Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (24)

24.

Харесва ли ти историята дотук? Не е зле за почти шестнадесетгодишна, а? Както вече казах, по-скоро съм спринтьорка, отколкото бегачка, и определено спринтирахме през първата част, нали? Обобщение: аз съм щастлива, идва лош човек, Бъстър е мъртъв, мама е мъртва, татко е мъртъв, аз съм нещастна.

Мисля, че моята версия е по-добра. По-разчупена и правилна. Сещаш ли се?

Сега ще направим малък скок. Ще се прехвърлим на следващата начална точка.

Но първо ще споделя малко предистория. Бях доста замаяна и обезумяла след случилото се и някак си двете с Дорийн се озовахме в задния двор. Дорийн, горкото глупаво куче, ожадня, огладня или и двете и тъй като не успя да ми привлече вниманието (бях прекалено заета да лежа на верандата и да се лигавя), започна да вие. Господи, как виеше само.

Както и да е. Съседите ни Джон и Джейми Овърман се обадили на полицията заради цялата тази врява и предполагам, защото са надникнали през прозореца си, видели са ме на верандата и са си казали: „Хей, това е странно“.

Две значки се появиха (яко!) — тип на име Рики Сантос и една новобранка на име Кати Джоунс. Кати се превърна в онова, което наричаме ВАЖЕН ГЕРОЙ за повествованието ни.

През годините, за разлика от много други, на нея й пукаше.

Но повече за Кати по-късно. Това беше тридесетсекундното въведение. Сега отново ще преминем към преразказ в трето лице.

Време е за още една разходка до извора. Готова ли си?

1-2-3: ДА ВЪРВИМ!

„Някога нещата се сговнили много яко…“

* * *

Сара отпиваше вода през сламка и се опитваше да прогони умората.

Мина цяла седмица. Седмица, която прекара сред облаците заради лекарствата, които й даваха. Седмица на забавени гласове, които шептяха в главата й. Седмица на болка.

Един ден се събуди и не започна да пищи веднага. Това беше краят на посещенията й в Страната на облаците. Въпреки това продължаваше да сънува. В тези сънища родителите й бяха

(нищо те бяха нищо напълно нищо)

А Бъстър беше

(кученце главученце?)

(нищо нищо нищо)

Сара се събуди разтреперана и не искаше да повярва, разтреперана и невярваща.

Но поне беше в пълно съзнание. Една полицайка седеше на стола до леглото й и й задаваше въпроси. Името й беше Кати Джоунс и изглеждаше мила, но въпросите й бяха объркващи.

— Сара — започна тя, — знаеш ли защо майка ти е наранила баща ти?

Детето се намръщи на полицайката.

— Защото Странника я накара — отвърна тя.

Кати също се намръщи.

— Какъв Странник, скъпа?

— Странника, който уби Бъстър. И изгори ръката ми. Той накара мама да нарани татко, а после и себе си. Каза им, че ще ме измъчва, ако не го направят.

Кати се опули объркана срещу Сара.

— Да не би да ми казваш, че е имало някого в къщата ви, скъпа? Някой, който е накарал майка ти да стори тези неща?

Детето кимна.

Кати се облегна на стола си, чувстваше се неудобно.

Какво, по дяволите?

Тя знаеше, че криминолозите огледаха къщата на Лангстром и не намериха нищо, което да доказва, че не става въпрос за убийство-самоубийство. Имаше бележка от майката, която заявяваше: „Съжалявам, грижете се за Сара“. Също така отпечатъците на Линда бяха намерени на няколко изобличаващи места, като ножовката, с която беше обезглавено кучето, врата на съпруга й и на пистолета, който беше използвала, за да се застреля.

Намериха и антидепресанти, които беше приемала. Нямаше следа от влизане с взлом, Сара беше оставена жива, така че ако приличаше на куче и лаеше като куче… Детективите бяха помолили Кати да разпита детето, за да потвърдят предположенията си. Тук ставаше въпрос за нещо различно.

Какво да правя?

Отново чу гласа на Рики в главата си.

Просто запиши показанията й. Затова си тук. Запиши ги, дай ги на детективите и продължи напред. Останалото не е твой проблем.

— Кажи ми всичко, което си спомняш, Сара.

* * *

Полицайката напусна стаята й.

Тя не ти вярва.

Сара осъзна това на половината на разказа си. Възрастните смятаха, че децата не знаят нищо. Грешаха. Сара знаеше кога не я слушат внимателно. Кати беше мила, но не й вярваше за Странника. Намръщи се. Не, не беше точно така. Изглеждаше сякаш… какво? Сара обмисли нюансите за момент.

Сякаш не смята, че лъжа… но не мисли, че думите ми са истина.

Сякаш съм

(луда).

Сара се отпусна в болничното си легло и затвори очи. Усещаше напиращата като черни коне болка. Коне, които галопираха в душата й с грозни писъци, а копитата им надигаха искри, които се забиваха в сърцето й.

Понякога болката й беше остра. Не беше просто наболяване или страничен шум. Беше като отворена рана, като открит нерв. Беше като поглъщащ я мрак, който я караше да желае смъртта. В тези моменти просто лежеше в мрака и се опитваше да накара сърцето си да спре. Веднъж мама й разказа приказка за това. За някакви мъдри хора в древен Китай, които изкопавали гробовете си, сядали до тях и умирали по силата на волята си. Сърцата им спирали и те се катурвали в очакващата ги пръст.

Сара се опитваше да стори това, но независимо колко много се концентрираше и колко силно желаеше това, не можеше да умре. Продължаваше да диша, а сърцето й да бие и — което беше най-зле — да изпитва болка. Болка, която не искаше да си отиде, нито пък да намалее.

Не можеше да умре, затова просто се свиваше в леглото си и плачеше, без да издава звук. Плачеше ли, плачеше, часове наред. Плачеше, защото разбираше, че мама, татко и Бъстър ги няма и нямаше да се върнат. Никога.

След тъгата дойдоха гневът и срамът.

Ти си на шест! Не бъди такава ревла!

За съжаление, наоколо нямаше възрастен, който да й каже, че няма проблем да плаче, щом е на шест, затова тя се свиваше в мрака и се опитваше да умре, плачеше и се мъмреше за всяка сълза.

Кати не й вярваше, Кати смяташе, че е куку. Това й носеше различна болка.

Караше я да се натъжава и разгневява. Но най-много от всичко се чувстваше самотна.

* * *

Кати седеше в патрулната кола и гледаше през прозореца. Партньорът й Рики Сантос пиеше млечен шейк.

— Историята на хлапето май те тревожи, а? — попита я той.

— Да. Откъдето и да я погледнеш, работата намирисва. Ако сме прави, тя е луда. Ако не сме прави — тя е в опасност.

Рики засмука шейк през сламката си и разгледа вътрешната страна на стъклата на очилата си.

— Трябва да се откажеш, партньоре. Така работим ние, униформите. Не проследяваме нещата от начало до край, поне не много често. Ние отиваме на местопрестъпленията, обезопасяваме района и предаваме щафетата на детективите. Вътре, вън, чао. Ако се опиташ да се занимаваш с неща, които не си в състояние да промениш, просто ще полудееш. Затова много ченгета стават алкохолици или завършват от грешната страна на пистолетите си.

Кати се обърна към Рики.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че не трябва да ми пука?

Той се усмихна… усмивката му беше тъжна.

— Трябва да ти пука, докато проблемът е твой. Това се опитвам да ти кажа. Ще видиш десетки като Сара. Може и повече. Прави каквото трябва, докато е твоя отговорност, а след това остави другите да си свършат работата, а ти се прехвърли на следващата. Това е война, Джоунс. Не е само една битка.

— Може би — отвърна тя.

Но се обзалагам, че имаш случай, който никога няма да забравиш. Мисля, че Сара ще бъде моят.

Последното накара Кати да се почувства по-добре.

Моят.

— Веднага се връщам — каза тя.

Сантос я погледна. Изражението му беше неразгадаемо. Сфинкс в сенките.

— Добре — отвърна той и отново засмука шейк през сламката си.

Бяха паркирали до едно заведение за бързо хранене до болницата. Кати излезе от патрулната кола и пресече улицата. Влезе през вратата и тръгна по коридорите към стаята на Сара.

Детето се беше изправило в леглото си и гледаше през прозореца. Гледката беше към паркинга на болницата.

Колко депресиращо. Това е правилният начин да се рекламира лечението, хора.

— Здравей — каза Кати.

Сара се обърна към нея и се усмихна. Полицайката отново се възхити на красотата на малкото момиченце. Отиде до болничното й легло.

— Исках да ти дам нещо.

Подаде й визитката си.

— Тук са името и телефонът ми. Също и имейл адресът ми. Ако някога се нуждаеш от някаква помощ, можеш да се свържеш с мен.

Сара взе визитката и я разгледа, преди да погледне отново полицайката.

— Кати?

— Да, скъпа?

— Какво ще се случи с мен?

Болката, която полицайката се опитваше да държи настрана, запълзя към гърлото й. Пребори я, като преглътна.

Какво ще се случи с теб ли, хлапе?

Кати знаеше, че Сара няма живи роднини. Необичайно, но се случваше. Това означаваше, че ще се превърна в отговорност на щата.

— Някой ще дойде, за да се погрижи за теб, Сара.

Детето осмисли думите й.

— Ще го харесам ли?

Кати се намръщи вътрешно.

Вероятно не.

— Разбира се. Не искам да се тревожиш, Сара.

Човече, тези очи. Трябва да се махам оттук.

— Запази визитката, става ли? И ми се обади, ако имаш нужда от мен. По всяко време.

Детето кимна. Дори съумя да се усмихне и сега Кати не просто искаше да се махне от стаята, а искаше да побегне, защото тази усмивка направо й разбиваше сърцето.

(Коремът й се свиваше.)

— Чао, скъпа — изпелтечи тя, обърна се и си тръгна.

— Чао, Кати — провикна се Сара след нея.

* * *

Кати се върна отново в патрулната кола, където Сантос вече беше без шейк.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, Рики.

Той е гледа известно време. Явно обмисляше нещо.

— Ще станеш добро ченге, Кати.

Мъжът завъртя ключа да запали и даде на заден ход, докато тя го гледаше изненадана.

— Това е най-милото нещо, което някой някога ми е казвал, Сантос.

Той й се усмихна, когато даде на първа и излезе от паркинга.

— Значи имаш нужда от нови приятели, Джоунс.