Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (11)

11.

— Уха — възкликна Кали.

Има две причини за реакцията й.

Първата и по-очевидната — написаните върху стената до леглото думи.

— Това кръв ли е? — пита Бари.

— Да — потвърждава Кали.

Буквите са огромни. Линиите, с които са изписани, са гневни, изпълнени са с омраза и ярост.

ТОВА МЯСТО = БОЛКА

— Какво, по дяволите, означава това? — пита Бари.

— Не знам — отвръщам аз. — Но е нещо важно за него.

Точно както кръвта и изкормването.

— Интересното е, че го е написал в стаята на Сара, не мислите ли? — пита Кали.

— Да, да, загадка след загадка — оплаква се Бари. — Защо никога не пишат нещо, което може да ни е от полза, като: „Здравейте, казвам се Джон Смит и живея на «Оук Стрийт» 222. Признавам се за виновен“.

Втората причина за възклицанието на Кали може би се намира в обзавеждането. Споменът за стаята на Алекса, в която бяхме днес, ми служи за сравнение. Стаята на Сара е на светлинни години от момичешките стандарти.

Килимът е черен. Завесите на прозорците са в същия цвят и са спуснати. Голямото легло не е черно, но калъфките на възглавниците, чаршафите и кувертюрата са. Всичко това контрастира по странен начин на белите стени.

Размерите на стаята също не са нормални. Тази е по-голяма от детските в повечето домове. Въпреки голямото легло, гардероба, малкото бюро, лавиците и шкафчето с чекмеджета в средата на помещението има много празно място. То не е достатъчно, за да създаде уют. Стаята изглежда сурова и изолирана.

— Не съм експерт — започва Бари, — но ми се струва, че това хлапе е имало доста проблеми. И не говоря само за труповете в къщата му.

Разглеждам дървеното чекмедже до леглото. То прилича на стол в бар. Отгоре му има черен часовник. Вниманието ми обаче е привлечено от трите малки чекмеджета.

— Можем ли да извикаме някой, който да свали отпечатъци от шкафчето? — питам Бари. — Имам предвид веднага?

Той свива рамене.

— Мисля, че да. Защо?

Разказвам му за края на разговора си със Сара. Усещам неудобството, което изпитва Бари.

— Не е трябвало да даваш подобно обещание, Смоуки — казва ми детективът. — Не мога да ти позволя да вземеш дневника. Точка. Наясно си с това.

Поглеждам го изненадана. Прав е, наясно съм. Така би нарушил правилата, както и процедурите на криминолозите, което би накарало Джон Симънс да изпадне в шок.

— Да повикаме Джони — предлага Кали. — Имам идея как да свършим работата.

* * *

Симънс оглежда стаята на Сара Кингсли.

— Калпурния, обясни ми какво целиш?

— Джони, очевидно е, че Смоуки не може да вземе дневника. Идеята ми е да направим снимки на всяка страница.

— Искаш фотографа ми да си изгуби времето — което е много ценно — в правене на снимки на дневника на момичето?

— Да.

— Защо да правя това?

— Защото можеш, сладкишче, и защото е необходимо.

— Добре тогава — отвръща Симънс, обръща се и посочва вратата. — Ще изпратя Дан.

Поглеждам го изненадана и изумена от пълната му капитулация.

— Не мога да повярвам с каква лекота постигна своето — учудва се Бари.

— Вълшебната думичка беше „необходимо“ — отвръща Кали. — Джони не би толерирал безполезно хабене на ресурси на което и да било местопрестъпление. Но ако нещо се изисква от екипа му, за да се разреши един случай, ще работи дни наред без прекъсване. — Дарява ни с широка усмивка. — Говоря от опит.

* * *

Дневникът, разбира се, е черен. Малък, подвързан с гладка черна кожа. Не е нито момичешки, нито момчешки, а е функционален.

Изчервеният Дан е тук, готов да снима.

— Искаме да направиш снимки на всяка страница, сладкишче, които да са достатъчно големи, за да могат да бъдат разпечатани на хартия.

Фотографът кима.

— Искате да снимам дневника с фотоапарата.

— Точно така — отвръща Кали.

Дан се изчервява отново. Закашля се. Близостта му до нея го притеснява.

— Няма… хм… проблем — съумява да изпелтечи той. — Имам резервна карта памет, която мога да ви дам.

— Нуждаеш се само от човек, който да ти разгръща страниците. — Кали вдига ръце, за да покаже ръкавиците, които вече си е сложила. — Това ще съм аз.

* * *

Дан се успокоява веднага след като се скрива зад фотоапарата си. Двамата с Бари го наблюдаваме, докато работи. В стаята е настъпила тишина, нарушавана единствено от цъкането на фотоапарата и шепота на Дан, който казва на Кали да отгърне на следващата страница.

Поглеждам почерка на Сара и най-накрая намирам нещо женствено в него. Той е прецизен, без да е превзет. Красив, леко наклонен, написан с — изненада — черно мастило.

Има доста изписано. Страница след страница, след страница. Чудя се за какво ли пише едно момиче, заобиколено от черно, и дали въобще искам да знам.

Това е битката на живота ми — борбата да „не съм наясно“ с някои неща. Наясно съм с красотата на живота, когато я има. Също така съм наясно колко жесток може да стане той, колко чудовищен. Щастието щеше да бъде по-лесно за достигане, ако постоянно не съпоставях тези противоположни сили, ако не ми се налагаше да си задавам въпроса: „Как мога да бъда щастлива, след като знам, че някой друг се чувства ужасно?“.

Помня онази вечер, в която с Мат и Алекса се прибирахме в Лос Анджелис от ваканция. Дъщеря ми беше седнала на мястото до прозореца в самолета и когато навлязохме в облаци, тя се въодушеви:

— Виж, мамо!

Наведох се и погледнах навън. Видях Лос Анджелис долу, потопен в море от светлини, които се разгръщаха от хоризонт до хоризонт.

— Не е ли красиво? — възкликна Алекса.

Усмихнах се.

— Прекрасно е, скъпа.

Наистина беше такова. Но също така беше ужасяващо. В онзи момент осъзнах, че в това море от светлини плуват акули. Знаех, че докато Алекса се усмихва и възхищава, там долу бяха изнасилвани жени, деца биваха малтретирани, а други умираха в писъци.

Баща ми ми каза веднъж:

— Ако имат избор, повечето хора биха предпочели усмивката пред истината.

С времето разбрах, че това е точно така.

Надеждата да „не съм наясно“ беше блян. Щях да прочета дневника и да позволя на този красив почерк да ме отведе там, където желаеше, и тогава щях да науча онова, което искаше да науча.

Цъкането на фотоапарата изпълва стаята. То ме стряска всеки път подобно на стрелба от оръжие.

* * *

Все още няма девет, когато слизам по стълбите на долния етаж. Джон Симънс вижда двама ни с Бари и ни прави знак да отидем при него. Държи цифров фотоапарат в ръката си.

— Помислих си, че ще искате да научите, че успяхме да свалим латентни отпечатъци от крака от плочките. Много са ясни.

— Чудесно — отвръщам аз.

— За нещастие, няма как да ги проверим в база с данни — отбелязва Бари.

— Въпреки това са полезни.

Детективът се намръщва.

— Какво имаш предвид?

Симънс му подава цифровия фотоапарат.

— Увери се сам.

Устройството е модел 35 MM SLR с LCD дисплей, който позволява да се преглеждат направените снимки. Резолюцията на тези фотоапарати е достатъчно висока, за да се използват като основен инструмент в записването на отпечатъци. Снимката на дисплея е малка, но веднага виждаме какво има предвид Джон.

— Това белези ли са? — питам аз.

— Така смятам.

Ходилото на крака е покрито с тях. Те са дълги, тънки и хоризонтални — започват от единия край на крака и завършват в другия, не са разположени по дължината му.

Бари връща фотоапарата на Симънс.

— Виждал ли си нещо подобно?

— В интерес на истината, да. Работил съм на три пъти на доброволни начала с „Амнести Интернешънъл“^[1], като съм им помагал в прегледите на телата на потенциални жертви на насилие и уликите около случаите. Белезите наподобяват на такива, направени когато ходилата на краката са налагани с пръчка или камшик.

Потръпвам.

— Предполагам, че е болезнено?

— Изключително. Ако се направи неумело — или пък умело, в зависимост от целите, — може да доведе до осакатяване, но предимно се прави с цел наказание.

— На двата крака ли са? — пита Бари.

— Да.

За момент настъпва тишина, за да обмислим тази нова информация. Често извършителите на подобни престъпления са измъчвани в даден период от живота си.

— Това съвпада с предположението, че извършителят е неорганизиран — отбелязвам аз.

Макар другите неща да не съвпадат.

— Налагането на ходилата е рядко срещано тук — казва Симънс. — Характерно е за Южна Америка и части от Близкия изток, както и за Сингапур, Малайзия и Филипините.

— Трябва ли да знаем още нещо? — пита Бари.

— Засега разполагам само с това. Ще изследваме канализацията, разбира се, след което вероятно ще имаме повече информация.

Работата на криминолозите представлява процес на идентифициране и индивидуализиране. Индивидуализацията е характерна с откриването на улика от уникален и специфичен източник. Отпечатъците са индивидуални за всеки един човек. Куршумите в повечето случаи могат да бъдат индивидуализирани до точно определено оръжие. ДНК-то е върхът в индивидуализирането.

По-голямата част от уликите могат да бъдат само идентифицирани. Идентификацията е процес, при който се класифицират улики от общ — но не и уникален — източник. Ако в премазан череп бъдат открити метални частици, те ще бъдат изследвани и идентифицирани, че произлизат от метал, който най-често се използва за производството на чукове. Идентификация.

Всичко може да се случи. Ако имаме заподозрян, ще проверим дали притежава чук. Установяваме, че притежава. Следите по черепа на жертвата могат да съвпадат с острата част на чука, а последващото разследване може да установи, че по ръбовете му е останало ДНК-то на жертвата. Сваляме отпечатъци от дръжката и откриваме само тези на заподозрения. Идентификацията и индивидуализацията могат да решат съдбата му.

Процесът е много трудоемък и изисква не само техническа експертиза, но и логическо мислене, благодарение на което да бъдат свързани точките. Бях забелязала очевидното — кръвта в басейна — и бях предположила, че извършителят е плувал в него. На базата на тази информация Кали видя мокрите плочки и достигна до невидимия отпечатък от крак.

Прецизността на Шерлок Холмс е само една приятна фантазия. В действителност сме като мислещи вакууми. Засмукваме всичко, обмисляме го и се надяваме да разберем какво сме намерили.

* * *

Стоя на двора с Бари и чакам Кали да приключи с фотографа Дан. Денят беше дълъг, а мислещите вакууми са вътре, за да засмукват. Алън също трябва да приключи скоро. Нямам търпение да си тръгваме.

Бари вади от предния джоб на ризата си кутия „Марлборо“. Старата ми марка, мисля си, изпълнена с копнеж.

— Искаш ли една? — предлага ми той.

Боря се с огромното си желание да приема.

— Не, благодаря ти.

— Отказа ли ги?

— Ще им се наслаждавам чрез теб.

— Ха — отвръща великодушно Бари, докато пали клечка кибрит. — Ако ме помолиш достатъчно мило, ще издишам в лицето ти.

Приближава пламъка до цигарата си, пали я и всмуква жадно.

Издишва струя дим. Тя образува голям облак, който увисва между нас, защото няма вятър да го разкара. Ноздрите ми потреперват. Усещат сладкия аромат на порока, ах, ах, ах.

— Смятам да посетя момичето на сутринта — казва Бари. — Ще се радвам и ти да дойдеш.

— Обади ми се на мобилния.

— Няма проблем. — Дърпа си отново от цигарата и кима към къщата. — Как ги виждаш нещата засега?

— Всичко е много объркано. Единственото ясно е, че зад действията му се крие някакво съобщение. Въпросът е дали е предназначено за нас или само за самия него? Дали иска да разберем какво е значението на всичката тази кръв и затова ли е написал онези думи на стената? Това преднамерено ли е било? Или го е направил, защото гласовете в главата му така са наредили? — Обръщам се към къщата. — Наясно сме, че е уверен, дързък и компетентен. Нямаме представа дали е организиран или неорганизиран извършител. Не знаем от какво се страхува… все още.

Бари се намръщва.

— От какво се страхува ли? Какво имаш предвид?

— Серийните убийци са нарциси. Те не са способни на съпричастие. Не избират методите си за убиване или мъчения на база онова, от което смятат, че се страхуват жертвите им. Това би изисквало съпричастие. Те избират методите и жертвите си на база онова, от което те се страхуват. Един мъж, който отвлича красиви русокоси жени и ги измъчва със запалена цигара, докато не му кажат, че го обичат, го прави, защото красивата му русокоса майка е горила пениса му с ментолките си. Това е много обобщено, но е самата истина. Методът и жертвата са всичко. Въпросът, на който все още имам нужда от отговор, е коя е жертвата тук? Сара, семейство Кингсли или всички? Отговорът ще ни помогне да разберем всичко.

Бари се опулва насреща ми.

— В главата ти се случват много гадни неща, Барет.

Имам намерение да му отвърна подобаващо, но телефонът ми иззвънява.

— С агент Барет ли разговарям? — Гласът е мъжки и ми е бегло познат.

— Кой се обажда?

— Ал Хофман, госпожо. От горещата линия.

„Горещата линия“ е двадесет и четири часовата версия на централата на лосанджелиското ФБР. Разполагат с телефонните номера на всички — от заместник-директора надолу. Ако някой от Куонтико желае да разговаря с някого от нас, но е доста късно, звъни на горещата линия.

— Какво има, Ал?

— Току-що получих странно телефонно обаждане за вас.

Цялата настръхвам.

— От мъж или жена?

— Мъж. Гласът беше приглушен, сякаш държеше нещо на слушалката.

— Какво каза?

— Цитирам: „Кажи на кучката с белезите, че има още едно убийство и това място е равно на правосъдие“. Даде ми адрес в Гранада Хил.

Мълча.

— Агент Барет?

— Успя ли да проследиш номера, Ал?

Въпросът е просто формалност. Горещата линия има автоматично проследяване, но това трябва да е класифицирана информация.

— Обаждането беше направено от мобилен телефон. Вероятно клониран, откраднат или такъв за еднократна употреба.

— Дай ми номера и адреса, моля.

Ал изпълнява молбата ми. Благодаря му и затварям.

— Какво става?

Разказвам на Бари за обаждането.

Той просто стои и ме гледа известно време.

— Майка му стара и всички останали простотии! — избухва той. — Ебаваш ли се с мен? Сигурна ли си, че това не е някаква шега?

— „Това място = правосъдие?“ Прекалено точно е, за да е съвпадение. Не е шега.

— Тази откачалка наистина знае как да ни провали съботата — измърморва Бари и хвърля цигарата си на улицата. — Изчакай само да се обадя на Симънс, че тръгвам. Вземай Червенокоска и да вървим да видим каква е разликата между болка и правосъдие за този тип.

Алън все още го няма. Обаждам му се на мобилния.

— Три къщи по-надолу съм и хапвам курабийки с госпожа Монахан — отговаря той. — Много приятна дама, която също така е доброволец в кварталния патрул.

Алън е нечовешки търпелив, що се отнася до разпитването на свидетелите. Невъзмутим е. Неговата „много приятна дама, която също така е доброволец в кварталния патрул“ вероятно е някоя противна клюкарка, която гледа всички накриво и им говори с остър тон.

Разказвам му за обаждането на горещата линия.

— Искаш ли да дойда? — пита ме той.

— Не, двамата с Нед си изяжте курабийките и завършете разпитите.

— Няма проблем, но искам да ми се обадиш, за да ми кажеш какво се е случило. И внимавай.

Обмислям дали да не използвам същата реплика: „Ако искам да съм внимателна, въобще не трябва да влизам“, която използвах пред Доус, но решавам да не го правя. Алън звучи прекалено сериозен.

— Ще внимавам — отвръщам вместо това.