Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (5)

5.

— Как се справяш, Смоуки?

Въпросът е зададен от Елейна. Тя се появи преди двадесетина минути и след дежурните прегръдки с Бони направи така, че да останем насаме в дневната. Погледът й е олицетворение на честността, добротата и ярката светлина. Кафявите й очи ме пронизват. „Глупости не се допускат“, заявяват те.

— Предимно добре, има и малко лошо — отвръщам, без да се поколебая. Никога дори не ми е хрумвало да лъжа Елейна. Тя е от онези редки хора, които едновременно са мили и силни. Погледът й омеква.

— Разкажи ми за лошото.

Поглеждам я и се опитвам да намеря думи, с които да опиша новия си демон, дявола, който лудува в главата ми, докато спя. Преди сънувах Джоузеф Сандс, който ми се хилеше, подиграваше и изнасилваше отново и отново, който уби семейството ми с намигане и с усмивка на лицето. Сандс избледня; сега кошмарите ми се въртят около Бони. В сънищата ми тя седи в скута на луд, а в гърлото й е опрян нож. В сънищата ми тя лежи на бял килим с дупка от куршум в челото, а под нея се е образувал пурпурен ангел.

— Страхувам се.

— За какво?

— Бони.

На лицето на Елейна се изписва разбиране.

— Ах. Страхуваш се, че нещо ще й се случи.

— По-скоро съм ужасена. Притеснявам се, че никога няма да проговори и ще полудее. Страхувам се, че няма да бъда до нея, когато се нуждае от мен.

— И? — пита Елейна, приканва ме да продължа. Кара ме да й споделя за ужаса, който изпитвам, за онова, което се крие на дъното на бездната, иска да го облека в думи.

— Страхувам се, че ще умре, разбираш ли? — Гласът ми е малко остър. Съжалявам за това. — Съжалявам.

Елейна се усмихва, за да ми покаже, че всичко е наред.

— Като се има предвид случилото се, мисля, че страхът ти е основателен, Смоуки. Ти изгуби дете. Знаеш, че е възможно да се случи. По дяволите, Бони почти умря пред очите ти. — Тя ме докосва нежно с ръка. — Страхът ти е основателен.

— Той ме кара да се чувствам слаба — отговарям и се чувствам жалка. — Страхът е слабост. Бони има нужда да съм силна.

Спя със зареден пистолет в нощното ми шкафче. Къщата е опасана в аларми. Резето на предната врата би отнело час на всеки нарушител, който реши да проникне в къщата. Всичко това помага, но не ме кара да се успокоя.

Елейна ме поглежда остро и поклаща глава.

— Не. Бони има нужда да си тук. Има нужда да я обичаш. Тя се нуждае от майка, а не от супергерой. Истинските хора са объркани, сложни и обикновено създават неприятности, но поне са там, където трябва, Смоуки.

Елейна е съпругата на един от членовете на екипа ми, Алън. Тя е красива латино жена с нежни черти и поетични очи. Истинската й красота идва от сърцето й, тя е изключително нежна и тази й нежност я превръща в „Майка“, „Безопасност“ и „Любов“. Не по някакъв глупав и лигав начин — добротата на Елейна е нещо истинско. Тя е непреклонна, безупречна и уверена.

Миналата година беше диагностицирана с рак на дебелото черво, втора фаза. Подложи се на операция, за да премахнат тумора, след която ходи на лъче– и химиотерапия. Справя се добре, но изгуби гъстата си, буйна коса. Тя носи това бреме, както аз се научих да живея с белезите си: открито. Главата й е обръсната, без да е покрита с шапка или кърпа. Чудя се дали болката от тази загуба пронизва сърцето й от време на време, както липсата на Мат и Алекса пронизва моето.

Вероятно не. За Елейна загубата на косата е малка цена за възможността да остане жива. Тя е човек, който разбира правилно нещата и това е част от силата й.

Елейна дойде да ме види, след като Сандс отне семейството ми. Тя връхлетя в болничната ми стая, избута сестрата настрана и се стовари отгоре ми с широко разтворени ръце. Тези ръце ме хванаха и обгърнаха като ангелски криле. Зарових се в тях и изплаках реки от сълзи на гърдите й. Елейна беше моята майка в онзи момент; винаги ще я обичам за това.

Тя ме стиска за ръката.

— Няма нищо странно, че се чувстваш по този начин, Смоуки. Ще се освободиш от страха, ако не обичаш Бони, но мисля, че това няма как да стане.

Гърлото ми се стяга. Очите ми започват да парят. Елейна е изключително добра в изваждането на бял свят на простите истини, онези, които ти помагат и те освобождават, но които си имат определена цена — не можеш да ги забравиш. Тази Истина е грозна, красива и неизбежна. Страхувам се, защото обичам Бони. Единственото, което трябва да направя, за да се освободя от стреса, е да спра да я обичам.

Няма как да стане.

— Въобще някога ще се отърся ли от този страх? — питам и вдишвам изнервена. — Не искам да й прецакам живота.

Елейна ме хваща за ръцете и ме поглежда настойчиво.

— Знаеш ли, че съм сирак, Смоуки?

Опулвам се насреща й изненадана.

— Не, не знаех.

Тя кима.

— Е, такава съм. Двамата с брат ми, Мануел, останахме сираци, след като мама и татко починаха в автомобилна катастрофа. Бяхме отгледани от Абуела — нашата баба. Чудесна жена. Наистина прекрасна. Никога не се оплака. Нито веднъж. — Усмивката на приятелката ми е някак си отнесена. — А Мануел… о-о… той беше чудесно момче, Смоуки. С голямо сърце. Мило. Но беше много хилав. Винаги първи се разболяваше и последен се оправяше. Един летен ден нашата Абуела ни заведе на плажа Санта Моника. Мануел попадна в подводно течение. Удави се.

Думите са прости, изречени със спокоен тон, но усещам болката в тях. Тихата тъга.

— Изгубих родителите си без причина. Изгубих брат си в онзи прекрасен ден. Единственият му грях беше, че не можеше да рита достатъчно с крака, за да се върне на брега. — Елейна свива рамене. — Това, което искам да кажа, Смоуки, е, че познавам страха. Ужаса да изгубиш някого, когото обичаш. — Тя пуска ръцете ми и се усмихва. — Вероятно ще ме попиташ какво се случи след това? Влюбих се в един чудесен мъж, чиято работа е много опасна, и, да, стояла съм будна през нощта и съм се страхувала, страхувала, страхувала. Понякога си го изкарвам на Алън. Безпричинно.

— Наистина? — Трудно ми е да го повярвам, тъй като в моите очи Елейна е издигната на пиедестал. Съвършената ми представа за нея не ми позволява да я видя в подобна светлина.

— Наистина. Понякога годините минават без никакви смущения. Дори не се замислям, че мога да го изгубя, и вечер спя добре. Но чувството винаги се завръща. И за да отговоря на въпроса ти: не, аз никога не се отърсих от този страх и, да, все още предпочитам да обичам Алън въпреки страха и всичко останало.

— Елейна… защо досега не си ми споделяла нищо от това, че си сирак и че брат ти е починал?

Приятелката ми свива рамене — жест, който крие много смисъл в себе си.

— Не знам. Предполагам, че цял живот съм се опитвала да избягам от тази история, затова съм забравила да я разказвам, когато е трябвало. Смятах да ти я споделя веднъж, когато беше в болницата, но реших да не го правя.

— Защо?

— Ти ме обичаш, Смоуки. Това само щеше да те нарани допълнително, вместо да помогне.

Права е, осъзнавам сега.

Елейна се усмихва, усмивката й е съставена от много цветове. Това е усмивката на съпруга, която знае, че е щастливка да има съпруг, когото наистина обича, на майка, която никога не е имала собствено дете, на плешива Рапунцел, която е щастлива, че е жива.

Кали и Бони се появяват в дневната. Двете ме разглеждат с преценяващи погледи. Вероятно търсят пукнатини.

— Готови ли сме за шоуто? — пита Кали.

Насилвам се да се усмихна.

— Напълно.

— Кажи ни какво трябва да правим — намесва се Елейна.

Вземам се в ръце и си налагам да не се разпадна на части.

— Мина година, откакто Мат и Алекса умряха. Доста неща се случиха оттогава. — Поглеждам Бони и се усмихвам. — Не само за мен. Все още ми липсват. Сигурна съм, че никога няма да спрат да ми липсват. Но… — използвам същата фраза, която казах на Бони по-рано: — Те вече не живеят тук. Не искам да изтрия всеки спомен за тях. Пазя всяка снимка и всеки домашен видеозапис. Имам предвид практическите неща, от които вече няма никаква полза. Дрехи. Афтършейв. Стикове за голф. Неща, които щяха да бъдат използвани само ако те бяха тук.

Бони ме гледа без никакви резерви. Усмихвам й се и слагам ръката си върху нейната.

— Тук сме, за да ти помогнем — казва Елейна. — Просто ни кажи какво да правим. Какво ще кажеш да се разделим по стаите? Или искаш всички да ги минаваме заедно?

— Заедно, мисля.

— Добре. — Приятелката ми млъква за миг. — От коя стая ще започнем?

Имам чувството, че съм залепнала за дивана. Мисля, че Елейна усеща това. Затова ме приканва. Кара ме да се размърдам, да стана и да се заемам за работа. Това ме ядосва, но бързо изпитвам вина, че съм се подразнила, защото никога не съм се дразнила на Елейна, а и тя не го заслужава.

Ставам на крака. По-скоро скачам, без да се замисля за последиците.

— Да започнем от спалнята.

* * *

Слагаме няколко кашона един до друг, след което следва какофония от отлепване на тиксо и стържещ картон. Отново настъпва тишина. Двамата с Мат имахме свои собствени гардероби. Поглеждам вратата на неговия и въздухът натежава.

— О, за Бога — казва Кали. — Тук е прекалено сериозно.

Тя отива при прозорците и отваря щорите на единия, на другия, на всичките. В стаята нахлува слънчева светлина, истинска вълна от злато. Следва решително и непоколебимо отваряне на прозорците. Само след миг ни облъхва хладен ветрец, последван от звуците отвън.

— Почакайте — изръмжава Кали и излиза от стаята.

Елейна повдига въпросително вежда към мен. Свивам рамене. Чуваме приятелката ни да рови нещо долу, след което се премества в кухнята. Не след дълго се връща в спалнята при нас. В ръцете си държи малка музикална система и компактдиск. Включва системата в контакта, слага диска в нея и натиска копчето за възпроизвеждане. Понася се енергичен ритъм на барабани, примесен с риф на електрическа китара, който е доста игрив и не особено известен. Това е една от онези песни — не й знам името, макар да съм я чувала хиляди пъти, — които те карат да тактуваш с крак.

— Хитовете на 70-те, 80-те и 90-те — казва Кали. — Не са кой знае какво, но ще разведрят обстановката.

Кали успя да трансформира стаята точно за три минути. От мрачна и сериозна стана светла и ведра. Поредната спалня, докосната от прекрасния ден. Мисля си за онова, което ми каза по-рано, че е неспособна да споделя, и осъзнавам, че като избягва сериозните моменти в живота, тя постига поне едно положително нещо: готова е да се забавлява по всяко време.

Поглеждам Бони и повдигам вежда.

— Смяташ ли, че можем да танцуваме и да работим, скъпа? — питам я аз.

Тя ми се ухилва и кима.

— И аз така мисля — отвръщам й, поемам си дълбоко въздух, отивам при вратата на гардероба и я отварям.