Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (36)

36.

— Здравейте, госпожице Уотсън. Добре дошла, Сара. Заповядайте.

Името на жената беше Дезире Смит и Сара искаше веднага да я хареса. Дезире беше в началото на тридесетте си години и приличаше на добър човек — весело изражение, широка усмивка, разчиташе я като отворена книга. Беше ниска и с мръсноруса коса. Беше добре закръглена, но не и дебела. Беше симпатична, но не и красива. Излъчваше топлина и доброта.

Сара огледа обстановката, когато влязоха в къщата. Вътре беше чисто и непретенциозно, пълно със забавни боклуци, но не беше разхвърляно.

Дезире ги покани в дневната.

— Моля, заповядайте — тя посочи дивана. — Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожице Уотсън? Сара? Кафе? Вода?

— Не, благодаря ти, Дезире — отвърна социалната работничка.

Сара поклати глава. Знаеше, че не бива да иска нищо, щом вещицата Уотсън откажеше.

— Направих всичко, което ми казахте, че трябва да се направи, госпожице Уотсън. Сара има собствена стая и чисто ново легло. Хладилникът е пълен със здравословна храна. Записала съм си всички спешни номера до телефона… о, също така подготвих необходимите документи, за да я запишем на училище.

Госпожица Уотсън се усмихна и кимна одобрително.

Давай, преструвай се, че ти пука — помисли си Сара. — Преструвай се, докато не стане време да си тръгнеш.

— Браво, Дезире, много добре. — Госпожица Уотсън бръкна в старата си чанта, извади някаква папка от нея и я подаде на жената. — Тук е картонът й с всички имунизации, както и документите за училище. Трябва да я запишеш веднага.

— Ще го направя. Още в понеделник.

— Чудесно. Къде е Нед, между другото?

Дезире се притесни. Сара забеляза, че жената започна да чупи ръце, но си наложи да спре.

— Обадиха му се в последната минута за един дълъг курс. Става въпрос за доста пари — не можехме да го откажем. Наистина искаше да бъде тук. Това не е проблем, нали?

Госпожица Уотсън поклати глава и махна с ръка.

— Не, не. Вече го познавам, а и двамата минахте проверката ни.

Дезире видимо изпита облекчение.

— Чудесно. — Погледна Сара. — Нед е съпругът ми, скъпа. Той е шофьор на камион. Наистина много искаше да бъде тук, за да се запознае с теб, но в сряда ще се върне.

Сара се усмихна на нервната жена.

— Няма проблем.

Не се тревожи. Вещицата Уотсън иска само да ме изтръска тук и да се разкара.

— Имаш ли някакви въпроси към мен, Дезире?

— Не, госпожице Уотсън, не мисля.

Социалната работничка кимна и стана.

— Тогава ще тръгвам. Ще дойда на проверка след месец. — Обърна се към Сара. — Бъди добра, принцесо. Прави каквото ти каже госпожа Смит.

— Добре, госпожице Уотсън — отвърна Сара скромно.

Махай се, вещице, помисли си.

Изчака на дивана, докато Дезире изпрати Карън до вратата и двете си казаха „довиждане“. Вратата се затвори, жената се върна и седна до нея.

— Пфу! Радвам се, че всичко приключи! Бях много нервна.

Сара я погледна, изпълнена с любопитство.

— Защо?

— Никога не сме вземали дете преди, Сара, а много ни се искаше да го направим. Това беше последното препятствие.

— Защо е толкова важно за теб?

— Понякога Нед го няма доста дълго време, скъпа. Понякога доста време си стои вкъщи… но когато е на продължителен курс, отсъства по две седмици. Работя от вкъщи като туристически агент, но ми е много самотно. Двамата с Нед обичаме деца и наистина искахме да имаме, нали се сещаш?

Сара кимна. Посочи към една от снимките на стената.

— Това Нед ли е?

Дезире се усмихна.

— Това е той. Много ще го харесаш, Сара, ще видиш. Той е красив мъж. И е много добър.

Ти така казваш.

Посочи към една снимка, която беше видяла по-рано. На нея Нед и Дезире държаха бебе.

— Кой е това?

Усмивката на жената се промени. Стана тъжна. В нея имаше много мъка, която никога нямаше да изчезне, но вече беше намаляла. Нещо беше белязало душата й, без да я пречупи.

— Нашата дъщеря, Даяна. Почина преди пет години. Беше само на годинка.

— Как почина?

— Роди се със сърдечен дефект.

Сара разгледа снимката замислена.

Можеше ли да има доверие на тази жена? Изглеждаше мила. Изглеждаше наистина мила. Но това можеше да е номер.

Сара беше само на осем, но опитът й със семейство Паркър, последван от двете години в дома за сираци, я беше научил на един много важен урок: не трябваше да се доверява на никого. Харесваше й да се смята за твърда и студена, за затворник с ухилена физиономия.

Да, беше само на осем години, но много й се искаше тази жена наистина да е мила и добра. Желаеше го толкова отчаяно, че сърцето й трепна.

— Липсва ли ти? — попита Сара.

Дезире кимна.

— Всеки ден. Всяка минута.

Сара гледаше жената в очите, докато изричаше тези думи, и търсеше лъжа в тях. Единственото, което забеляза, беше река от мъка и надежда.

— Родителите ми умряха — избълва тя, без да му мисли.

Реката от мъка се превърна в река от състрадание.

— Знам, скъпа. Знам също какво се е случило в къщата на семейство Паркър. — Дезире погледна надолу, сякаш някъде там се опитваше да намери правилните думи. — Искам да знаеш нещо, Сара. Понякога ще ти се струва, че не разбирам лошите неща, които се случват. Въпреки всичко, което ми се е случило досега, дори загубата на Даяна, аз съм оптимистка. Винаги се опитвам да намеря доброто. Това не означава, че съм идиотка. Знам, че злото съществува. Знам, че си видяла прекалено много от него. Искам да кажа, че можеш да разчиташ на мен да ти пазя гърба.

Сара се изпълни с надежда, която бързо беше смазана от надигналата се вълна цинизъм.

— Докажи го — каза тя.

Дезире се опули насреща й изненадана.

— О… добре… — кимна тя. — Добре. — Усмихна се. — Какво ще кажеш за това? Знам, че Карън Уотсън не е много добър човек.

Този път беше ред на Сара да се изненада.

— Наистина?

— Аха. Играе добре ролята си, но и аз не съм балама. Забелязах начина, по който те гледаше. На нея хич не й пука за теб, нали?

Сара се намръщи.

— На нея не й пука за никого освен за самата нея. Знаеш ли как я наричам?

— Как?

— Вещицата Уотсън.

Дезире изкриви уста, след което се засмя.

— Вещицата Уотсън. Това ми харесва.

Сара й се усмихна. Нямаше как да не го направи.

— Доказах ли, че можеш да разчиташ на мен? — попита Дезире.

— Да.

Може би, каза си наум.

— Супер. След като уточнихме това, искам да те запозная с някого. Държах го в задния двор, докато госпожица… извинявай, докато вещицата Уотсън беше тук, но сега настъпи време да се срещнете. Мисля, че ще го харесаш.

Сара недоумяваше какво се случва. Дали пък Дезире все пак не беше луда? Тази жена казваше съвсем открито, че държи някого затворен в задния двор.

— Хм… добре.

— Името му е Пъмпкин^[1]. Не се страхувай от него — много е дружелюбен.

Дезире отиде до плъзгащата се стъклена врата, която водеше до задния двор, и я отвори. Изсвири.

— Ела тук, Пъмпкин. Вече можеш да влезеш.

Последва звучно „Бау“.

Куче!

Радост прониза душата на Сара като стрела.

Пъмпкин се появи на прага на вратата и веднага й стана ясно защо името му е такова. Главата на кучето беше огромна. Ненормално огромна — като на тиква.

Пъмпкин беше питбул в цвят на кафе и изглеждаше едновременно нелепо и застрашително с увисналата му челюст, изплезения му език и свръхголемия му череп. Той стигна на бегом до Дезире, погледна нагоре към нея и проговори:

— Бау!

Жената се усмихна и се наведе да го погали.

— Здрасти, Пъмпкин. Имаме гост. Момиче. Тя ще живее с нас. Името й е Сара.

Кучето килна глава на една страна, защото беше разбрало, че стопанката му говори на него, но не разбираше нищо от това, което му казваше.

Сара стана от дивана. Пъмпкин се обърна към нея.

— Бау!

След което я приближи. Принципно детето би се ужасило от това, но кучето размахваше весело опашка, което беше универсалният знак за кучешко щастие. То блъсна масивната си глава в нея и започна да ближе предложената му ръка, като усърдно я покриваше с лиги.

Сара се усмихна широко.

— Отврат! — Тя погали питбула, който седна и се ухили. — Изглеждаш доста шантаво, Пъмпкин.

— Спасих го в един бар преди осем години — обясни Дезире и се усмихна. — Бях млада и не толкова умна. Група мотоциклетисти се бяха събрали до една билярдна маса и се смееха гръмогласно. Отидох да видя какво става и веднага забелязах Пъмпкин. Беше едва кутре, но те го бяха сложили на масата и се опитваха да го уцелят с топките. Той беше изплашен и скимтеше.

— Много лоша постъпка!

— Да, и аз така си помислих. Разкрещях се на мъжете и като нищо щях да си отнеса боя — което беше доста вероятно, — ако приятелката ми не ме беше хванала за ръката и не ме беше извлякла настрани. Бях прекалено разстроена, затова продължих да пия и… не помня как се случи, но когато се събудих, Пъмпкин лежеше до мен в леглото.

Сара продължаваше да гали кучето и да слуша с интерес историята на тази странна жена. Нещо се размърда в гърдите й. Засрами се, когато разбра, че това са сълзи.

— Какво има, Сара?

Дезире остана на мястото си. Тя не се опита да се приближи до нея или да я прегърне.

Сара избърса лице с мъничката си ръчичка.

— Просто… ние също имахме кучета и мама щеше да хареса историята за Пъмпкин… — седна отново на дивана, чувстваше се ужасно. — Съжалявам. Не съм ревла.

Пъмпкин сложи глава в скута й и погледна нагоре към нея, сякаш искаше да й каже: Съжалявам, че се чувстваш зле, но може ли да продължиш да ме милваш?

— Няма нищо лошо да плачеш, когато се чувстваш тъжна, Сара.

Детето погледна Дезире.

— Ами ако винаги съм тъжна? Постоянно ли ще плача?

Сара помисли, че е казала нещо нередно, защото на лицето на жената се изписа голяма болка. След миг осъзна защо:

Тя се чувства така заради мен.

Без значение колко внимаваше и колко много се опитваше, осемгодишното дете не успя да се удържи. Вътрешните й стени се пропукаха, пукнатините бързо се превърнаха в цепнатини и макар язовирът още да не беше изтекъл, сълзите й не искаха да спират. Тя сложи ръце на лицето си и заплака.

Дезире седна до нея на дивана, но внимаваше да не направи нещо друго. Сара й беше благодарна за това. Все още не беше готова да се предаде в обятията на възрастен. Въпреки това й беше приятно да стои до тази жена. Пъмпкин й показа собствените си чувства — той престана да я умолява да го милва и започна да я ближе по коляното.

Дезире не проговори, докато Сара не се наплака.

— Така — започна тя, — вече се запознахте с Пъмпкин. Искаш ли да видиш стаята си?

Сара кимна и съумя да се усмихне.

— Да, моля. Много съм изморена.

* * *

Знаеш ли какво осъзнах? Осъзнах, че кучето наистина е най-добрият приятел на човека (и на жената).

Докато ги храниш и ги обичаш, кучетата ти отвръщат на обичта. Те няма да откраднат от теб, да те бият или да те предадат. Те са честни. Това, което виждаш на повърхността, е точно онова, което ще получиш.

Не е като при хората.

* * *

— Пристигнахме — казва Алън и ме откъсва от четивото ми. Прегъвам страниците на две и ги прибирам в чантата си с голяма неохота.

Преживяванията на Сара бяха събудили желанието за насилие в нея. Въпреки това тя продължаваше да се надява.

И при него ли е било така? И неговата душа ли е ерозирала бавно? По кое време желанието му се е превърнало в глад? Дали част от него не продължава да се надява?