Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (53)

53.

Сара навърши четиринадесет години, но не й пукаше. Събуди се с мисълта, че е остаряла с още една година, но и за това не й пукаше.

Напоследък за нищо не й пукаше. Пукането беше опасно. То означаваше болка, а болката не беше нещо, с което можеше да се справи.

Вървеше по тънко въже напоследък. Така беше през последните няколко години. Лошите събития в живота й бяха станали прекалено много и душата й беше достигнала лимита си на поносимост. Осъзнаваше, че е на крачка от лудостта. Трябваше й само леко побутване и щеше да падне в бездната. Щеше да падне и никога вече да не излезе от нея.

Осъзна това една сутрин в дома за сираци. Седеше навън, не гледаше нищо и не мислеше нищо. Чешеше едно място на ръката си, което я сърбеше. Премига веднъж и мина цял час. Ръката я болеше. Погледна мястото и осъзна, че го е чесала, докато не го е разкървавила.

Това я извади от вцепенението. Ужаси я. Не искаше да губи разсъдъка си.

Понякога започваше да трепери. Гледаше винаги да е сама, когато това се случеше. Не искаше другите момичета да виждат слабостите й. Предусещаше кога ще се случи — получаваше едно неприятно чувство в стомаха и зрението й биваше замъглено от черни контури. В такива моменти си лягаше в леглото или сядаше на тоалетната чиния, прегръщаше се сама и се тресеше. Времето не беше от значение, когато това се случеше.

Моментът отминаваше.

Страхуваше се и си имаше основателна причина да го прави. Запазването на разсъдъка й си беше като работа. Трябваше да я върши всеки ден, а не да я приема за даденост.

През повечето време обаче не й пукаше за нищо. Големият черен кладенец беше вътре в нея, бълбукаше и се надигаше, винаги беше гладен. Тя му хвърляше спомени, с които да го залъгва, и губеше по мъничко от себе си всяка година.

Вече беше на четиринадесет. Имаше чувството, че е живяла вечно. Чувстваше се стара.

Стана от леглото, облече се и излезе навън. Скоро не беше чувала Кати и беше готова да я хвърли в Големия черен кладенец, но прецени, че може да седне навън и да почака още малко, преди да го стори. Може би Кати щеше да се появи. Може би щеше да й донесе кексче. Кати винаги правеше всичко, на което беше способна, Сара знаеше това. Сара разбираше войната, която се водеше в сърцето на Кати, борбата с близостта. Не завиждаше на полицайката за това.

Денят беше прекрасен. Слънцето беше изгряло, но подухваше приятно, така че не беше горещо. Сара затвори очи и отпусна глава назад, за да се наслади на момента.

Изписка клаксон на кола и я извади от унеса й. Изписка отново и тя погледна към улицата намръщена. Беше седнала до оградата. Улицата беше вдясно от нея и до тротоара беше спряла някаква кола — калпав американски боклук в син цвят. Имаше някой на прозореца от страната на пътника.

Клаксонът изписка отново и Сара вече беше сигурна, че се опитваха да привлекат вниманието й. За момент се зачуди дали не беше Кати, но не… Кати караше тойота. Стана и отиде до оградата. Погледна колата и най-вече лицето зад мръсния прозорец.

Почти успя да го познае, то принадлежеше на млада жена…

Лицето беше притиснато в стъклото и Сара го видя ясно. Кръвта във вените й се превърна в тиня.

Тереза!

Сара стоеше вцепенена. Не можеше да помръдне. Вятърът развяваше косата й.

Тереза беше по-голяма…

(вече е на двадесет и една, нали знаеш)

… но си беше Тереза

(нямаше никакво съмнение, ако някой не вярваше, можеше да я снима)

и тя беше ужасена, натъжена и плачеше.

Сара можеше да различи сянката зад Тереза. Тя се размърда и момичето видя лице — лице, което изглеждаше като разтопено заради чорапогащника върху него. То се хилеше.

Сара отново се озова на ръба на пропастта и усети как ръцете й се движат, за да запази равновесие, но нещо се надигна от Големия черен кладенец, нещо, което приличаше на

(главата на Бъстър, на мъртвия Бъстър, мама гушна патлака)

и продължаваше да мята ръце, но…

(Опа…)

Сара погледна небесата и запищя, пищя, пищя.

* * *

Вероятно времето течеше.

Сара се събуди и се изуми, че не беше полудяла. Може би това не беше чак толкова хубаво. Може би здравият разум беше надценен.

Китките й бяха завързани за леглото. Както и краката й. Леглото приличаше на болнично, защото… защото болничните легла изглеждаха по този начин.

Сара се ухили.

Упоили са ме, дали са ми нещо, за да ме упоят. И то нещо добро. Чувствам се щастлива и искам да се самоубия в същото време. Да, определено са ме дрогирали.

Сара се беше събуждала само веднъж на това място, и то след един доста жив сън, който… по дяволите, просто не можеше да й излезе от главата.

Сара отново се ухили и припадна.

* * *

Сара седна на ръба на леглото и се опита да измисли как да го направи.

Преди два дена я отвързаха. Намираше се под ключ в дома за сираци, но никой не я държеше под око. Просто й даваха лекарства, които се преструваше, че пие, и я оставяха сама, за което много се радваше. Имаше достатъчно време да планира самоубийството си.

Как да сложа край на живота си? Я да видя какви са вариантите.

Така нямаше да могат да я върнат обратно.

Сара мислеше много по темата. В крайна сметка осъзна, че трябва да излезе оттук. Нямаше да позволят да умре тук. Да, беше дразнещо, но за съжаление самата истина.

Трябваше да ги убеди, че отново е възвърнала разума си и е готова да се върне в

(завъртете очи, купонджии)

здравословната среда на дома за сираци.

Нямаше да й е кой знае колко трудно. На никого не му пукаше достатъчно, че да й обърне необходимото внимание.

* * *

Сара се върна в дома след седмица. Кльощавата Джанет изглеждаше радостна да я види отново и й се усмихна. Сара си помисли как Джанет я намира обесена и й се усмихна в отговор.

Отиде в спалното помещение и намери друго момиче на леглото си. Тя обясни на натрапницата как стоят нещата. Обясни й, като й счупи показалеца, а нея изхвърли на пода заедно с нещата й. Сара не побесня, все пак момичето беше ново. Тя не знаеше правилото тук: не се ебавай със Сара.

Погледна хлапето, което се държеше за пръста и виеше на умряло, и си помисли: Вече знаеш.

Легна си на леглото и изключи момичето. Имаше много по-важни неща, за които да мисли. Като как да умре.

Няколко часа по-късно продължаваше да мисли за това, когато едно от момичетата дойде при нея. Изглеждаше притеснено и се държеше почтително.

— Какво? — попита Сара.

— Писмо — отвърна нервно то.

Сара се намръщи.

— За мен?

— Аха.

— Е, дай да го видя.

Момичето й подаде белия плик и си плю на петите.

Сара го огледа внимателно и осъзна какво е.

Писмо от него.

Обмисли дали да не го хвърли. Да не го отваря въобще.

Да бе.

Прокле се и го отвори. Вътре имаше лист бяла хартия. Писмо, написано на компютър и принтирано на мастилен принтер. То беше безлично, също като него. Заплашително, пак като него.

Честит рожден ден на патерици, Сара,

Помниш ли първия ми урок относно избора? Ако го помниш (а аз съм сигурен, че е така), то тогава ще се сетиш какво обещах на майка ти. Вече добре знаеш, че аз спазвам обещанията си. Имай го предвид, докато четеш надолу.

Тереза е добре. Не бих казал, че е в перфектно състояние — малко е неразположена, ако трябва да бъда честен, — но поне е добре. Заедно сме вече от три години.

Тя желае да те види, а на мен така ми се иска да изпълня желанието й. Само че няма как да стане, докато си на онова място.

Обади ни се, когато отидеш в приемен дом, и ще поддържаме връзка.

Нямаше подпис.

Така беше написал писмото, че ако някой друг го прочетеше, щеше да му стане интересно, но нямаше да намери никакъв смисъл. Сара разбираше значението му и той знаеше, че ще го разбере.

Тереза е жива и ще остане жива, докато правя всичко, което ми нареди. Иска отново да отида в приемен дом и да чакам.

Напоследък се съпротивляваше срещу изпращането й в приемен дом, но знаеше, че единственото, което трябваше да направи, беше да каже на Джанет, че отново е заинтересована и да се усмихва, когато се появяха евентуалните родители. Все пак беше красива, беше момиче и двойките винаги искаха да я приберат в дома си с надеждата, че по-късно ще могат да я осиновят.

Споходи я нежелана мисъл.

Какво ще се случи с тях? На тези, които ще ме вземат?

Сара усети как пред очите й става черно и стомахът й се свива. Обърна се към стената, сви се и затрепери.

Час по-късно унищожи писмото и отиде да се види с Джанет.