Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (7)

7.

— Доста е спокойно наоколо — констатира Кали и завива по една тиха улица в „Канога парк“.

По-скоро говори на себе си, отколкото на мен, но когато се оглеждам, разбирам какво има предвид. „Канога парк“ е квартал на Лос Анджелис. Като цяло между града и кварталите му няма голямо разстояние. Както си кара човек по някоя претъпкана с офиси улица, само след две пресечки може да се озове в спокоен жилищен район. Това е напълно нормална трансформация. Светофарите отстъпват място на знаците „Стоп“ и атмосферата става много по-спокойна. Градът кипи, никога не спира дори за миг, постоянно се движи, докато къщите тук тънат в мир и тишина.

Улицата, на която се озоваваме, е точно в един от тези квартали, но чувството за спокойствие го няма. Забелязвам поне пет полицейски коли, ван на SWAT и две или три превозни средства без отличителни знаци. Задължителният хеликоптер кръжи над главите ни.

— За щастие още е ден — отбелязва Кали, когато вижда летателния апарат. — Не мога да понасям ослепителните им прожектори.

Хората са навсякъде. По-смелите стоят в градините си, докато по-страхливите надничат зад завесите на прозорците си. Забавно е, мисля си аз. Всички говорят за престъпленията в централните части на града, но всъщност най-жестоките убийства се извършват в крайните квартали.

Кали паркира колата до бордюра.

— Готова ли си? — питам я.

— Родена съм готова, екшън ми дай на мене, избери си каквото клише ти харесва — отвръща тя.

Слизаме от колата и Кали се намръщва. Хваща се за тавана, за да не изгуби равновесие.

— Добре ли си? — питам я.

Тя маха с ръка.

— Остатъчна болка от прострелната ми рана. Ще се оправя. — Бърка в джоба на якето си и вади шишенце с хапчета. — Викодин, най-добрият помощник на майката. — Отваря капачето и изважда една таблетка. Изпива я. Усмихва се. — Вкуснотийка.

Кали беше простреляна преди шест месеца. Куршумът засегна гръбнака й. Не бяхме сигурни дали ще проходи отново. Аз знаех, че ще се възстанови напълно.

Май съм сгрешила.

Дали? Кали разнася викодина си като кутийка с „Тик-так“!

— Да видим за какво е цялата тази врява, а? — предлага тя.

— Добре — съгласявам се.

Но не си мисли, че ще те оставя на мира, Кали.

Приближаваме се до периметъра. Двадесетинагодишен полицай ни спира. Симпатяга е. Усещам вълнението му, радва се, че е част от тази полицейска какофония. Веднага печели симпатиите ми, защото, макар да вижда белезите по лицето ми, дори не потреперва.

— Съжалявам, госпожо — казва той. — Не мога да ви пусна.

Изваждам документите си и му ги показвам.

— Специален агент Смоуки Барет — представям се. Кали прави същото.

— Съжалявам, госпожо — казва отново той. — И, госпожо — обръща се към Кали.

— Не му мисли — отвръща тя.

Забелязвам, че Алън е застанал между няколко души, облечени в костюми и униформи. Той се извисява над всички, прилича на внушителна кула. Алън е афроамериканец в средата на четиридесетте, който може да бъде описан като истински гигант. Не е дебел, просто е голям. Намръщената му физиономия може да накара заподозрените, които разпитва, да се подмокрят.

Животът си пада по иронията и случаят на Алън не е изключение. Въпреки огромните си размери той е внимателен човек планина, брилянтен ум в тялото на футболен нападател. Той притежава изключителна прецизност с почти безкрайно търпение. Усетът му за детайлите е легендарен. Едно от най-добрите доказателства за характера му е фактът, че Елейна е негова съпруга и го обожава.

Алън е третият член на моя четиричленен екип. Той е най-старият и най-улегналият. Сподели ми, че когато Елейна е била диагностицирана с рак, е обмислял да напусне ФБР, за да може да прекарва повече време с нея. Оттогава не е повдигал темата и аз не съм го питала, но си имам едно наум.

Кали гълта хапчета като бонбони, Алън си мисли за пенсиониране… може би и аз трябва да напусна. Мога да ги оставя да изградят отдела наново.

— Ето я и нея — чувам да казва Алън.

Чудя се каква физиономия да направя, но накрая се отказвам. Аз съм си такава, момчета.

Един от мъжете пристъпва напред и протяга ръка, за да се ръкува с мен. В другата си, забелязвам аз, държи автомат MP5. Облечен е в екипировка на SWAT — бронежилетка, шлем и ботуши.

— Люк Доус — представя се той. — Командир на SWAT. Благодаря ти, че дойде.

— Няма проблем — отвръщам аз и посочвам Алън. — Имаш ли нещо против моят човек да ме запознае със ситуацията? Не искам да те обидя.

— Разбира се. Няма за какво да се обиждаме.

Обръщам се към Алън и съм максимално обрана откъм думи.

— Слушам те — казвам му.

— Преди час и половина един от съседите се е обадил на 911. Вдовец на име Дженкинс. Той казва, че момичето — Сара Кингсли — е паднала в предния му двор, облечена в нощница, покрита с кръв.

— Как е разбрал, че е там?

— Дневната му се намира в предната част на къщата, а завесите си държи дръпнати, докато не си легне. Гледал е телевизия и я е забелязал с периферното си зрение.

— Продължавай.

— Изплашил се е, но е събрал достатъчно кураж, за да излезе и да види какво става. Каза, че била замаяна — цитирам го — и е говорила несвързано, че семейството й било убито. Опитал се да я прибере в къщата си, но тя изпищяла и избягала. Върнала се в собствения си дом.

— Предполагам, че е бил достатъчно умен да не я последва?

— Да, геройствата му се ограничили до собствения му преден двор. Върнал се обратно вътре и се обадил. Една от патрулките била наблизо и веднага дошла да провери какво се случва. Полицаите… — Алън поглежда отново бележника си — … Симс и Бътлър пристигат, надникват през вратата — която била широко отворена — и се опитват да я накарат да излезе. Тя не отговаря. След известно обмисляне решават да влязат и да я изкарат. Знаели са, че може да е опасно, но двамата били опитни полицаи, а и се тревожели за момичето.

— Разбираемо — измърморвам аз. — Симс и Бътлър още ли са тук?

— Да.

— Продължавай.

— Влезли в къщата и заварили шибана кървава баня още от самото й начало.

— Влизал ли си вътре? — прекъсвам го.

— Не. Никой не е влизал, откакто се е докопала до оръжие. Та момчетата влезли и усетили, че нещо лошо се е случило съвсем наскоро. За наше щастие Симс и Бътлър са били и друг път на места, където са били извършвани убийства, така че са запазили самообладание. Разгледали са доста добре мястото.

— Чудесно — отвръщам аз.

— Да. Чули шум на втория етаж и повикали момичето. Не получили отговор. Качили се по стълбите и я намерили в голямата спалня заедно с още три трупа. Имала пистолет. — Алън поглежда бележките си. — Някакъв 9-милиметров според полицаите. Нещата бързо се променили. Нашите хора се поизнервили. Започнали да си мислят, че е възможно момичето да е отговорно за случилото се и насочили оръжията си към нея, казали й да хвърли своето и така нататък. Тогава тя опряла пистолета в главата си.

— И нещата отново се променили.

— Да. Тя заплакала и започнала да им крещи. Цитирам: „Искам да говоря със Смоуки Барет или ще се самоубия!“ Край на цитата. Опитали да я успокоят, но се отказали, след като насочила пистолета си в тях няколко пъти. Обадили се за подкрепление… — Алън разтваря ръце, за да обхване убедителното присъствие на службите на реда — … и ето ни тук. — Кима към командира на SWAT. — Лейтенант Доус знаел името ти и накарал да ни се обадят. Аз дойдох, проверих какво е положението и ти се обадих.

Обръщам се към Доус с преценяващ поглед. Виждам един строен и спокоен професионалист с уверен поглед и късо подстригана кестенява коса. Не е особено висок — около метър и седемдесет и пет, — но е слаб, трениран и готов за действие. Излъчва увереност. Той е типичният член на SWAT — винаги съм намирала за успокоително присъствието на такива хора.

— Какво мислиш, лейтенант?

Мъжът ме изучава няколко секунди, след което свива рамене.

— Тя е на шестнадесет. Пистолетът си е пистолет, но… — отново свива рамене. — Тя е на шестнадесет.

Прекалено е млада, за да умре — опитва се да ми каже. — Определено е прекалено млада, за да я убия, без да си прецакам деня.

— Разполагате ли с парламентьор?

Питам го за парламентьор, който има опит в ситуация със заложници. Някой, който е обучен да разговаря с неуравновесени хора с оръжия. Не се изразявам правилно, като казвам парламентьор, защото обикновено оперират в екипи от по трима души.

— Не — отвръща Доус. — Понастоящем разполагаме с три екипа в Ел Ей. Някакъв тип решил, че днес ще е денят, в който да скочи от покрива на хотел „Рузвелт“ в Холивуд — там отиде единият. Имаме баща, който изгубил попечителството над децата си и сметнал да налапа дулото на пушката си — там изпратихме втория. Последният екип бил ударен на кръстовище тази сутрин, докато пътували за някакъв семинар. Не е за вярване… — Мъжът поклаща глава отвратен. — Ударил ги камион. Ще живеят, но всички са в болницата. Трябва да се оправяме сами. — Млъква за миг. — Мога да се справя със ситуацията по много начини, агент Барет. Сълзотворен газ, куршуми, които не убиват. Само че сълзотворният газ ще прецака всичко като улики вътре, а куршумите… момичето ще може да се застреля дори след като е ударено с такъв. — Командирът на SWAT се усмихва, без да му е особено забавно. — Май най-добрият план е да влезеш вътре и да поговориш с една луда тийнейджърка, която има оръжие.

Дарявам го с най-добрата си кисела физиономия.

— Благодарско.

Доус става сериозен.

— Трябва да носиш бронежилетка и да си с извадено оръжие. — Мъжът килва глава на една страна и ме поглежда с нескрит интерес в сивите си очи. — Ти си някакъв супер стрелец, нали?

— Самата Ани Оукли^[1] — отговарям аз.

Доус не изглежда особено убеден.

— Може да изгаси пламъка на свещ и да пробие дупка в четвърт долар, сладкишче — обяснява му Кали. — Виждала съм я да го прави.

— Аз също — изръмжава Алън.

Не се опитвам да се хваля или да се надувам. Имам уникална връзка с огнестрелните оръжия. Наистина мога да изгася пламъка на свещ и да пробия дупка в монета от четвърт долар, хвърлена във въздуха. Не знам откъде съм наследила тази дарба — никой в семейството ми не харесваше оръжия. Татко беше добродушен и нежен човек. Мама имаше ирландски нрав, но въпреки това прикриваше очи по време на насилствените сцени във филмите.

Когато бях на седем години приятел на татко ни заведе на едно стрелбище. Дори тогава успях да уцеля всичко, което исках, с минимални усилия. Оттогава съм влюбена в оръжията.

— Добре, вярвам ти — съгласява се Доус и вдига свободната си ръка, за да покаже, че се предава. Лицето му става сериозно, а погледът му малко отнесен. — Мишените са едно. Някога стреляла ли си по човек?

Не съм обидена, че ми задава подобен въпрос. Тъй като наистина съм стреляла и убивала друго човешко същество, разбирам защо ме пита и знам, че има пълно право да го направи. Различно е, а човек не знае колко различно, докато не го изпита на гърба си.

— Да — отговарям аз.

Не му предлагам допълнителни обяснения и това е нещото, което най-вече го убеждава. Той също е убивал и знае, че това не е повод да се фукаш. Или да говориш за него. Или да мислиш за него, ако имаш възможност да не го правиш.

— Добре. Значи — бронежилетка, оръжието извадено и ако се стигне да избираш между теб или нея, направи каквото трябва да се направи. Надявам се да не се стига дотам.

— Аз също. — Обръщам се към Алън. — Имаме ли представа защо е поискала точно мен?

Той поклаща глава.

— Не.

— Какво знаем за нея?

— Не е много. Хората тук са привърженици на философията „Високи огради, добри съседи“. Старият тип, Дженкинс, каза, че е осиновена.

— Наистина?

— Да. Преди около година. Не е близък със семейството, но двамата с бащата си говорели през дворовете от време на време. Оттам познавал момичето.

— Интересно. Възможно е тя да е извършителят.

— Така е. Нямаме друга информация. Семейство Кингсли били добри съседи, а именно тихи хора, които си гледали работата.

Въздишам и поглеждам къщата. Този ден започна толкова добре, а се скофти адски бързо.

Обръщам се към Доус.

— Ако ще играя ролята на парламентьор, значи аз ще командвам парада. Имаш ли проблеми с това?

— Не.

— Не ми се иска някой да го засърбят пръстите да постреля, Доус. Не ми пука колко време ще ми трябва вътре. Не се промъквайте зад гърба ми, не стреляйте от покривите или нещо също толкова сладурско.

Мъжът се усмихва. Не е обиден. Такива са стандартните им тактики.

— Присъствал съм на няколко подобни случая, агент Барет. Противно на слуховете, момчетата ми не си умират да гръмнат някого.

— Работила съм с нашия SWAT, лейтенант. Знам какво е да се пренавие човек.

— Дори така да е.

Изучавам реакциите му. Вярвам на това, което казва. Кимам.

— В такъв случай можеш ли да ми заемеш някаква бронежилетка?

— Нямаш ли своя?

— Имах, но се наложи да я върна. Нея и още четиристотин други от същата партида — лоша изработка, която ги правела ненадеждни или нещо подобно. Чакам да ми я заменят.

— Ох. Добре, че са ги хванали навреме.

— Само дето ми се наложи да нося своята три пъти, преди да осъзнаят, че не може да лови куршуми.

Доус свива рамене.

— Така или иначе жилетката няма да те спаси от изстрел в главата. Всичко е игра на зарове.

След окуражителните си думи Доус отива да ми намери бронежилетка.

— Изглежда доста спокоен — отбелязва Алън.

— Дръж нещата под око.

— Ще им се наложи да се разправят с двама ни — намесва се Кали. — Аз ще им сритвам задниците, Алън ще ги плаши, всичко е наред.

— Ти му мисли какво ще правиш, когато влезеш вътре — казва Алън. — Някога водила ли си подобни преговори?

— Ходих на лекциите. Иначе не, никога не съм си имала работа с такава ситуация.

— Важното е да слушаш. Не лъжи, освен ако не си сигурна, че можеш да поддържаш версията си. Трябва да постигнеш разбирателство, а лъжите могат да скапят нещата. Оглеждай се за емоционални слабости и се възползвай от тях.

— Разбира се, звучи елементарно.

— О, така е, само гледай да не умираш.

— Много забавно.

Доус се появява с бронежилетката.

— Взех я от една следователка. — Мъжът я повдига, оглежда ме и се намръщва. — Ще ти е голяма.

— Всички са ми големи, освен ако не е правена по поръчка.

Доус се ухилва.

— По-ниска си от нормите им, а, агент Барет?

Сграбчвам жилетката от ръцете му и се намръщвам.

— За теб съм „специален агент Барет“, Доус.

Усмивката се изпарява.

— Добре, но внимавай, като влезеш вътре, специален агент Барет.

— Ако искам да съм внимателна, въобще не трябва да влизам.

— Дори така да е.

Дори така да е — казвам си наум. — Каква чудесна фраза. Кратка и приятна, но натъпкана (поредната прекрасна дума) със значение.

Можеш да умреш там вътре.

Дори така да е.