Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (3)

3.

Диванът в дневната ни обгръща в меката си прегръдка. Той е стар и износен, от светлобежов микрофибър, който е белязан на места от миналото. Има капки от вино, които никога няма да се изперат, и някакви петна от храна, които датират от години назад. Плячката от мола ни чака в торбите, оставени на масичката за кафе, която също носи следи от неправилна употреба. Ореховото дърво лъщеше, когато двамата с Мат я купихме, а сега повърхността й е потъмняла и надраскана.

Трябва да заменя и двете, но не мога, поне не все още. Те бяха лоялни, удобни и верни служители и аз не съм готова да ги изпратя в рая на мебелите.

— Искам да поговорим за нещо, скъпа — казвам на Бони.

Тя ме дарява с пълното си внимание. Усеща колебанието в гласа ми, конфликта вътре в мен. Продължавай, казва ми този поглед. Всичко е наред.

Това е поредното нещо, което се надявам да оставя зад гърба ни един ден. Бони постоянно ме окуражава. Аз съм тази, която трябва да го прави, а не тя.

— Искам да поговорим за това, че не говориш.

Изражението й се променя — от съчувствено става разтревожено.

Не — отговаря тя. — Не искам да обсъждаме това.

— Скъпа. — Хващам я за ръката. — Просто се безпокоя, разбираш ли? Говорих с някои доктори. Мнението им е, че ако не говориш прекалено дълго време, може да загубиш тази способност завинаги. Дори да не проговориш никога повече, аз пак ще те обичам. Но това не означава, че го искам.

Бони кръстосва ръце. Усещам вътрешната й борба, но не мога да я разбера. До този момент.

— Да не би да се чудиш как да ми кажеш нещо? — питам аз.

Тя кима.

Да.

Поглежда ме замислена. Посочва устата си. Свива рамене. Прави го отново. Сочи. Свива рамене. За момент не мога да разбера какво иска да ми каже.

— Не знаеш защо не можеш да говориш?

Тя кима.

Да.

Бони вдига показалец. Това може да означава „но“ или „почакай“.

— Слушам те.

Посочва главата си. Не мога да разбера какво ми показва.

Отново ми е необходимо време, за да стопля.

— Не знаеш защо не можеш да говориш… но мислиш по темата? Опитваш се да разбереш каква е причината?

От облекчението, изписано на лицето й, осъзнавам, че съм улучила десетката. Мой ред е да се разтревожа.

— Но, скъпа… не искаш ли някой да ти помогне за това? Мога да те заведа на терапевт…

Бони скача от дивана, притеснена е. Започва да размахва ръце.

Няма начин, няма, ах-ах.

Този й жест не се нуждае от обяснение. Разбирам го на мига.

— Добре, добре. Без терапевти. — Слагам ръка на сърцето си. — Обещавам.

Това е поредната причина, поради която мразя убиеца на майката на Бони, независимо че е мъртъв. Той беше терапевт и тя го знае. Извергът уби майка й пред нея, както и всякакво доверие в професията му.

Притеглям я в прегръдките си. Непохватна и груба съм, но тя няма нищо против.

— Съжалявам, скъпа. Просто… се тревожа за теб. Обичам те. Страхувам се, че никога няма да проговориш.

Бони сочи себе си и кима.

Аз също, казва тя.

Посочва главата си.

Но мисля по въпроса.

Въздъхвам.

— Смятам, че засега това е достатъчно.

Бони отвръща на прегръдката ми, показва ми, че всичко е наред, че денят не е опропастен, че нищо лошо не се е случило. Отново ме окуражава.

Приеми го. Тя е щастлива точно сега. Не й отнемай момента.

— Какво ще кажеш да се заровим в готините боклуци, които си купихме?

Бони ме дарява с широка усмивка и кима енергично с глава.

Супер.

Пет минути по-късно джунджурийките вече са отвлекли вниманието й от предишния ни разговор.

При мен обаче не действат така добре. Все пак аз съм възрастната. Не мога да потисна притесненията си с лак за нокти.

Не съм споделила на Бони каква е причината да си взема тази двуседмична почивка. Не съм я излъгала, просто си премълчах. Родителите имат това право. Премълчаваш, за да може детето ти да си остане дете. Неизбежно е, че един ден ще пораснат и ще поемат бремето на възрастните.

Налага се да взема някои решения в живота си и имам точно две седмици да реша какви ще са те. Сама си сложих този краен срок. Трябва да реша не само за мен, но и за Бони. Двете се нуждаем от стабилност, сигурност и рутина.

Всичко това се стовари на главата ми благодарение на заместник-директор Джоунс, който ме повика в офиса си преди десет дни.

Познавам го, откакто работя за ФБР. Той беше моят ментор, моят учител. Сега е мой шеф. Джоунс не стигна до настоящото си положение чрез връзки, той се издигна, защото беше изключителен агент. С други думи, той е истински, не е просто някакъв костюмар. Уважавам го.

Офисът му е лишен от прозорци и приветливост. Джоунс можеше да си избере чудесно местенце с невероятен изглед, но когато веднъж го попитах защо не го е сторил, ми отговори нещо от рода на „добрият шеф не трябва да прекарва много време в офиса си“.

Заместник-директорът беше седнал зад бюрото си — голям и тежък анахронизъм от сив метал, — с което разполага, откакто го познавам. Както и самият мъж, така и то направо крещи: „Ако не е счупено, не го пипай“. Както винаги беше покрито с купища папки и документи. Изтърканата табелка от дърво и месинг все така съобщаваше титлата му. По стените нямаше награди или сертификати, макар че съвсем случайно знам, че притежава доста, които може да изложи на показ.

— Сядай — каза ми Джоунс и посочи едно от двете кожени кресла, които винаги са били тук.

Заместник-директорът е в началото на петдесетте си години. Работи за ФБР от 1977 г. Започнал е точно тук, в Калифорния, откъдето лека-полека се е изкачвал по йерархичната стълбица. Женил се е два пъти и се е развеждал толкова. Той е красив мъж, макар и по един грубоват начин. Обикновено е беден откъм приказки, груб и непримирим. Също така е невероятен следовател. Бях щастливка, че имах възможността да работя с него в началото на кариерата си.

— Какво има, сър? — попитах го аз.

Заместник-директорът не ми отговори веднага.

— Не съм особено тактичен човек, Смоуки, затова ще я карам направо. Предлага ти се преподавателски пост в Куонтико, ако го искаш. Не си длъжна да приемеш, но съм задължен да ти го предложа.

Останах като ударена от гръм. Зададох най-логичния въпрос:

— Защо?

— Защото си най-добрата.

Нещо в поведението му ми подсказа, че има още нещо.

— Но?

Джоунс въздъхна.

— Няма никакво „но“. Има само „и“. Ти си най-добрата. Най-квалифицираната и с най-големи заслуги.

— Какво се крие зад „и“-то?

— Някои висшестоящи в Бюрото, включително и директорът, смятат, че ти го дължат.

— Че ми го дължат?

— Заради онова, което си изгубила, Смоуки. — Заместник-директорът почти зашептя. — Изгуби семейството си заради Бюрото. — Докосна се по бузата. Не знаех дали жестът му беше неволен или искаше да подчертае белезите ми. — Премина през много трудности заради работата си.

— Е, и? — попитах гневно. — Съжаляват ли ме? Или се безпокоят, че по някое време може да се пречупя?

Джоунс ме изненада, като се ухили.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с подобна нагласа. Но не. Разговарях лично с директора и той даде ясно да се разбере, че това не е нагласена разплата. Това е награда. — Заместник-директорът ме изгледа преценяващо. — Някога срещала ли си се с директор Ратбън?

— Веднъж. Прилича ми на открит човек.

— Такъв е. Той е силен и честен — доколкото постът му го позволява — и казва всичко право и без заобикалки. Смята, че си перфектна за работата. Ще получиш по-голяма заплата, ще осигуриш стабилност за Бони и няма да си на бойното поле. — Шефът млъкна за миг. — Проблемът е, че доколкото разбрах от него, това е най-доброто, което Бюрото може да ти предложи.

— Не разбирам какво означава това.

— Имаше времена, когато те спрягаха за заместник-директор… за моята работа.

— Да, наясно съм.

— Можеш да забравиш за това.

Думите му ме шокираха.

— Защо? Защото бях разтърсена, когато Мат и Алекса бяха убити?

— Не, не, няма нищо общо с това. Мислиш прекалено надълбоко. Помисли по-повърхностно.

Сторих го и веднага осъзнах причината. От една страна, не можех да повярвам. От друга… все пак това беше Бюрото.

— Заради лицето ми, нали? Става въпрос за пиар.

В очите на Джоунс заблестя смесица от болка и гняв. Те бяха погълнати от изтощението му.

— Казах ти, че директорът е прям човек. Живеем в свят, който се ръководи от медиите, Смоуки. Няма проблем да си начело на отдела си и да изглеждаш по този начин. — Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. — Но очевидно всички са на мнение, че това няма да е подходящо за директорска позиция. Романтично е, ако си ловецът, но е лошо за имиджа, ако си директор или заместник-директор. Аз смятам, че това са пълни глупости, както и той, но такова е положението.

Очаквах да се разгневя, но за моя изненада не го сторих. Беше ми безразлично.

Имаше времена, когато бях амбициозна като всеки друг агент. Двамата с Мат бяхме говорили за това, дори го планирахме. Предполагахме, че постепенно ще се изкачвам в йерархията. Но нещата се бяха променили.

Тук ставаше въпрос за прагматизъм. Ако оставехме личните чувства настрана, висшестоящите имаха право. Вече не бях подходяща да бъда административното лице на ФБР. Бях добра като войник, бях белязана и страшна. Бях способна да обучавам другите, бях ветеран. Но снимка с президента? Никога нямаше да имам тази възможност.

От друга страна, ми се откриваше шанс. Преподаването в Куонтико беше привлекателна позиция, за която мнозина кандидатстваха. Заплатата беше добра, работното време — фиксирано, а стресът много по-малко. Учениците не стрелят по теб. Не проникват в дома ти. Не убиват семейството ти.

Всичко това премина през ума ми за един кратък миг.

— С колко време разполагам, преди да отговоря? — попитах аз.

— Месец. Ако кажеш да, ще имаш достатъчно време да се прехвърлиш. Шест месеца, че и повече.

Месец — помислих си. — Много време, но не и достатъчно.

— Какво смятате, че трябва да направя, сър?

Джоунс дори не се замисли.

— Ти си най-добрият агент, с когото съм работил, Смоуки. Трудна си за заменяне. Но трябва сама да вземеш това решение. Избери онова, което ще е най-добре за теб.

Връщам се в настоящето и поглеждам Бони, която е погълната от анимациите си. Мисля си как прекарахме деня — мързеливата сутрин, закуската и разходката до мола.

Какво е най-добро за мен? Какво е най-добро за Бони? Дали да не я попитам?

Да, няма да е лошо да го сторя. Но не сега.

Сега смятам да продължа с настоящия план — да опаковам нещата на Мат и Алекса и да им кажа довиждане, но не и да ги забравя.

Ще видим как ще се развият събитията след това.

Не се чувствах стресирана, че трябва да взема решение. Имах варианти. Вариантите означаваха бъдеще. Бъдеще тук, бъдеще в Куонтико — най-хубавото беше, че продължавах напред, а продължаването напред беше живот. Нещата стояха много по-добре, отколкото преди шест месеца.

Продължавай да си го повтаряш. Но не е толкова просто, знаеш го. Нещо се крие зад това безразличие, нещо мрачно, неприятно и противняшко.

Противняшко дори не е истинска дума, смъмрям се наум.

Изчиствам главата си от всичко това (или поне се опитвам) и се отпускам. Съботата отново е събота.

— Анимациите са супер, нали, скъпа?

Бони кима, без да отделя поглед от телевизора.

Да, съгласна е тя. Наистина са супер.

Въобще не са противняшки.