Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (48)

48.

Роберто Гонзалес е бил убит в дома си през 1997 г. — съобщава ми Джеймс. — Бил е измъчван, кастриран, а гениталиите му са били поставени в устата му.

— Нещата съвпадат с разказа му за „ученика по философия“ — измърморвам аз. — Какво друго?

— Стърн е жив и здрав. Обадих се на Специалното кризисно звено, те ще се свържат с израелските власти и ще му пратят охрана.

— Съгласна съм с теорията ти за заместник-директора, но защо Стърн още е жив?

Джеймс свива рамене.

— Може би заради местоположението му. Прекалено е далеч, затова ще го убие последен.

— Възможно е. — Прехапвам устни. — Знаеш ли, има още една възможност, която не сме обмислили.

— Каква?

— Господин Знаеш Кой. Типът, когото Варгас споменава в онзи клип. Предполагам, че той е шефът. В такъв случай няма ли да е основната цел на Странника.

— Трябва да оставим това засега.

— Защо?

— Защото е въпрос, който може никога да не намери своя отговор. Не са го намерили през 1979 г. Какво те кара да мислиш, че ще успеем да разберем кой е днес?

— Едно нещо — не сме корумпирани.

Джеймс поклаща глава.

— Нямах това предвид. Да, мисля, че някой го е предупредил тогава и, да, смятам, че някой го е защитил, или поне интересите му. Но не мисля, че е ставало въпрос за огромна конспирация, не и в голям мащаб. Не е лесно да корумпираш един полицай, без значение какво си мисли обществеността. Още по-трудно е да накараш едно ченге или агент да станат комбина с трафикант на деца. Не. Това е работа на един човек от онзи екип, максимум на двама.

— Уокър?

— Той е най-логичният заподозрян. Това, което ме безпокои обаче, е, че цялата мрежа просто е изчезнала. Сякаш се е изпарила за една нощ. Нямало е повече деца с белези по ходилата. Това ме безпокои.

— Защо? Просто лошите са станали по-предпазливи.

— Не. Те вече са били такива. Имали са вътрешен човек. Предпазливостта би ги подтикнала да намерят нов канал и нови пазари. Но да закрият целия бизнес? Престъпниците постоянно се усъвършенстват, не се отказват просто ей така от бизнеса си.

— Това сега няма значение. Ако питаш мен, никога не са спирали да работят. Може би просто са станали по-умни или са преместили бизнеса си другаде. По дяволите, сексуалният туризъм се разраства от години — може би са продължили да работят в родната си страна, за да избегнат рисковете.

Джеймс свива рамене, но знам, че не е задоволен. Той обича да разрешава пъзели. Не обича да оставя въпроси без отговори, независимо дали са свързани с разследването ни или не.

— Той не е някой роднина на потърпевшите — казва Джеймс.

Има предвид Странника.

— Знам. Всичко е прекалено лично. Преживял е нещо лошо, не е бил страничен наблюдател.

— Има нещо в дневника, което продължава да ме притеснява.

Поглеждам го.

— Разбра ли какво?

— Още не.

Мобилният ми иззвънява.

— Имаме писмените показания на Кати Джоунс — съобщава ми Кали. — Връщаме се в офиса.

— Чудесна работа, Кали.

Тя подсмърча.

— Нима си очаквала нещо друго?

Усмихвам се.

— Донесете ми ги и отиваме направо при Елън.

— Ще се видим след двадесет минути.

Усещам адреналина, който се надига в тялото ми, той е силен и неочакван. Изпълва ме с енергия и малко ме замайва — имам чувството, че всичко около мен е очертано от светлина.

Време е да действаме.

— Ще получим заповед — казвам на Джеймс.

— Не забравяй за какво говорехме.

— Няма.

Знам какво има предвид Джеймс. Да премислям внимателно всяко заключение. Защото продължаваме да вървим по пътеката, която Странника е направил за нас.