Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (51)

51.

— Сигурна ли си, Смоуки? — пита заместник-директор Джоунс.

— Да, сър.

— Това не ми харесва. Има прекалено много неизвестни. Някой може да умре.

— Ако не го направим по моя начин, сър, ще изгубим заложниците, които може все още да са живи. Не виждам алтернатива.

Дългата пауза е последвана от въздишка.

— Подготви екипа си, след което ме уведоми кога искаш да действаме.

— Благодаря ви, сър — затварям и поглеждам Кали. — Имаме зелена светлина.

— Все още не мога да повярвам.

— Знам. Хайде да намерим фактите, от които имаме нужда.

* * *

Безопасното място, на което Кърби е отвела Елейна, Бони и Сара, изглежда опасно. То представлява къща в Холивуд — стара, порутена, истинска развалина. Предполагам, че точно такава е идеята. Кърби ни отваря вратата и ни кани да влезем. На лицето й танцува усмивка, а в предната част на дънките й е препасан пистолет. Прилича на рус пират.

— Цялата банда е тук — заявява тя. Спряла е да прикрива очите си на убиец. Те оглеждат наоколо, а пръстите й са опрени в дръжката на пистолета. Затваря вратата.

— Хей, Червената Соня, здрасти — поздравява Кали тя и й се ухилва. Подава й ръка. — Ти трябва да си Кали. Аз съм Кърби, бодигардката. С какво точно се занимаваш?

Кали поема предложената й ръка и се усмихва в отговор.

— Осветявам света с присъствието си.

Кърби кима и веднага отвръща:

— Хей, и аз съм така. Готско. — Обръща се назад. — Онче-бонче, счупено пиронче. Излезте.

Сара, Бони и Елейна се появяват. Осиновената ми дъщеря идва и ме прегръща през кръста.

— Здрасти, дребосък — усмихвам й се.

Тя наблюдава двете ни с Кали. Погледът й е тревожен.

Кали разбира какво й е.

— Добре сме, просто се опушихме малко. Не се е случило нищо, което малко сапун и грим да не могат да оправят.

— Томи беше уцелен в рамото от шрапнел, скъпа — съобщавам на Бони. — Но ще се оправи. Не е сериозно.

Тя търси истината на лицето ми. Опитва се да разбере как се чувствам в действителност. Дарява ме с още една прегръдка.

Елейна е обезпокоена, но виждам, че се държи, за да вдъхва кураж на момичетата. Може би те само се правят, че не забелязват притеснението й.

— Радвам се, че всички са добре — казва Елейна, а безпокойството й е очевидно от извиването на ръцете й. — Но… защо се наложи да се преместим тук?

— Предпазна мярка. Възможно бе случилото се да е случаен терористичен акт. ФБР определено има много врагове. Но също така бе напълно възможно на база профила, който сме изградили за Странника, това да е негово дело. Оказа се, че е второто.

Сара пристъпва напред. Изглежда по-спокойна, отколкото трябва да бъде.

— Кой е той?

— Казва се Густаво Кабрера. На тридесет и осем години, дошъл в САЩ от Централна Америка. Не знаем повече за него.

Сара забива поглед в пода.

— Какво ще се случи сега?

Поглеждам Кърби и Кали. Двете знаят. Елейна не.

— Сега — отговарям аз — двете с теб трябва да си поговорим. Насаме.

Сара вдига рязко глава. Обезпокоена е. Въпреки това свива рамене и се опитва да си придаде безразлично изражение, но мога да усетя напрежението в нея.

— Добре — съгласява се тя.

Обръщам се към Кърби и повдигам вежди.

— Две стаи навътре — изчуруликва тя. — Ние, останалите момичета, ще си поговорим за оръжия и гримове.

Отивам при Сара и я докосвам леко по рамото. Тя ме поглежда и в тези нейни красиви очи се съживява нещо дълбоко и ужасно.

Знае ли? — питам се.

Не е сигурно. Но се страхува.

Отиваме в спалнята. Затварям вратата след нас. Сядаме на леглото. Приготвям се да й задам въпроса.

Най-трудната за намиране улика не е тази, която е там. Най-трудната е тази, която трябва да бъде там, но не е. Нещо липсваше. Тази липса глождеше първо Джеймс, а после и мен, след като прочетох дневника на Сара.

След като осъзнахме каква е липсващата брънка и я съпоставихме с онова, което знаем за Странника, всичко се изясни. Подозренията ни все още не бяха потвърдени, но бяхме уверени в себе си.

Двамата с Джеймс бяхме сигурни, че е така.

Имаше логика.

Наистина имаше логика.

Задавам й въпроса.