва тя, очите й са ококорени и блестят от непролети сълзи. — Няма начин да остана тук.

Знам какво се случва. Сара е разпознала добротата в Елейна, веднага я е видяла и пред очите й са изникнали Дезире, майка й и предстоящата смърт.

— Сара, мила. Погледни ме — казвам й с утешителен глас. Тя продължава да се взира в Елейна.

— Няма начин. Не и нея. Не искам да съм отговорна за нея. Елейна пристъпва напред и ме избутва настрани. На лицето й са изписани състрадание и болка. Когато заговаря, гласът й е нежен, много нежен.

— Сара, искам да останеш тук. Слушаш ли ме? Знам какви са рисковете и въпреки това искам да останеш тук.

Сара продължава да се взира в Елейна безмълвна, но не иска и да чуе.

Елейна посочва голата си глава.

— Виждаш ли това? Причинено е от рак. Победих го. Знаеш ли какво още? Преди шест месеца един мъж дойде тук и хвана двете ни с Бони с намерението да ни убие. Победихме и него. — Тя посочва хората, които сме се събрали — мен, Алън, Бони, себе си. — Победихме го заедно.

— Не — простенва Сара.

Ред е на Бони да пристъпи напред. Поглежда мен и сочи себе си. Намръщвам се учудена, опитвам се да я разбера. Тя отново сочи себе си, а след това посочва Сара. Всички я гледаме в недоумение. След малко осъзнавам какво има предвид.

— Искаш да й разкажа за теб?

Кимане.

— Сигурна ли си?

Кимане.

Обръщам се към Сара.

— Майката на Бони, Ани, беше най-добрата ми приятелка. Един мъж — същият, който по-късно се опита да убие Елейна и Бони — уби Ани пред очите й. След това я завърза за трупа й. Прекараха така три дни. Докато не я открих.

Този път Сара насочва погледа си към Бони.

— Знаеш ли къде е сега той? — пита Алън. — Мъртъв е. А ние сме тук. Всички сме преживели доста гадости, Сара. Не е нужно да се тревожиш за нас — остави ни това удоволствие. Сега е време да се тревожим за теб. Това е моят дом и аз също искам да останеш тук.

Усещам как нерешителността й постепенно се заменя от желание. Бони е тази, която накланя везните. Тя отива при Сара и я хваща за ръката. Моментът увисва във въздуха и всички затаяваме дъх.

Раменете на Сара увисват.

Тя не говори. Само кима. Напомня ми на Бони и в този момент осиновената ми дъщеря среща погледа ми и ме дарява с тъжна усмивка.

— Да не забравяме, че и аз съм тук — намесва се Кърби, която повече не може да мълчи. — Тук съм и съм готова да вилнея. Имам намерение сериозно да се развихря. — Ухилва се и разкрива яркобелите си зъби, а леопардовите й очи проблясват. — Ако кукувицата се появи, със сигурност ще изкука.

* * *

Тази сутрин няма прясно сварено кафе, но поне е спряло да вали.

Всички са тук, в големия офис, и са насочили погледите си в мен. Никой не изглежда толкова свеж, колкото вчера. Дори Кали. Тя е безупречна както винаги, но очите й са почервенели от умората.

Заместник-директор Джоунс влиза през вратата с чаша кафе в ръка. Не се извинява, че ни е задържал, и никой не очаква подобно нещо. Той е шефът. Закъсненията са негово право.

— Давайте — казва ни.

— Добре — отвръщам аз. — Да започнем от теб, Алън.

Наясно съм, че е стоял снощи до късно, за да разрови всичко около живота на семейство Лангстром.

— Нека караме поред. Първо, дядо Лангстром. Е, оказа се, че търсим бащата на Линда, така че е дядо Уокър. Тобаяс Уокър.

— Чакай малко — прекъсва го заместник-директорът и оставя чашата си с кафе. — Наистина ли чух името Тобаяс Уокър току-що?

— Да, сър.

— Майка му стара.

Всички се обръщаме към него. На лицето му се е появило мрачно изражение.

— Агент Торн, тази сутрин ти изпратих списъка с полицаите и агентите, които са работили по случая с трафика на хора. Погледни го.

Кали поглежда страницата пред нея. Спира.

— Тобаяс Уокър е един от хората от страната на лосанджелиската полиция.

Изпитвам огромно вълнение. Нереалност, примесена с електричество.

— Има още едно име, което познаваш — казва тя. — Дейв Никълсън.

— Никълсън? — учудва се Джоунс и се намръщва. — Лосанджелиска полиция, едър тип. Добро ченге. Какво за него?

Запознавам го със съкратената версия на вчерашните събития. Шокът му е очевиден.

— Самоубийство?! А дъщеря му е била взета за заложница? — Заместник-директорът посяга да вземе кафето си, решава да не го прави и прокарва ръка през косата си. Не мога да преценя дали е ужасѐн или разярен. Вероятно и двете.

Една идея изниква в съзнанието ми, направо се блъска в него, толкова е голяма, че заплашва да затъмни психическия ми хоризонт.

— Ами ако…?

Всички ме поглеждат въпросително. Всички с изключение на Джеймс. Той се е загледал нанякъде.

Дали си мисли същото като мен?

Може би. Вероятно.

— Слушайте — казвам аз. Вълнението в гласа ми е голямо. — Имали сме екип, който по мое мнение се е провалил заради вътрешна корупция. Мотивът в случая ни е отмъщение. Разполагаме с няколко съобщения. Онова, което Кати Джоунс ни предаде заедно със значката й: Символите са просто символи. И това на Никълсън: Не символът, а човекът зад него е важен. Ако съберем тези две неща… какво разбираме?

Никой от присъстващите не е по-бърз от Джеймс. Той е там, върви заедно с мен. Лодки и вода, реки и дъжд.

— Има предвид корупцията. Само защото някой носи значка, не означава, че не е лош човек. Символите са просто символи.

Алън осъзнава за какво говорим и очите му просветват.

— Да, да. Пропуснали сме същественото. Наистина отмъщението е мотивът, но не трафикантите са били основната му цел. Затова Варгас се е измъкнал леко. Искал е членовете на онзи екип. Искал е онзи, който е издал местоположението на секретната квартира и онези деца.

Настава мълчание. Всички обмислят чутото и закимат по различно време. Пръстенът на истината.

— Сър — обръщам се към заместник-директора, — какво си спомняте за Тобаяс Уокър?

Джоунс потрива лице.

— Предимно слухове. Той беше по-голям динозавър и от Халибъртън. Неприятен човек. Расист. Носеше кожена палка и вършеше гадни неща. Падаше си по тях. След нападението над секретната квартира той беше човекът, когото подозираха най-много.

— Защо?

— Защото беше разследван три пъти от вътрешните за подкуп. Всеки път се измъкваше, но слуховете не секваха, включително и за това, че е на заплата в мафията. За съжаление, никой не можа да докаже нищо. Почина от рак на белия дроб през 1983 г.

— Очевидно нашият човек е убеден, че тези неща не са били просто слухове — отбелязва Джеймс.

— Кой друг? — питам аз. — Какво се е случило с Халибъртън, сър?

Заместник-директорът пребледнява.

— Ако ме беше попитала преди време, щях да ти кажа, че е убил съпругата си и после се е самоубил, но предвид обстоятелствата…

— Знаете ли подробности?

— Случи се през 1998. Тъкмо се беше пенсионирал. Беше в края на шестдесетте си години и не знам с какво си запълваше дните. Може би е продължил да пише поезия.

— Поезия? — прекъсвам заместник-директора аз.

— Точно това го правеше човек. Противоречието. Той беше много консервативен тип. Пламенно религиозен човек, който не пропускаше да ходи на църква, не се доверяваше на хора, чиято коса беше дълга под ушите им, и си купуваше всички костюми от „Сиърс“. Ей такива неща. Беше груб и осъдителен. Никога не разказа виц. Но пишеше поезия. И нямаше нищо против да я споделя. Част от нея беше много добра.

Разказвам на Джоунс за разказа на Странника относно поета аматьор и съпругата му.

— О, човече — поклаща невярващо глава той. — Този случай става все по-хубав и по-хубав. Халибъртън застреля жена си, а след това и себе си. Поне така смятахме.

— Знаете ли нещо за „ученика по философия“? Имало ли е някой в екипа, който отговаря на това определение?

— Поне не се сещам.

— Някакви други преждевременни кончини?

— От страна на ФБР бяхме трима. Халибъртън, аз и Джейкъб Стърн. Стърн се премести да живее в Израел в… края на осемдесетте. Той също беше старо куче. Не съм чувал нищо за него след това. От страната на лосанджелиската полиция бяха Уокър, Никълсън и един тип от отдела за борба с наркотиците и порока — Роберто Гонзалес. Уокър и Никълсън са ясни, но нямам никаква информация за последния. Тогава беше младо ченге, кадърно. Изглеждаше ми много почтен.

— Трябва да разберем какво се е случило с него и Стърн — казвам аз.

— Големият въпрос — отбелязва Алън — си остава същият, но просто сме стеснили кръга: кой е Странника и защо е набрал толкова много на членовете на екипа?

— Аз имам друг въпрос — намесва се Кали и се обръща към Джоунс. — Не се обиждайте, сър, но как така все още сте жив?

— Мисля, че отговорът е в длъжността ви на заместник-директор — отговаря вместо него Джеймс. — Не знам дали това го е накарало да ви зачеркне от списъка си, но според мен ви е оставил за накрая. Убийството на заместник-директор на ФБР би привлякло доста внимание. Може би все още не е готов за такова.

— Успокоителни думи — отвръща Джоунс.

— Да се върнем на въпроса на Алън — предлагам аз. — Логиката ни води до заключението, че е станал жертва на трафиканти на хора. Не е свързан с тях.

— Защо? — пита Алън и сам си отговаря на въпроса: — Заради белезите на ходилата му.

— Правилно.

Обмислям новата информация.

— Кали, намери ли нещо в къщата на Лангстром, което може да ни е от полза?

— С Джийн прекарахме един много дълъг ден и една много дълга нощ там. Намерихме много прах, но нищо съществено. Антидепресантите, които Линда Лангстром е пила, не са били предписани от семейния лекар, а от такъв, който се намира в другия край на града.

— Доста се е постарала, за да ги скрие — отбелязвам аз.

— Да, но странното е, че не е изпила дори едно хапче.

Намръщвам се.

— Това говори ли ви нещо?

Никой не отговаря.

— Джеймс? Някакви новини относно компютъра на момчето?

— Не.

Мисля ли, мисля и се опитвам да направя чудо. Нищо не се получава.

— Това означава, че най-добрата ни следа си остава тръстът. — Разказвам им за разговора си с Елън. — Тази заповед ни трябва. Още днес.

— Кати Джоунс може да ти помогне за това — казва заместник-директорът. — Може да свидетелства, че семейство Лангстром са били убити от трета страна. Това е най-важното за момента. — Джоунс изхвърля чашата си от кафе в кошчето и се насочва към вратата. — Дръжте ме в течение. — Спира и поглежда назад. — А, и, Смоуки? Хванете този тип. Предпочитам да остана сред живите.

— Чухте шефа — провиквам се аз. — Кали и Алън, искам да се заемете с Кати Джоунс. Джеймс, разбери какво се е случило с другите две имена от списъка — Стърн и Гонзалес.

Всички се захващат за работа, приличат на ловци, които са надушили плячката си.