Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (18)

18.

Сам Лангстром поклати глава объркан.

— Нека си изясним нещо — каза той на съпругата си и се насили да се усмихне. — Попитах те кога ще тръгваме за зъболекаря на Сара. Вместо да ми отговориш, ти ме питаш колко е часът сега!

Линда се намръщи насреща му.

— Да… и?

— Виж, скъпа… сещаш ли се, че имаме час? Той вече е определен. Тъй като знаем колко време ще ни е необходимо, за да стигнем до кабинета на зъболекаря, какво значение има колко е часът, след като вече трябва да тръгваме?

Линда започна да се изнервя. Тя погледна съпруга си в очите. Там намери онзи блясък, който винаги я беше карал да се усмихва. Този поглед й казваше: „Забавлявам се, но не за твоя сметка. Просто се наслаждавам на някои странности на характера ти“.

Сам обичаше ексцентричната й страна, а Линда знаеше, че има такава, не го оспорваше. Тя беше ужасна домакиня, а той чистник. Тя беше социална пеперуда, а той обичаше да си стои у дома. Тя бързо палеше, а той беше спокоен. Бяха различни в много отношения, но не и в тези, които бяха от значение. Различията им си пасваха чудесно, както при всяка друга двойка, откакто свят светуваше.

Когато обаче възникнеха някакви проблеми пред тях, ставаха едно цяло, един разум. Щяха да се обичат до края на дните си. Щяха да са лоялни един към друг независимо от обстоятелствата. Щяха винаги и безусловно да обичат Сара.

Дъщеря им беше олицетворение на най-уважавания от тях принцип: обичай и ще бъдеш обичан.

Те си приличаха по много неща, а по други бяха на светлинни години един от друг. Като в този момент, в който организираният Сам се сблъскваше с бохемката Линда и нещата приключваха с усмивка.

— Всичко е проста математика — започна тя и му се ухили насреща. — Ако трябва да тръгнем в 12:30, за да стигнем навреме за часа при зъболекаря, а сега е 12:15, а на мен са ми необходими двадесет минути, за да се приготвя, то тогава… — Линда сви рамене. — … просто ще тръгнем в 12:35 и ще караме малко по-бързичко.

Сам поклати глава изумен.

— Определено нещо не ти е наред.

Линда пристъпи към него и го целуна по носа.

— Точно това обичаш в мен — перфектните ми недостатъци. Ще те попитам още веднъж? Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— 12:10.

— Видя ли, глупчо? Ще успеем да тръгнем в 12:30. Не беше толкова трудно, нали?

Сам се засмя, просто не успя да се сдържи.

— Добре — поклати глава той. — Ще пусна зверовете навън и ще приготвя дребосъка.

„Зверовете“ бяха двата им черни лабрадора, които наричаха с любов „Черните стихии на унищожението“ или както се обръщаше Сара към тях: „Кученцата!“. Те представляваха две тридесеткилограмови същества, изпълнени с любов и лоялност, истински диваци, които не бяха подходящи за цивилизована компания.

Сам отвори вратичката, която беше направил, за да спре достъпа на зверовете до останалата част на къщата, и веднага беше възнаграден с муцуна в задника.

— Благодаря ти, Бъстър — каза на по-малкия мъжки лабрадор.

Няма проблем — отвърна кучето, докато размахваше опашката си и се хилеше с отворена уста по неговия си кучешки начин.

По-голямата женска, Дорийн, го обикаляше като психично болен човек или по-скоро като акула, и задаваше отново и отново един и същ мълчалив въпрос.

Стана ли време? Стана ли време? Стана ли време?

— Съжалявам, Дорийн — каза Сам на полудялото куче. — Обядът ще е по-късно днес. Но… — млъкна за миг той, като дари женския лабрадор с артистичен поглед — … ако двамата отидете навън, може да ви дам… нещичко!

При изричането на последната дума Дорийн се изстреля във въздуха като пружина, всичките й четири крака се отлепиха от пода. Това беше нейният начин да покаже невероятната си радост.

Ура! — сякаш казваше. — Ура! Ура! Ура!

— Знам, знам — ухили се Сам. — Татко е добър! Татко е страхотен!

Той отиде до шкафа и извади два млечни кокала. Дорийн продължи да се изстрелва във въздуха, беше изключително радостна. Бъстър не си падаше по скачането, той предпочиташе да запази благоприличие… но също изглеждаше много щастлив.

— Хайде, дами и господа — каза Сам и се насочи към плъзгащата стъклена врата, която водеше в задния двор.

Отвори я и излезе навън. Зверовете го последваха. Затвори вратата и застана пред тях с кокал във всяка ръка.

— Седни — нареди им той.

Седнаха. Очите им направо изпепеляваха лакомствата. „Седни“ беше една от малкото команди, които изпълняваха. И то само ако им бъдеше обещана храна.

Сам свали ръце, за да са на нивото на кучешките глави.

— Чакай — предупреди ги той. Ако се опитаха да вземат кокалите преди „чакай“, щеше да ги накара да „чакат“ още повече — нещо, което никак не им се нравеше. — Чакай — каза им отново. Дорийн потреперваше и гледаше с онзи неин шантав поглед. Сам се смили над нея и изрече думата, която чакаха: — Добре.

Две муцуни, изпълнени със зъби, се спуснаха към лакомствата в ръцете му, като някак си успяха да ги вземат, без да му отнесат някой пръст. Сам използва това отвличане на вниманието, за да отвори стъклената врата и да се върне вътре.

Пръв се усети Бъстър. Той спря на средата на яденето и погледна стопанина си през стъклото, а от погледа му ставаше ясно, че се чувства предаден.

Изоставяш ли ни? — като че ли питаше.

— Ще се видим скоро, друже — измърмори Сам и му се усмихна.

Време беше да потърси другия звяр, който живееше в къщата. Със сигурност се криеше някъде. Сара не беше особено щастлива, че щяха да ходят на зъболекар. Сам тайничко й съчувстваше. Винаги изпитваше вина, когато я водеха на някой от медицинските й прегледи, защото знаеше, че всеки от тях щеше да приключи със сълзи. Възхищаваше се на хладнокръвието и практичността на Линда в подобни случаи. Необходимата болка за благото на детето, това беше по нейната част. Не беше силна черта за повечето бащи.

— Дребосък? — провикна се Сам. — Готова ли си?

Не получи отговор.

Тръгна към стаята на Сара. Вратата беше отворена. Надникна вътре и видя дъщеря си да стои на леглото. Беше стиснала Господин Гушко в ръцете си.

— Миличка?

Малкото момиченце го погледна и направо отнесе сърцето му. О, каква беда — казваха тези очи, изразителни като на бебе тюлен. — Каква беда да имаш родители, които те карат да ходиш на зъболекар…

Господин Гушко, който представляваше направена от чорапи маймуна, гледаше Сам с обвинителен поглед.

— Не искам да ходя на заполекар, тате — заяви тъжно Сара.

— Зъбо-лекар, скъпа — поправи я баща й. — Никой не ги обича.

— Тогава защо ходят при тях?

Перфектната детска логика, помисли си Сам.

— Защото, ако не се грижиш за зъбите си, ще ги изгубиш. Да нямаш никакви зъби никак не е забавно.

Сара обмисли думите му, наистина се замисли над тях.

— Може ли Господин Гушко също да дойде? — попита тя.

— Разбира се.

Сара въздъхна и макар все още да не беше щастлива, реши да се подчини на съдбата си.

— Добре, тате — отвърна тя.

— Благодаря ти, скъпа. — Сам погледна часовника си. Краят на преговорите настъпи точно навреме. — Хайде аз, ти и Господин Гушко да намерим майка ти.

* * *

За разлика от драмата, която го предшестваше, посещението при „заполекаря“ се оказа кратко и спокойно. Подозрителността на Сара най-накрая се пречупи под веселите атаки на доктор Хамилтън. Той дори прегледа Господин Гушко.

Това доведе до повдигане на настроението на цялото семейство, което пък от своя страна завърши с ядене на сладолед и разходка край брега. Часът беше почти три следобед, когато се прибраха у дома. Зверовете забравиха, че трябва да са сърдят, че са нахранени толкова късно, защото бяха много щастливи, че са нахранени сега.

Имаше го задължителното галене на кучетата, прибирането на пощата и преглеждането на предаванията, които беше записал за по-късно гледане. Сам наричаше този процес „самотният танц“. Записваше нещата, които искаше да гледа по-късно, докато беше навън с жената и семейството. Някои мъже се оплакваха, че са принудени да правят това. Той го обожаваше. Защото го правеше на спокойствие, защото се успокояваше по този начин и защото го вършеше сам.

— Готова ли си за утре, Сара? — чу съпругата си да пита дъщеря им.

Утре тя имаше рожден ден. Въпросът беше риторичен.

Сам се стресна от крясъка, който излезе от устата на Сара. Същинско извънземно пищене.

— Подаръци, парти, торта! — завика и заподскача въодушевена тя. Много напомняше на Дорийн от по-рано. На моменти кучето и дъщеря му имаха много общи неща.

— Не скачай на дивана, дребосък — измърмори той, докато преглеждаше пощата.

— Съжалявам, тате.

Последващата тишина го изненада и той погледна дъщеря си. Стресна се отново, когато видя погледа й. Готвеше се някаква беля. Над него надвисваше опасност.

— Може ли… — Сара се закикоти като полудял леприкон — … да скачам върху теб?

Тя изпищя като прасе, което го колят, скочи във въздуха и се приземи върху него, като мека възглавница, напълнена с камъни.

Сам „изохка“ малко. Тежи повече от миналата година — помисли си той. Съвсем скоро дните му на трамплин щяха да приключат завинаги. И щяха да му липсват.

Сара все още беше мъничка. Той се ухили и я прегърна.

— Ти знаеш кагво значава това — изрече с преправен зловещ глас и прекомерен немски акцент, — да?

Сам усети как Сара застина, потрепери и се закикоти от удоволствие и ужас. Дъщеря му много добре знаеше какво следва.

— Това значава, че трябва да преминем към… гъделичкащото мъчение!

Мъчението започна. То беше придружено от още пищене и лаещата Дорийн, която подскачаше под погледа на измъчения Бъстър.

Глупави хора и тъпо куче — като че ли казваха очите му.

* * *

— По-тихо — скара се Линда Лангстром с усмивка на лице. Съпругът и дъщеря й бяха вдигнали къщата на главата си. Естествено, нямаше никаква полза от забележката й. Не духай, ветре — сякаш казваше.

В действителност тя също споделяше доброто им настроение. Сам винаги беше спокоен и практичен, истинска тиха вода в сравнение с нейния избухлив нрав. Не че беше някакъв дървеняк — съпругът й имаше специфично чувство за хумор, което винаги я разсмиваше, някак си приемаше живота като комедия — но въпреки това беше изключително… спокоен. Винаги се отнасяше сериозно към нещата. Но във всеки един момент беше готов да се откаже от тази сериозност заради семейството си.

Отказа се от нея и когато ми предложи.

Двамата бяха в колежа. Той учеше информатика, а тя изкуство. В някои дни графиците им се разминаваха. Тя имаше вечерни лекции, които започваха един час след края на неговите, а той имаше нощна работа. На моменти трябваше доста да се потрудят, за да намерят време, което да прекарват заедно.

Сам беше решил, че ще й предложи да се омъжи за него и ще бъде облечен в смокинг, когато го направи. Това беше една от странностите му: решеше ли да направи нещо в точно определено време и по точно определен начин, нищо не можеше да го разубеди. Това му качество го правеше едновременно много сладък и много дразнещ — в зависимост от обстоятелствата.

Беше един от онези дни с „едночасов прозорец“. Нямаше начин Сам да стигне до апартамента им (живееха заедно от цяла година), да си облече смокинга и да се върне навреме, за да й предложи, преди да започне нощната му работа.

Какво беше решението? Носи смокинга през целия ден, по време на всичките си лекции, независимо от ужасната жега и подигравките на състудентите си.

Едночасовият прозорец настъпи и Сам направо скри шапката на Линда. Той беше повече от момче, но не и мъж, глупав и красив, паднал на едно коляно, и тя каза „да“, разбира се, и той не отиде на работа, а тя на лекции, и пушиха трева, и правиха любов цяла вечер под съпровода на музика. Така и не успяха да свалят всичките си дрехи. Когато Линда се събуди на сутринта, вратовръзката от смокинга все още беше около врата на Сам.

Ожениха се след година. Две години по-късно и двамата завършиха колежа. Сам веднага си намери работа в една софтуерна компания, където се развиваше чудесно. Линда рисуваше, правеше скулптури, снимаше и търпеливо чакаше да бъде „открита“.

След две години на неизвестност започна да изпитва сериозни съмнения. Непоколебимата й сигурност повехна, когато навърши двадесет и пет.

Сам не обръщаше внимание на съмненията й и нито за миг не спря да вярва в нея, за което Линда го обичаше до ден-днешен.

— Ти си страхотен творец, скъпа — казваше й той и през цялото време я гледаше в очите. — Ще се получи.

Три седмици по-късно се прибра от работа и влезе с танцова стъпка в студиото й… буквално с танцова стъпка и отиде при нея с прекалено сериозно изражение и невидима роза между зъбите.

— Да вървим — каза й той и протегна ръка.

— Чакай малко — отвърна тя и се концентрира върху картината, върху която работеше — бебе в гората, което много харесваше.

Сам я изчака, като през цялото време танцуваше сам със себе си.

Линда приключи и скръсти ръце. Накрая го дари с усмивка.

— Какво има, глупчо?

— Имам изненада — отвърна той. — Да вървим.

Тя повдигна вежда.

— Изненада?

— Мда.

— Каква изненада?

— Като онези, които те изненадват, разбира се. — Той тропна с крак и посочи с ръце към вратата. — Дий. Размърдай се. Тръгвай.

— Хей — скастри го Линда престорено. — Не съм ти някаква кобила. А и трябва да се преоблека.

— Мне. Тарзан и Джейн тръгва веднага.

Тя се разкикоти (никой не можеше да я накара да се кикоти като Сам) и се остави да я повлече навън към колата. Подкара по местната магистрала и зави към новия мол, който току-що беше отворил. Спря на паркинга му.

— Изненадата е в мола?

Сам започна да движи енергично веждите си. Последва още кикотене.

След това влязоха в голямата сграда и си запроправяха път през тълпата от посетители. Вървяха, вървяха, вървяха… докато накрая не спряха.

Намираха се пред среден по големина празен магазин.

Линда се намръщи.

— Не разбирам.

Сам обхвана празното пространство с един жест на ръката си.

— Твой е, скъпа. Това ще бъде твоят магазин. Можеш да му измислиш име, да си донесеш картините и снимките и да накараш хората да те открият. — Той се пресегна и я докосна по лицето. — Първо трябва да те видят, Линда. След като го сторят, ще разберат онова, което знам аз.

Тя имаше чувството, че въздухът е напуснал дробовете й.

— Но… но… не е ли скъпо, Сам?

Усмивката му беше лукава.

— Не е евтино. Взех пари от спестяванията ни. Можем да си позволим да работиш една година, без да си на печалба. След това ще му мислим.

— Това… — Линда се обърна към съпруга си. — Това умно ли е? — попита го шепнешком тя. Много искаше този магазин, но не желаеше да навреди на семейството си.

Сам се ухили. Усмивката му беше красива, изпълнена с щастие и увереност. Истински мъж, а не момче.

— Тук не става въпрос дали е умно или не. Тук става въпрос за нас. — Усмивката беше заменена от сериозно изражение. — Това е хазарт, скъпа, но трябва да го направим, независимо дали ще спечелим, или ще изгубим.

Рискуваха и спечелиха. Местоположението беше перфектно и макар Линда да не ги направи богати, вадеше добри пари. Най-важното беше, че вършеше онова, което обичаше, а съпругът й помагаше. Обичаше го до безумие. Стореното от него беше невероятен жест. Именно това беше тайната на тяхната любов — важността й. Тя беше по-важна от пари, гордост или чуждото одобрение.

Те не спряха да се обичат нито за миг както в живота, така и в спалнята. Две години по-късно се роди Сара.

Сам обичаше да се шегува, че дъщеря му е „зачервена конусоглава красавица“. Линда гледаше с изумление как тази мъничка устичка намира зърното й с учудваща увереност. Това създание вдъхваше невероятна жизненост в нея, едновременно непозната и великолепна, нова и древна. Тя се опита да улови това чувство на платното, но всеки път се проваляше. Но дори провалите й бяха чудесни.

Линда наблюдаваше как съпругът и дъщеря й се гъделичкаха, а Дорийн отчаяно се опитваше да се включи в забавата.

Сара беше специална. Конусовидната глава се оправи за нула време, а с годините беше станала още по-красива. Явно беше пропуснала периода да бъде гъсеница и направо се беше превърнала в пеперуда. Линда не знаеше откъде се беше появила.

— Може би ще извадим късмет — шегуваше се Сам. — Може би, като стане тийнейджърка, ще погрознее и ще ми спести парите за пушка.

Линда не мислеше така. Тя беше напълно сигурна, че нейният дребосък ще е разбивач на сърца.

— Взела е най-доброто от двама ни — каза веднъж Сам.

Линда беше съгласна.