Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (4)

4.

— Приличате на две мързеливи сестрички — Казва Кали.

Тя е в кухнята и се е изпънала като струна. Барабани с лакираните си в тъмночервено нокти по черния гранитен плот. Медената й коса контрастира на шкафовете от бял дъб зад нея. Повдига неодобрително вежда.

Двете с Бони се ухилваме една на друга.

Ако някой решеше, че светът има нужда от светица на непочтителността, то Кали щеше да си заслужи безпроблемно титлата. Тя е непочтителна, устата й има навика да нарича всички „сладкишче“. Слуховете гласят, че има писмено порицание, защото нарекла директора на ФБР така. Въобще не се съмнявам, такава си е нашата Кали.

Също така е красива по начин, по който всички двадесетгодишни момичета й завиждат, защото красотата й е перманентна, това е красота на филмова звезда, недокосната от възрастта. Виждала съм нейни снимки на двадесет години и с ръка на сърцето мога да кажа, че сега, на тридесет и осем, е много по-красива. Косата й е огненочервена, устните й са пълни, а краката дълги — спокойно можеше да бъде фотомодел. Но вместо да борави с четка за коса, тя беше избрала пистолета. Мисля, че онова, което я прави още по-красива — ако въобще е възможно подобно нещо, — е абсолютната й незаинтересованост от физическото й съвършенство. Не че има ниско самочувствие (хич, ама хич не е така), просто красотата й не е нещо, с което да се фука.

Кали е твърда като стомана, по-умна от учените в НАСА и най-лоялната приятелка, за която всеки може само да мечтае. Нищо от изброеното не е очевидно. Кали не показва открито чувствата си. Никога не ми е изпращала картичка за Коледа или подарък за рождения ден. Любовта й личи в действията й.

Точно Кали ме намери след случилото се с Джоузеф Сандс. Тя взе пистолета, който бях насочила към нея и на който натисках спусъка, а петлето удряше на празно, щрак-щрак-щрак.

Кали е член на екипа ми, работим заедно от десет години. Тя има магистърска степен по криминалистика, която се вписва чудесно с умствения й капацитет. Определено притежава голяма доза бруталност, когато се заема с разследване. Уликите и истината са нейните най-висши цели. Ако уликите сочат към теб, Кали ще те погне и ще те унищожи, независимо колко добре сте се разбирали преди това. Също така няма да се чувства виновна. Най-простото решение на проблема: не бъди престъпник и няма да имаш ядове с нея.

Кали не е перфектна, просто носи белезите си по-добре от нас, другите. Забременяла на петнадесет и била принудена от родителите си да даде детето си за осиновяване. Тя пазеше тази тайна и не я беше споделила дори с мен, допреди шест месеца. Един убиец я принуди да се разкрие. Хората завиждаха на красотата й, но тя се беше борила и страдала, за да се превърне в жената, която е днес.

— Доволни сме, че те виждаме — отвърнах аз и се усмихнах. — Благодаря ти, че дойде.

Кали маха пренебрежително с ръка.

— Тук съм заради безплатната храна. — Поглежда ме със сериозен поглед. — Ще има безплатна храна, нали?

Бони отговаря вместо мен. Тя отива до хладилника, отваря го и изважда кутия от любимото на Кали — шоколадови понички.

Приятелката ми се преструва, че избърсва сълза от окото си.

— Бог да те благослови. — Ухилва се на дъщеря ми. — Искаш ли да ми помогнеш да излапаме няколко?

Бони се усмихва, още слънце и рози. Вземат си мляко, което е важна съставка от яденето на понички. Наблюдавам ги, докато се хранят, и осъзнавам, че този обикновен миг ми носи щастие, за каквото човек може само да мечтае. Приятелки, понички и усмихнати дъщери — еликсирът на смеха и живота.

— Не, сладкишче — казва Кали. — Никога не яж, преди да топнеш поничката първо. Освен ако няма мляко, разбира се, защото това е първото правило на живота и никога не трябва да го забравяш: поничките са по-важни от млякото.

Поглеждам приятелката си изумена. Тя не осъзнава какво прави, защото е погълната от своята митология за поничките. Това е едно от нещата, заради които Кали ми е любим човек. Желанието й да се забавлява. Да откъсне, без да изпита грам вина, плода на щастието.

— Ще се върна след малко — заявявам аз.

Качвам се по покритите с мокет стъпала и отивам в спалнята си. Тя е голяма и просторна. Щорите могат да се настроят така, че да пропускат светлината малко или много. Стените са боядисани в кремаво, а кувертюрата на леглото е светлосиня. Самото легло е заело голяма част от стаята и гордо отстоява позицията си — то е легло с балдахин, огромно е, а матракът му е невероятен. Върху него има купища възглавници, планини от възглавници. Обожавам възглавници.

В стаята има два еднакви гардероба — един за мен и един за Мат, които са от черешово дърво, боядисано в тъмен нюанс. Вентилаторът на тавана се върти тихичко, почти недоловимото му бучене е мой спътник в съня от доста дълго време.

Сядам на леглото и оглеждам стаята, опитвам се да я погълна цялата.

Нуждая се от миг, преди всичко да започне. Искам да видя за последно какво е било, а не в какво ще се превърне.

Чудесни неща, ужасни неща и банални неща са се случвали тук, на това легло. Всички те преминават през мен като дъждовни капки през дървесно листо. Те са тихо барабанене по покрива на моя свят.

Спомените изведнъж вече не са толкова остри и спират да пускат кръв. Спират да ме прорязват и започват да ме разчувстват. Така правят те в последно време и съм много щастлива заради това. Имаше времена, когато спомените за Мат и Алекса удвояваха болката ми. Сега си спомням за тях и се усмихвам.

Имаш развитие, скъпа, имаш голямо развитие.

Мат продължава да ми говори от време на време. Той беше най-добрият ми приятел, не съм готова да изгоня гласа му от главата си.

Затварям очи и си спомням момента, в който докарахме леглото в тази стая. Бяхме го взели от един магазин за мебели. Това беше първият ни дом, който купихме, като изтеглихме всичко от банковите си сметки, за да платим капарото, и се молехме да попаднем на разбран продавач. Къщата се намираше в хубав квартал в Пасадена — нова, двуетажна (нямаше как да си позволим някоя от стогодишните прелести, които гледахме с навлажнени погледи). Не беше близо до работните ни места, но никой от двама ни не искаше да живее в Ел Ей. Искахме семейство. Пасадена беше по-безопасна. Къщата приличаше на всички останали наоколо. Да, липсваше й идентичност, но все пак беше наша.

— Това е домът ни — каза ми Мат в предния двор и ме прегърна, докато гледахме къщата. — Ще създадем семейство тук. Мисля, че ни трябва ново легло за целта. Символично погледнато.

Това беше глуповато и сантиментално, разбира се. И се съгласих, разбира се. Купихме леглото и сами го качихме по стълбите. Измъчихме се, докато сглобим лицевата дъска и рамката и сложим матрака. Седнахме на пода в спалнята запъхтени, за да си починем.

Мат ме погледна и ми се усмихна. Започна да движи веждите си нагоре-надолу.

— Какво ще кажеш да хвърлим един чаршаф на леглото и да потанцуваме хоризонтално мамбо?

Изкикотих се на грубите му думи.

— Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.

Изражението му стана подигравателно сериозно. Постави едната си ръка на сърцето, а другата вдигна във въздуха.

— Баща ми ме научи, че има правила, когат’ си легнеш с девойче. Обещах му да ги следвам, докат’ съм жив.

— Какви бяха те?

— Никога не носи чорапи по време на секс. Намери къде се намира клиторът. Накарай я да заспи, преди ти да заспиш. Никакво пърдене в леглото.

Кимнах сериозна.

— Баща ти е бил мъдър човек. Съгласна съм с условията ти.

Танцувахме хоризонтално мамбо цял следобед, а и цяла вечер.

Поглеждам леглото. По-скоро го усещам, отколкото го виждам.

Алекса беше зачената на това легло в някой потен, нежен момент или по време на някой по-груб и акробатичен такъв, кой знае. Аз и Мат се събрахме и от двама станахме трима. Добра работа, истински Божи дар.

Прекарах безброй безсънни нощи на това легло, докато бях бременна. Подути глезени, болящ гръб. Винях Мат за всичко. Винях го с настървението, което човек можеше да изпита в три сутринта и товара на 210 дни. Също така обичах Мат за всичко. Това беше една бездънна любов, дължаща се на смесица от истинска радост и полудели хормони.

Някои хора са прекалено големи егоисти в началото на брака си. Бременността бързо се справя с това.

Когато доведохме Алекса у дома, я сложихме в средата на същото това легло и двамата с Мат легнахме от двете й страни. Не можехме да повярваме, че имаме дете.

Алекса беше зачената тук. Тя плачеше тук, понякога. Смееше се тук, гневеше се тук, дори веднъж повърна тук, след като Мат й позволи да яде прекалено много сладолед. Тогава почистих леглото, а той спа на дивана.

Научих някои уроци на това легло. Веднъж двамата с Мат правехме любов. Не секс, а любов. Преди това имаше вино и свещи. Бяхме пуснали перфектния диск с музика на перфектното ниво на звука — достатъчно силно, за да създаде атмосфера, но не и за да ни разсейва. Луната беше пълна, а нощният бриз умерен. Бяхме запотени, но не по неприятен начин. Преживяването беше невероятно.

И тогава пръднах.

Беше лекичко, разбира се — но все пак пръднах. Двамата застинахме. Целият свят като че увисна в един дълъг, агонизиращ и унизителен миг.

В следващия момент се разкикотихме. Започнахме да се смеем с пълни гърла. Завихме толкова силно, че се наложи да притиснем възглавници до лицата си, за да се успокоим. Същата вечер Алекса беше на гости при приятелка. По-късно правихме един по-различен секс. Вече не беше по книга, а някак си по-нежен и по-истински.

Човек може да има гордост или любов, но не и двете. В това легло научих, че любовта е по-добрият вариант.

Не всичко беше пръдни и смях. Двамата с Мат също така се карахме тук. Господи, такива здрави скандали си спретвахме. Точно така ги наричахме — здрави скандали. Бяхме убедени, че един успешен брак се нуждае от такива от време на време. Гордеехме се с някои от „най-добрите си свади“, които, разбира се, винаги бяха свързани с гордостта.

Бях изнасилена в това легло и гледах как Мат умира, докато бях завързана за него. Лоша работа.

Вдишвам, издишвам. Дъждовните капки падат от дървесните листа. Те са нежни, но безжалостни. Истината е, че когато вали, се намокряш, няма как да е другояче.

Поглеждам леглото и се замислям за бъдещето. За всички хубави неща, които все още могат да се случат тук, ако реша да остана. Мат вече го няма, както и Алекса, но Бони е до мен, а и имам себе си.

Животът, какъвто беше досега, представляваше млякото. Но животът като цяло беше истинска шоколадова поничка, а поничката е по-важна от млякото.

— Значи тук е започнала магията.

Гласът на Кали ме изважда от унеса. Тя стои на прага на вратата и ме гледа изпитателно.

— Влизай — каня я аз. — Благодаря ти, че дойде, за да ми помогнеш с това.

Кали влиза в спалнята. Очите й се стрелкат във всички посоки.

— Нямах какво да правя. Алтернативата ми беше да гледам за пореден път „Ангелите на Чарли“. А и Бони ме храни.

Ухилвам се насреща й.

— Какво ни трябва, за да си хванем дива Кали: шоколадови понички и голям капан за мишки.

Тя идва при мен и се пльосва на леглото. Подскача няколко пъти върху него.

— Много яко — констатира.

— Имам много хубави спомени тук.

— Винаги съм се чудила… — Кали се подвоумява.

— Какво?

— Защо го задържа? Това е същото легло, нали? В което се случи?

— Да. — Прокарвам ръка по кувертюрата. — Обмислях да го разкарам. Не можех да го доближа първите няколко седмици, след като се прибрах у дома. Спях на дивана. Когато събрах достатъчно кураж да се върна на него, осъзнах, че не мога да го заменя с никое друго. Тук се случи нещо ужасно, така е. Но то не може да заличи всички хубави моменти, които съм прекарала на него. С хората, които съм обичала. С моето семейство. Няма да позволя на Сандс да ми отнеме всичко това.

Не мога да разчета погледа в очите й. Тъга. Вина. Малко копнеж?

— Виждаш ли? Това е разликата между нас двете, Смоуки. През младежките си години направих една грешка — спах с грешното момче, забременях и изоставих детето си. След това си казах, че повече няма да се обвързвам. Ти беше изнасилена в това легло, но спомените, които са ти останали, са моментите, които си прекарала с Мат и Алекса. Възхищавам се на оптимизма ти. — Усмивката й е почти меланхолична. Кали бърза да се самоиронизира: — Що се отнася до мен, моята песен е изпята.

Не казвам нищо, защото познавам добре приятелката си. Това е всичко, което може да ми каже. Тя знае, че ако тръгне да ме успокоява, ще ме унизи и ще ме накара да се почувствам предадена. Готова съм да я изслушам и не искам нищо повече от нея.

Кали се усмихва.

— Знаеш ли какво ми липсва? — пита ме тя. — Такосите на Мат.

Поглеждам я изненадана и също се усмихвам.

— Бяха страхотни, нали?

— Понякога ги сънувам — отвръща тя, а погледът й е като на героиня от мелодрама.

Не мога да готвя, дори някой да опре пистолет в главата ми. Толкова не ме бива, че мога да загоря и вода. Мат, както с всяко друго нещо, се справяше и с това. Купуваше си готварски книги и пробваше някои неща. В девет от десет случая резултатите му бяха невероятни.

Някой го беше научил да прави такоси, но не знам кой. Не правеше от онези с купените от магазина продукти, а такива, при които приготвяше всичко на момента. Резултатът беше една апетитна симфония. Добавяше някаква подправка на месото, която буквално караше устата ми да се пълни със слюнка.

Явно действаше по същия начин и на Кали. Тя обожаваше храната му и се самопоканваше у дома за вечеря три или четири пъти седмично. Все още ясно си спомням всеки път, в който навиваше такоса си и започваше да го дъвче, като едновременно с това не спираше да говори. Казваше неща, които караха Алекса да се кикоти, докато млякото не тръгнеше по грешен път и не излезеше през носа й. Това, разбира се, беше върхът на сладоледа за дъщеря ми, нейният апогей на смеха.

— Благодаря ти — казвам й.

Кали знае какво имам предвид. Благодаря ти за този спомен, за този забравен горчиво-сладък момент, за този удар под кръста, от който едновременно те боли и се чувстваш прекрасно.

Такава е Кали — навежда се близо, за да прегърне душата ми, след което се дърпа назад, за да запази арогантната си дистанция.

Тя става от леглото и тръгва към вратата. Преди да излезе, се обръща към мен и ми се усмихва дяволито.

— Знаеш ли? Не ти трябва капан. Просто сложи приспивателно в поничките. Никога не бих отказала да си похапна от тях.