Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (31)

31.

Двамата с Джеймс сме в офиса ми, зад затворени врати.

Само аз и ти сме, мой намусен приятелю.

Джеймс, мизантропът Джеймс, има същата дарба като мен. Неговите несъобразителност и грубост — човекът е пълен задник, няма спор — нямат никакво значение, когато седнем да разнищваме злото. Той го вижда по същия начин като мен. Чува го, усеща го, разбира го.

— Имаш преимущество, Джеймс. Чел си целия дневник. Прочете ли бележките, които ти пратих?

— Да.

— Кажи ми какво мислиш.

Той се взира в някакво петно на стената над главата ми.

— Вярвам, че мотивът отмъщение е правилен. Видеото с Варгас, съобщенията по стените — най-вече препратките към правосъдието, — всичко се вписва. Усещането ми, докато четях дневника обаче, е, че е започнал да смесва парадигмите.

— Говори на английски, Джеймс.

— Казано просто, първоначалната му цел е била чиста. Отмъщение. Претърпял е лоши неща, прави лоши неща на тези, които са пряко замесени… или както смятаме в случая на Сара, наследниците на пряко замесените. Това е пътеката, която следваме и която според мен ще ни отведе на правилното място. — Той се отпуска на стола си. — Но да разгледаме начина, по който раздава правосъдие.

— Чрез болка.

Джеймс се усмихва. Това е нещо много рядко.

— Точно така. Крайната му цел е убийство. Но колко бързо ще убие… е, зависи от болката, която смята, че заслужава жертвата му преди това. Обсебен е от темата. Мисля, че е преминал линията между това наистина да раздава правосъдие и да се наслаждава от причиняването на болка.

Обмислям думите на Джеймс. Поведението, което описва, е често срещано, прекалено често срещано даже. Насилваният се превръща в насилник. Тормозеното дете се превръща в човек, който тормози деца. Насилието е заразно.

Представям си Странника на колене като онова бедно момиче от видеото, а някакъв лигавещ се непознат шиба краката му отново и отново.

Болка.

Той пораства, целият изпълнен с гняв, и решава, че е време за разплата. Придържа се към плана си и всичко е както трябва, но в един момент… нещо прищраква. Яростта, която се опитва да изкупи, мутира в наслада.

Чувства се много по-добре, когато държи пръчката, а не е удрян с нея. Толкова по-добре, че започва да изпитва удоволствие. По дяволите, започва да се чувства чудесно. Веднъж човек попадне ли в тази дупка, бялото се превръща в сиво и няма излизане от нея. Това обяснява противоречията на местопрестъпленията. Рисуването с кръв и ерекцията срещу спокойствието и хладнокръвието на човек с план.

— Значи вече му харесва — казвам аз.

— Мисля, че има нужда да го прави — отвръща Джеймс. — Също така смята, че си има причина. Старото схващане, че целта оправдава средствата. Виновните трябва да бъдат наказани. Ако пострадат невинни, докато го прави — е, това е жалко.

— Не чак толкова.

— Правилно. Виж Сара. Много му харесва онова, което й е причинил. Възбужда го. — Джеймс свива рамене. — Пристрастен е. Обзалагам се, че креативността му ще се стовари и срещу други жертви. Ако можем да погледнем в съзнанието му, определено ще открием въображаеми и цветни начини за убиване, които ще бъдат вариации на квинтесенцията на болката.

Всичко, което казва, е недоказано и недоказуемо, но имам чувството, че е правилно. Думите му карат нещо в мен да се размърда и да задвижи колелата. Нашият човек не е психично болен. Той знае какво прави и защо. Жертвите му не принадлежат на някаква категория, те са директно свързани с миналото му. Но — има едно голямо но — вече е пристрастен към смъртта. Убийството вече не е просто разрешение на несправедливостите. Превърнало се е в сексуален акт.

— Да обърнем специално внимание на две неща — казвам аз. — Промяната в поведението му и плана му как да завършат нещата за Сара.

Джеймс поклаща глава.

— Притеснявам се за първото. Мога да го разбера защо е излязъл на открито и причините за това. Свързано е с отмъщението като мотив. Той не иска просто да изпитат болката, но и светът да разбере защо им я причинява.

— Разбира се.

— Но той също е осъзнал промените в себе си. Мисля, че първоначалният му план може да е съдържал неговото залавяне, излизането му от играта на върха на славата му, за да могат постъпките му да останат в историята в целия си блясък. Сега вече е открил, че изпитва удоволствие от убиването на хора. Ако умре, няма да може да го прави повече. Този наркотик е прекалено силен, за да се откаже от него.

— Ако не желае да бъде заловен, то той е имал достатъчно време, за да състави план за бягство.

— Точно. Мисля, че първоначалното намерение на плана си остава в сила. Иска всичко да излезе на бял свят — грешниците и греховете им. Но предпочита да се измъкне след това. Вероятно с мисълта, че трябва да продължи „работата“ си. Все пак има прекалено много грешници на света.

— Трябва да бъдем много внимателни — промърморвам аз. — По някое време ще се опита да ни води за носовете. Трябва да внимаваме за това и да оспорваме заключенията си.

— Да.

Въздишам.

— Добре. Какво мислиш за Сара? Дали ще приключи всичко, като я убие? Или ще я остави жива?

Джеймс обмисля въпроса ми, докато се взира в тавана.

— Мисля… че всичко зависи от това доколко ще я превърне в свой образ и подобие и доколко ще може да се оприличи с нея. Дали тя наистина ще се превърне в него? Нямам представа дали след това ще я остави жива, ще я измъчва, или ще я убие милостиво.

— В момента й уреждам защита.

— Препоръчително е.

Почуквам с пръсти по бюрото.

— На база видеозаписа на Варгас, мотива и белезите на ходилата, стигнах до следното заключение: бил е жертва на организиран трафик на деца, което му е донесло много физически и сексуален тормоз. Това се е случвало доста дълго време и сега, след като вече е станал възрастен, той е разярен и се бори да оправи нещата. Така да се каже.

Джеймс свива рамене.

— Възможно е. Поне що се отнася до някои аспекти. Жалко е наистина.

— Кое?

— Видя рускинчето. Беше пречупена. Нищо съществено не беше останало вътре в нея. Нашият извършител обаче не е пречупен, никак даже. Това означава, че е бил силен, когато всичко е започнало. Основите му са били стабилни.

— В голямата картина той също е пречупен, но разбирам какво имаш предвид. Има ли нещо, което можеш да добавиш?

— Да. Попита ме дали има нещо съществено в дневника. Очевидно по-голямата част от него е истина или поне нейната представа за истина е такава, но…

— Чакай малко. Кажи ми защо мислиш така. Защо вярваш в написаното.

— Проста логика. Приемаме като даденост, че Сара Лангстром не е извършителят на убийствата на Кингсли. Така. Това момиче прекарва последните няколко месеца в описване на ненормалник, който убива хората около нея и след това всичко се случва? Шансовете това да е съвпадение са астрономически ниски. На светлината на убийствата на членовете на семейство Кингсли историята на Сара има смисъл само ако част от нея е истина… или ако може да предвижда бъдещето.

Премигвам.

— Да, прав си. Има логика. Какво казваше?

— Казвах, че макар да вярвам в по-голямата част от историята й, нещо липсва. Не мога да го посоча с пръст, но нещо, някакъв аспект от разказа й ме тревожи.

— Смяташ, че лъже за нещо?

Джеймс въздиша раздразнен.

— Не мога да преценя. Просто имам такова усещане. Смятам да прочета отново дневника. Когато разбера какво е, ще ти кажа.

— Трябва да се довериш на инстинкта си.

Джеймс става и тръгва да излиза. Спира се на вратата. Обръща се към мен.

— Разбра ли каква е Сара за нас?

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

— Разбра ли какво представлява за нас? Знаем как я вижда Странника — тя е неговата скулптура. Творение от болка, направено заради отмъщението му. Но тя представлява нещо и за нас. Осъзнах го снощи. Чудех се дали и ти си го осъзнала.

Вторачвам се в него в търсене на отговора.

— Съжалявам — отвръщам аз. — Не знам за какво говориш.

— Тя е Всяка жертва, Смоуки. Когато четем историята й, веднага си казваме, че тя е всяка жертва, която не сме успели да спасим. Мисля, че той знае това. Затова я размахва пред нас. Размахва я пред очите ни и ни кара да я гледаме как пищи.

Джеймс излиза и ме оставя втрещена.

Прав е, разбирам го. Вписва се в собствената ми представа за нещата.

Просто съм изненадана, че Джеймс е толкова загрижен, че е успял да разбере това нещо.

Тогава си спомням за сестра му и обмислям думите му, както и дълбочината на чувствата, които се изискват, за да се стигне до подобно заключение. Роза беше жертва, която Джеймс не успя да спаси.

Това ли е истинската причина да е толкова противен? Защото не е успял да превъзмогне смъртта на сестра си?

Може би.

Въпреки това е прав и забележката му изисква да бъдем още по-внимателни.

Сара не е просто отмъщението на Странника — тя е също неговата примамка.