Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (17)

17.

— Смятам да почета малко, скъпа — казвам на Бони. — Няма да ти преча, нали?

Често съм й задавала този въпрос и отговорът винаги е „не“. Осиновената ми дъщеря може да проспи и въздушно нападение, само да не се налага да спи сама. Тя поклаща глава, усмихва се и ме целува по бузата.

— Лека нощ, скъпа — казвам й и също я целувам по бузата. Бони ме дарява с още една усмивка и се обръща на една страна към хладните сенки. Оставя ме сама в моя малък осветен от нощната лампа свят, в който да помисля и да почета.

Изваждам бележките си от онази вечер. Добавям някои неща, които сме научили междувременно.

ИЗВЪРШИТЕЛ:

МЕТОДОЛОГИЯ:

РАЗПИТЪТ НА САРА ЛАНГСТРОМ ПОТВЪРЖДАВА, ЧЕ УПОЯВА ЖЕРТВИТЕ СИ.

ПРИНУДИЛ Я Е ДА ИЗКОРМИ Г-Н И Г-ЖА КИНГСЛИ И ДА ПРЕРЕЖЕ ГЪРЛОТО НА МАЙКЪЛ. (ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ НЕЯ Е СПЕЦИАЛНО. ЗАЩО?)

При поведение добавям:

ИЗКОРМВАНЕТО Е НАЧИН ДА РАЗКРИЕ „ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ“ НА ЖЕРТВИТЕ МУ. ТОВА ПОДКРЕПЯ ТЕОРИЯТА ЗА ОТМЪЩЕНИЕТО КАТО МОТИВ.

ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ НА ЖЕНИТЕ, ПРЕДИ ДА ГИ УБИЕ, НО ВЪПРЕКИ ТОВА ГИ ИЗКОРМВА. МОЖЕ ДА ЗАСЛУЖАВАТ ПО-МАЛКО, НО ВСЕ ПАК СПОРЕД НЕГО ЗАСЛУЖАВАТ.

ИЗВЪРШИТЕЛЯТ СПОМЕНАВА ПО-РАННИ СВОИ ЖЕРТВИ, КОИТО ОПРЕДЕЛЯ КАТО ЖЕНЕН ПОЕТ И УЧЕНИК ПО ФИЛОСОФИЯ.

УБИВАНЕТО МУ ДОНАСЯ ЕРЕКЦИЯ, НО НЯМА ВИДИМИ СЕКСУАЛНИ КОНТАКТИ С ЖЕРТВИТЕ. САРА СЪЩО ПОТВЪРЖДАВА ТОВА.

Осъзнавам, че е възможно скалпелът да е неговият пенис. Рязането може да е сексуалният акт за него.

РЕЛИГИОЗНИ ПРЕПРАТКИ. МОЖЕ БИ ПОЛУЧАВА ЗАПОВЕДИ ОТ БОГ?

При описание добавям:

БЯЛ ИЛИ ПОНЕ ТАКА ИЗГЛЕЖДА.

ВИСОК ОКОЛО МЕТЪР И ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ.

БРЪСНЕ ЦЯЛОТО СИ ТЯЛО.

МНОГО СТРОЕН, МУСКУЛЕСТ. „ПЕРФЕКТНО ТЯЛО“. ТРЕНИРА (НАРЦИС).

КЛЮЧОВ МОМЕНТ: ИМА ТАТУИРОВКА НА ДЯСНОТО СИ БЕДРО — АНГЕЛ С ОГНЕН МЕЧ. ВЕРОЯТНО ГО Е НАРИСУВАЛ САМ.

Добавям бележка за програмата, намерена на домашния компютър на Майкъл Кингсли. Ако е инсталирана от извършителя, това говори за добри познания по темата или достъп до хора с такива.

Обмислям татуировката на ангела. Тя е олицетворение на действията му или на самия него. Извършителят изглежда достатъчно разумен, за да е първото, но кървавото му изкуство е по-характерно за един луд.

МОЖЕ БИ ЗАПОЧВА ДА ДЕКОМПЕНСИРА?

В общи линии декомпенсацията е, когато нещо стабилно започне да става нестабилно. Не е често срещана сред серийните убийци, но не е и изключение. Години наред Тед Бънди е бил внимателен, умен и харизматичен убиец. Към края на „кариерата“ си е излязъл извън контрол и това е спомогнало да бъде заловен.

Веднъж разговаряхме по темата с доктор Чайлд, един от малкото профайлъри, които уважавам, и онова, което ми каза, изплува на бял свят.

— Вярвам — каза ми той, — че всички серийни убийци са до някаква степен луди. Нямам предвид официалното значение на лудостта, а че извличането на удоволствие от убийството на друго човешко същество не е присъщо за един нормален здравомислещ човек.

— Съгласна съм — отвърнах аз. — Един вид тази им лудост е виновна за действията им.

— Да. Серийното убиване е поведение, причинено от поредица от стресори^[1]. То също така е акт, който генерира още стресори. Като параноя, обсесия и други. Но най-важният фактор е, че не е под контрола на индивида. Независимо от възможните последствия — риска от залавяне, той не само няма да спре, но и не може. Неспособността да се потиска поведение, дори когато индивидът знае, че това поведение е разрушително за него, е форма на психоза, нали?

— Разбира се.

— Затова според мен срещаме декомпенсацията при толкова много серийни убийци, независимо дали са организирани, неорганизирани или по средата. Стресът — вътрешен, външен, въображаем, истински — се натрупва и в крайна сметка срива вече повредения мозък. — Доктор Чайлд ме дари с тъжна усмивка. — Мисля, че тази лудост се намира във всеки от тях, но е латентна и чака да бъде събудена. С достатъчно количество стрес тя може да бъде извадена на бял свят. — Въздъхна. — Това, което искам да ти кажа, Смоуки, е да спреш да се опитваш да поставяш чудовищата в някакви рамки. При тях няма правила, само насоки.

Отговорът, до който се опитвам да стигна, е, че кървавото изкуство не е важно. Отмъщението като мотив е логично и ще ни помогне да стигнем до него. Отношението му към децата също е важно и също ще ни помогне да стигнем до него. Татуировката? Работата ми е да намеря онзи, който я е направил, а не значението, което се крие зад нея. Независимо дали мисли, че той е като ангела или е ангелът, това засега е само храна за ума.

Вземам листа с бележките за Сара. Поправям името й.

САРА ЛАНГСТРОМ:

ЖИВЕЕ СЪС СЕМЕЙСТВО КИНГСЛИ ОТ ОКОЛО 1 ГОДИНА.

Това е всичко.

Какво научихме всъщност за нея?

Сещам се само за две неща. Записвам ги, защото знам, че са истина, макар никое от тях да не е особено важно.

ТЯ УМЕЕ ДА ОЦЕЛЯВА.

ГУБИ РАЗСЪДЪКА СИ. ГОТОВА Е НА САМОУБИЙСТВО.

Поне така се чувства.

Има още много неясноти, но засега се движим добре. Важното е да не зацикляме. Всяка нова информация ни придвижва с крачка напред. Гледай, изследвай, заключавай, постулирай, търси улики, профил. Разполагаме с физическо описание на извършителя и разбрахме какъв е мотивът му. Имаме жива свидетелка. Ясен отпечатък от крака му. Знаем, че прави видеозаписи, които са неговият трофей, и когато го заловим, тези записи ще го закопаят.

Също така разполагаме с дневника на Сара. Трябва да го прочета, за да видя къде ще ме отведе. Жертвите са пътят, който ще ни отведе до него, а от видяното досега Сара е любимата му. Тя е смисълът на всичко.

Оставям страниците, откъснати от бележника ми, настрана и разглеждам онези, които ми даде Кали.

Те са бели, уголемени и удобни за четене. Красивият почерк на Сара е като излят. Тя започва дневника си с обръщение към мен:

Скъпа Смоуки Барет,

Аз те познавам.

По-скоро имам предвид, че знам всичко за теб. Проучила съм те, както ти би проучила човек, който е последната ти надежда. Взирала съм се в снимката ти, докато очите ми са почервенявали, за да запомня всеки твой белег.

Знам, че работиш за лосанджелиското ФБР, преследваш зли хора и си добра в работата си. Всичко това е много важно, но не заради него ми даваш надежда.

Даваш ми надежда, защото ти също си била жертва.

Даваш ми надежда, защото си била изнасилена, рязана и си изгубила хората, които обичаш.

Ако някой може да ми повярва, това си ти.

Ако някой може да го накара да спре — да поиска да го накара да спре, — това си ти.

Така ли е? Или просто си мечтая, когато в действителност трябва да си прережа вените?

Предполагам, че ще разберем. В крайна сметка мога да си прережа вените и по-късно.

Нарекох това дневник, но не е точно такъв.

Не.

Това е черно цвете. Книга на мечтите. Това е пътека към извора, от който пият мрачните създания.

Хареса ли ти? Искам да кажа, че това не е дневник, а разказ. Тук, на хартията, ще ме видиш да бягам. Това е единственото място, на което го правя. Тук, на бялата, смачкана хартия, мога да се движа. По-скоро съм спринтьорка, отколкото бегачка, както ще се увериш сама, но онова, което искам да обясня, е, че ако ме накараш да ти разкажа на глас всичко, няма да мога, но ако ми дадеш химикал и бележник или компютър и клавиатура, нямам спиране.

Мисля, че съм наследила това от майка ми, която беше жена с чиста душа. Творец. А и съм малко луда. Хахо. Върху бялата хартия мога да изливам тази лудост. Това ято от мисловни гарвани.

Дори съм измислила рима за целия този процес (луда рима, разбира се): „Малко мрак, малко светлина и думите се леят като на шега“.

Вслушвам се в чувствата си и описвам пътя до извора.

Започнах да пиша преди две години в едно от училищата, които посещавах. Учителят по английски, един много свестен мъж на име господин Пъркинс (след секунда ще разбереш защо смятам, че е свестен), прочете първия разказ, който написах, и ме помоли да остана след часа. Каза ми, когато другите излязоха, че имам талант. Че дори може да съм гений.

Поради някаква причина тази похвала извади на бял свят Лудата. Лудата е едно от съществата, които пият от извора, тя е с черна кожа, големи очи и е много глупава. Лудата е гневна. Лудата е зла. Лудата е… просто луда.

Сграбчих господин Пъркинс за оная работа и му казах:

— Благодаря! Искате ли свирка, господин Пи?

Просто ей така.

Никога няма да забравя какво се случи. Лицето му посърна, а чаталът му се втвърди. Едновременно. Той се отдръпна, изпелтечи нещо и напусна стаята. Мисля, че се страхуваше. Не мога да го виня. Разбрах, че посърналото лице и ужасът са истинският господин Пи. Както казах, много свестен човек.

Излязох от класната стая ухилена. Сърцето ми туптеше силно в гърдите. Излязох навън, отидох зад училището, извадих запалка, запалих разказа и плаках, докато гореше и вятърът го отнасяше.

Написах доста неща оттогава, но изгорих всичките.

Почти на шестнадесет години съм, отскоро започнах да пиша този дневник и макар да искам да го изгоря, няма да го сторя.

Защо ти казвам това ли? Поради две причини.

Първата е по-важната, тя е по-голяма от хляба. Искам да знаеш, че здравият ми разум се е превърнал в нещо, което си представям като бяла линия вибрираща светлина. Някога е била постоянна и силна, но сега е слаба и доста трепти. Около нея летят черни точки подобно мързеливи смъртоносни пчели. Съвсем скоро, ако нищо не се промени, тези точки ще преборят светлината и ще ме унищожат. Ще пея вечно, но няма да чуя и дума.

Така че, ако на моменти изляза от правия път и ти се сторя малко неуравновесена, трябва да разбереш, че се държа на косъм. Прекарвам голяма част от времето си в наблюдение на тази бяла линия светлина, защото се страхувам, че ако не го правя, тя ще изчезне, а аз няма да си спомня, че е била там.

Лудата е край извора, а пътят от тази лоша вода до превръщането ми в нещо неприятно е много кратък, ясно?

Ясно.

Втората причина е онова, което се излива върху бялата хартия. Можех да си водя дневник и просто да опиша случилото ми се. Но я стига… аз съм ТАЛАНТЛИВА. Аз съм ГЕНИЙ.

Защо тогава да не разкажа история?

Това направих.

Дали всичко е истина? Това зависи от твоето разбиране за истина. Можех ли да чета умовете на родителите си? Наистина ли знаех какво си мислеха, когато Странника дойде за тях? Не.

Но ги познавах. Те бяха моите майка и татко. Възможно е да не съм уловила правилно мислите им… но това не прави написаното неистинско, тъй като това са неща, които наистина биха си помислили. Това е важното, не разбираш ли?

Истината е, че не знам.

Истината е, че знам.

Точно това представлява една написана история — три части истина и една част измислица. Истината е във времето, мястото и основните събития. Измислицата е в мотивите и мислите. Тъй като историята съществува само ако я помним, наистина ли е толкова лошо да попълним пропуските с малко хуманност, дори тя да е въображаема?

Те бяха мои родители и аз ги обичах, затова ги представям като герои с техни собствени мисли, надежди и чувства, след което прочитам написаното и започвам да плача. Казвам си:

Да.

Такива бяха.

Предизвиквам някой да посмее да ми каже противното. Всъщност не искам да предизвиквам никого, защото Лудата ще се появи, можеш да разчиташ на това. Тогава ще започне да ги бие и да им крещи, докато не пресипне.

Не, никой не ми е говорил за сексуалния им живот, но майната ти, те бяха хора, те бяха моите хора, и искам да ги усетиш като живи създания, като такива, които дишат, потят се и се смеят, искам да почувстваш момента, в който бяха изплашени, наранени и умиращи.

Става ли?

Някои неща разбрах след това, като задавах въпроси. Питах Кати и тя беше искрена с мен. Не мисля, че ще се разсърди за това, което съм написала за нея. Или поне се надявам да не го стори.

Някои от нещата са описание на личните ми чувства и мисли, които си спомням. Макар да разглеждам спомените на младото си „аз“ през призмата на сегашното си „аз“, духът на тези спомени — добрите и лошите — е истински. Вече съм способна, на шестнадесет години, да дам глас на онова, които си мислех, когато бях на шест години, на девет и така нататък.

Някои от нещата са думите на чудовището.

Никой не знае каква е истината в тях.

Добре, добре. Разпъвам локуми, знам.

Как да започна? Имало едно време?

Защо пък не? Няма причина да не започнем една история на ужасите като една приказка. Така или иначе краят ще е един и същ, независимо от началото — ще се озовем край извора при мрачните създания с огромните очи и водата, която звучи като мляскането на устните на великан, когато се блъска в брега.

Ще ти е от полза, докато четеш, да си представяш, че всичко е само сън. Така правя аз. Черно цвете. Книга на сънищата. Среднощно пътуване до извора. Ела и сънувай с мен, сънувай кошмар с отворени очи и светнати лампи.

Имало едно време една по-малка Сара, която не наблюдавала бялата линия светлина и все още не била срещнала Лудата.

Не, не. Истина е, но не искам да започвам оттук.

Така: имало едно време един ангел, който бил по-известен като мама.

Първото, което помня за нея, е, че обичаше живота. Второто е усмивката й. Тя никога не спираше да се усмихва.

Последното нещо, което помня, е, че вече не се усмихваше, когато той я уби.

Това го помня повече от всичко друго.