Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (20)

20.

— Искам да гледаш и да слушаш, Сара. Това е началото на нещо.

Намираха се в дневната. Мама и татко седяха на столове, а ръцете и краката им бяха в белезници. Бяха голи. Сара се засрами да види баща си гол и още повече се ужаси. Дорийн лежеше на пода и ги наблюдаваше, без да има никаква представа, че нещо не е наред.

Не мърдай, кученце — помисли си Сара, — и може би няма да те убие като Бъстър.

Тя седеше на дивана, облечена в нощницата си и с белезници на ръцете.

Странника, както беше започнала да нарича мъжа, беше прав. Държеше пистолет в ръката си. На главата си имаше чорапогащник. Той прикриваше чертите на лицето му, правеше ги да изглеждат като стопени, като изгорени с горелка.

Страхът й все още беше там, все още беше силен. Той беше като писък в далечината. Той беше чакане, ужасно чакане, като застиналата във връхната си точка брадва на екзекутор.

Родителите й бяха ужасени. Устите им бяха залепени с тиксо, но очите им издаваха страха им. Сара усещаше, че се страхуват повече за нея, отколкото за себе си.

Странника отиде до баща й и се наведе над него, за да може да го погледне в очите.

— Знам какво си мислиш, Сам. Искаш да знаеш „Защо?“. Повярвай ми, бих желал да можех да ти кажа. Желая го повече от всичко. Но Сара слуша и може да каже на другите по-късно. Не мога да позволя историята ми да бъде разказана, преди да съм готов. Но мога да кажа две неща. Вината не е твоя, Линда, но твоята смърт е моето правосъдие. Вината не е и на Сара, но нейната болка е моето правосъдие. Знам, че не разбираш. Няма проблем. Не е нужно да разбираш, необходимо е единствено да знаеш, че тези неща са истина.

Мъжът се изправи.

— Нека поговорим за болката. Тя е форма на енергията. Може да бъде създадена, също като електричеството. Може да тече като ток. Може да е равномерна или да пулсира. Може да бъде огромна и агонизираща или слаба и дразнеща. Болката може да накара човек да говори. Онова, което много хора не знаят, е, че болката може да накара човек да мисли. Тя може да оформи един човек, да го моделира, да го направи такъв, какъвто е. Познавам болката. Разбирам я. Едно от нещата, които съм научил, е, че докато хората се страхуват от болката, могат да понесат много, много повече от нея, отколкото предполагат. Ако ви кажа, че ще забия игла в ръката ви, ще се изплашите. Ако наистина го направя, болката ще ви се струва премазваща. Но ако го правя час през час, цяла година, ще се адаптирате към нея. Няма да ви харесва, но ще спрете да се страхувате от нея. За това става въпрос тук.

Странника се обърна към Сара.

— Ще забия тази метафорична игла в Сара. Ще го правя отново и отново, години наред. Ще използвам болката й, за да я оформя като скулптор. Ще я направя по свой образ и подобие и ще я нарека на онова, в което ще се превърне: „Разрушен живот“.

— Моля те, не наранявай мама и тате — каза Сара, изненадана да чуе собствения си глас. Звучеше някак си странен, далечен и прекалено спокоен предвид случващото се.

Странника също се изненада, но като че ли одобряваше, защото закима и се захили със стопеното си лице.

— Хубаво! Ето я и нея: любовта. Искам да запомниш добре този момент, Сара. Искам да го запомниш като последния миг без истинска болка. Повярвай ми, това ще те поддържа през следващите години. — Мъжът млъкна и разгледа лицето й. — А сега мълчи и гледай.

Странника се обърна към родителите й. Все още й се струваше, че сънува, всичко беше някак си мъгливо и далечно. Страхът беше тук, ужасът беше тук, сълзите бяха тук, но приличаха на далечни убождания. На крещящи от хоризонта създания. Трябваше да се насили, за да ги чуе, а нежеланието й да го стори беше голямо и премазващо, беше тежест, с която не можеше да се пребори.

Сара погледна в мъртвите очи на Бъстър, изпищя и сърцето й като че ли отлетя. Не завинаги и не надалеч, но на достатъчно отдалечено място, за да не се налага да слуша писъците му.

Бъстър…

Името му щеше да бъде последвано от мъчение, от силна болка, достатъчна да погуби една душа завинаги. Някак си знаеше, че Бъстър е само началото. Странника не беше просто черна вълна, той беше океан от мрак. Огромно, празно нищо в човешка форма, което имаше достатъчно силно гравитационно присъствие, което беше достатъчно, за да изкривява светлината, смеха и добротата.

Правилният инстинкт на едно цивилизовано общество беше да пази малките от злото, но по този начин обществото понякога губеше представа за една основна истина: едно дете винаги беше готово да повярва в съществуването на чудовища.

Сара знаеше, че Странника е такова. Тя беше приела това като факт още в момента, в който хвърли отрязаната глава на Бъстър в леглото й.

— Сам и Линда Лангстром — започна мъжът, — моля ви, слушайте внимателно. Трябва да разберете нещо — смъртта е неизбежна. Ще убия и двама ви. Откажете се от всякакви надежди, че ще оцелеете. Вместо това искам да се съсредоточите върху онова, което все още можете да контролирате: какво ще се случи със Сара.

Сърцето на Линда Лангстром заби бързо в гърдите й, когато непознатият каза, че ще ги убие. Не можеше да направи нищо, желанието й за живот беше заложено в нея. Но когато чу, че съдбата на Сара още не е решена, пулсът й се забави. Много се страхуваше за дъщеря си. Почти не чуваше какво говори мъжът, но се насили да се съсредоточи.

Странника се усмихна.

— Да. Ето. Това е любов, по-силна дори от Божията — любовта на една майка към детето й. Майките ще убиват, измъчват и мамят, за да спасят детето си. Ще лъжат, крадат и проституират, за да нахранят детето си. Има нещо възвишено в това. Но няма нищо по-силно от силата, която можеш да получиш, когато се отдадеш на Бог.

Мъжът се наведе, за да погледне Линда в очите.

— Аз притежавам тази сила. Благодарение на нея ще те убия. Благодарение на нея ще си свърша работата със Сара. Благодарение на нея не ми се налага да се извинявам. Силните не го правят. Те просто трябва да продължават да живеят. — Онзи отново се изправи. — Какво е принудена да прави тази сила, когато е предизвикана от любов? Демонстрира мощта си, като предлага избор. Сега ще ти дам такъв, Линда. Готова ли си?

Жената погледна лицето на Странника и разгледа чертите под чорапогащника. Осъзна, че няма смисъл да се пазари с този човек, защото това щеше да е като пазарене със стена. Тя не беше нищо за него, съвсем нищо. Отговори на въпроса му, като кимна.

— Добре — отвърна той.

Въобразяваше ли си или мъжът започна да диша по-учестено? Вълнуваше ли се?

— Ето какъв е сценарият. Сам, ти също слушай внимателно.

Нямаше нужда да привлича вниманието на Сам, той не беше свалил очи от него нито за миг. Той се беше вторачил в лицето му, а сърцето му беше изпълнено с толкова чиста омраза, че едва успяваше да я държи там. Желанието му да убие този човек беше огромно.

Само ми махни белезниците — бушуваше вътрешно той, — и ще те разкъсам. Ще блъскам главата ти в пода, докато черепът ти се пропука и мозъкът ти не изтече…

— Сара ще живее. Двамата ще умрете, но тя ще живее. Можете да се успокоите. Няма да я убия. — Странника млъкна за миг. — Но може да реша да я нараня.

Той прехвърли пистолета в лявата си ръка, посегна към задния си джоб и извади оттам запалка. Тя беше доста лъскава — смесица от злато и седеф, с инкрустирана картинка на плочка „две и три“ от домино.

Странника отвори капачето на запалката и завъртя колелцето с палец. Появи се малък син пламък.

— Мога да я изгоря — измърмори той, докато гледаше огънчето. — Мога да й обезобразя лицето. Мога да превърна носа й в буца разтопен восък, да й изпържа веждите или да й направя устните черни. — Усмихна се, без да отделя поглед от пламъка. — Буквално мога да я оформя като скулптура чрез огъня. Той е силен и безпощаден. При него няма любов. Той е живо олицетворение на могъществото на Бог.

Странника затвори запалката и я прибра в джоба си. Отново премести пистолета в дясната си ръка.

— Мога да я горя дни наред. Моля ви, повярвайте ми. Знам как да го направя. Как да я накарам да издържи по-дълго време. Няма да умре, но ще се моли за смъртта още след първия час. Ще си изгуби разсъдъка, преди да стане време за лягане.

Думите на мъжа и увереността, с която ги изричаше, ужасиха Линда. Погълна я суров и неподправен страх. Тя не се съмняваше. Въобще даже. Този щеше да изгори детенцето й и щеше да го направи с усмивка на лице и песен на уста. Линда осъзна, че се страхува повече от това, отколкото от смъртта, и за момент (само за момент) почувства облекчение. Родителите обичаха да вярват, че биха умрели за децата си… но биха ли го сторили наистина? Когато се появеше оръжие, щяха ли да застанат на пътя му? Или нещо по-първично и срамно щеше да се появи на бял свят?

Бих умряла за нея — осъзна Линда. Без значение какво щеше да се случи, това я накара да се гордее. Подейства й освобождаващо. Помогна й да се концентрира върху думите на Странника. Той й обясняваше какво трябва да направи, за да спаси детето си от изгаряне.

— Можеш да предотвратиш това — казваше й. — Само трябва да удушиш съпруга си.

Сам беше изваден от яростния си унес.

Какво каза той?

Странника бръкна в една торба до дивана и извади от нея малка камера и сгъваем триножник. Постави записващото устройство на него и го намести така, че да е насочено към нея и Сам. Натисна някакъв бутон, последван от музикален тон, и Линда осъзна, че вече ги снима.

Какво каза той?

— Искам да обвиеш ръце около врата му, Линда, да го погледнеш в очите и да го удушиш. Искам да го гледаш как умира. Направи го и Сара няма да изгори. Откажи и ще я горя, докато не запуши.

Яростта на Сам отлетя надалеч. Наистина ли някога беше тук? Той нямаше такова усещане. Беше замаян. Имаше чувството, че току-що са го ударили с чук.

Възприятията му бяха изострени до суперчовешки нива. Мислеше във фрактали, виждаше всичко като светлинни импулси. Истината потичаше в главата му като вода между пукнатини.

Това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ.

Двамата с Линда щяха да умрат. Разбираше много добре това.

Много добре?

Не. Този човек беше непреклонен. Той не ги изпробваше. Не се шегуваше с тях, това не беше някакъв номер. Той беше тук, за да ги убие. Сам нямаше да може да се освободи и да спаси семейството си. Нямаше да настъпи добре познатият от холивудските филми момент на спасение. Лошите щяха да победят и да се измъкнат.

Това води до това, а то до това…

Само едно нещо още не беше решено, най-важното: какво щеше да се случи със Сара.

Сам погледна дъщеря си. Обзе го тъга.

Какво щеше да се случи със Сара? Осъзна, че никога няма да научи отговора на този въпрос. Малкото му момиченце, ако успееше да оцелее, щеше да продължи напред. Сам щеше да умре тук и сега. Нямаше да узнае дали саможертвата му щеше да я спаси или не.

Изглеждаше толкова мъничка. Диванът беше на метър от него, но имаше чувството, че е на светлинни години. Заля го нова вълна на тъга — задушаваща и отчайваща. Нямаше да има възможност да докосне малкото си момиченце отново! Целувката и прегръдката му от миналата нощ щяха да му бъдат последните.

Погледна Линда. Тя слушаше Странника, а очите й бяха напрегнати. Сам попи кестенявата й коса и кафявите й очи, след което затвори своите и си спомни миризмата й — на течен сапун и жена, които бяха уникални като ДНК-то й.

Спомни си я облечена и стилна, както и гола под него, в студиото й, покрита в боя и пот.

Спомни си и дъщеря си. Спомни си силната любов, която го заля, когато чу за пръв път плача й. Тя беше невероятна, огромна и поглъщаща.

Спомни си смеха, сълзите и доверието й.

Най-накрая си ги спомни заедно — съпругата и дъщеря му. Сара, която спеше в ръцете на Линда след дълга вечер, изпълнена с колики.

Сам си спомни всичко това и веднага го изпълниха тъга и ярост. Искаше да се бори, но…

Резултатът винаги е един и същ.

Той отвори очи и погледна Линда, която също го гледаше. Опита се да й се усмихне с очи, опита се да покаже всичко, което изпитваше, след което… затвори очи и кимна.

Всичко е наред, скъпа — казваше й. — Направи го, всичко е наред.

Линда знаеше какво казва съпругът й. Разбира се, че знаеше — бяха говорили без думи безброй пъти. Може да сме различни в някои отношения — казваше й той, — но когато изникнат проблеми пред нас, ставаме едно цяло, един разум.

От лявото й око потече сълза.

— Ще махна тиксото от устата му и твоите белезници. Ти ще обвиеш ръце около врата му и ще го стискаш, докато умре. Ще го убиеш, а Сара ще гледа. Това ще е ужасно за теб, знам… но няма да я докосна, когато приключа с вас.

Странника килна глава на една страна. Явно забеляза, че нещо премина между Сам и Линда.

— Вече сте взели решение, нали? И двамата. — Той млъкна за миг. — Чу ли това, малката? Мама ще убие тате, за да не те подпаля. Знаеш ли какво трябва да научиш от това?

Не последва отговор.

— Урокът е същият като преди малко. Мама ще бъде безпощадна, за да те спаси. Чуваш ли ме, Сара? Безпощадността на мама ще те спаси. Готовността й да изпита болка заради теб ще те спаси. Майчината любов е най-силна.

Сара чуваше какво говори Странника, но за нея това не бяха истински думи. Тя вярваше в чудовища. Накрая те винаги губеха.

Дали?

Бог правеше така, че нищо наистина лошо да не се случва на добрите хора. Сега нямаше да е по-различно. Случващото се беше плашещо, беше ужасно, беше отвратително, че Бъстър беше убит, но ако можеше да издържи, Странника нямаше да победи. Татко щеше да го спре или Бог щеше да го спре, или дори мама.

Сара реши да не вярва на думите му и просто да изчака момента, в който всичко щеше да приключи и мама, татко и Дорийн щяха да са добре.

Линда Лангстром слушаше внимателно Странника, който говореше на дъщеря й. Вътре в нея бушуваха гняв и отчаяние. Кой беше този човек? Той беше проникнал в дома им посред нощ, без страх и колебание. Беше влязъл в спалнята им с насочен пистолет и ги беше събудил с шепот.

— Изпищете и ще умрете. Ако не направите всичко, което ви кажа, ще умрете.

Контролът му беше абсолютен от самото начало. Той беше непреклонен и неумолим, а сега ги беше притиснал в ъгъла и изходът от ситуацията можеше да бъде само един. Линда трябваше да убие Сам или мъжът щеше да измъчва Сара. Какъв избор имаха при подобни варианти? Странника ги манипулираше, това й беше пределно ясно. В крайна сметка можеше да нарани Сара. Дори да я убие.

Но имаше вероятност да не го направи. А при такава възможност… какво й оставаше?

Гневът й беше безсмислен, това също й беше пределно ясно. Отчаянието й я задушаваше. Сам щеше да умре. Тя щеше да умре. Сара можеше да оцелее. Но кой щеше да я отгледа? Кой щеше да я обича?

Кой щеше да наблюдава детенцето й от облаците?

— Ще махна тиксото от устите и на двама ви. Сам, ще ти дам право на две последни изречения — едно към съпругата ти и едно към дъщеря ти. Линда, имаш право на едно изречение към Сам. Ако не се съобразите с условието, Сара ще гори. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

— Много добре.

Странника махна първо тиксото на Линда, а после и това на Сам.

— Ще ви дам минутка. Едно изречение не е много, когато е последният ви шанс да говорите. Не го пропилявайте.

Сам погледна дъщеря си и съпругата си. После и Дорийн, която махаше опашка към него, ама че глупаво и прекрасно куче.

Чудеше се на тази липса на страх. От една страна, всичко му беше ясно до болка, а, от друга, имаше чувството, че е в някаква нереалност. Шок? Може би.

Насили се да се концентрира. Какви щяха да са последните му думи? Какво трябваше да каже на Линда, която беше на път да го убие? Какво искаше да запомни дъщеря му от този момент?

Всякакви неща изникваха в главата му, изречения с по петдесет думи, извинения, сбогувания. Накрая позволи на думите да потекат от сърцето му, без да ги обмисля, и с надеждата, че са правилните.

Погледна съпругата си.

— Ти си истинско произведение на изкуството — каза й.

После погледна дъщеря си.

— Опечен кекс — изрече с усмивка на лице.

Сара го изгледа изненадана, след което се усмихна с онази усмивка, която беше откраднала сърцето му от самото начало.

— Опечен кекс, тате — отвърна тя.

Линда погледна съпруга си и се опита да не се задуши от мъка. Какво щеше да му каже? Той я беше спасил от съмненията й, беше точният човек, когото искаше да обича. Едно изречение? Можеше да говори цяла година, без да спре, и пак нямаше да е достатъчно.

— Обичам те, Сам. — Избълва думите и първоначално искаше да изпищи, да ги върне обратно, защото не бяха достатъчни, защото това не можеше да е последното нещо, което да каже на съпруга си.

Но после видя очите и усмивката му и осъзна, че макар това да не беше перфектното изречение, то беше единственото. Линда се беше омъжила за първата си любов, за любовта на живота си. Беше го обичала в смях и тъга, с целувки и крясъци. Любовта е там, където започва и където ще приключи.

Очакваше Странника да каже нещо, да се подиграе на последните им думи, но той не го стори. Просто стоеше и чакаше мълчалив. Изглеждаше почти почтителен.

— Благодаря ви, че се подчинихте — каза той. — Наистина не искам да изгоря Сара. — Пауза. — А сега да започваме с душенето. Не е толкова лесно, колкото си мислите, така че ме слушайте внимателно.

Линда и Сам слушаха мъжа, но не отместваха очи един от друг. Говореха си без думи. Странника обясняваше как да бъде извършено убийството.

— Не държа да е болезнено, нито да продължи за точно определено време. Ако умре бързо, няма проблем. Просто трябва да се случи. Зоните, върху които трябва да се съсредоточиш, са тук и тук — мъжът докосна врата на Сам до челюстта. — Сънната артерия. Спирането на достъпа на кръв до тези места ще го накара да изгуби съзнание, преди недостигът на кислород да го убие. Предвид това ще се наложи да окажеш натиск с две ръце върху трахеята му, за да го задушиш. — Странника демонстрира, без да докосва врата на Сам. — След това ще трябва да стискаш, докато не спре да диша. Просто е. Ще му сложа отново белезниците зад гърба, за да не се опита да ти махне ръцете. — Мъжът сви рамене. — Случва се дори при самоубийците. Един човек си сложил найлонова торба на главата, залепил я с тиксо около врата си, след което си сложил белезници на ръцете. Предполагам, че си е променил решението, след като му е станало трудно да диша. Едва не изтръгнал палците си в опит да се измъкне. Не искам подобно нещо да се случи тук.

Сам беше сигурен, че Странника е прав. Усещаше собствения си страх — беше далечен, но го усещаше. Той чукаше на вратата му.

Малко прасенце, малко прасенце, пусни ме да вляза…

Не. Не искаше да умира, това беше ясно. Но се налагаше. Това води до това, а то до това… и резултатът винаги е един и същ. Спаси Сара. Не може винаги да получаваш онова, което желаеш. Животът е кучка…

… и после умираш.

Сам въздъхна и огледа за последно наоколо. Стаята, кухнята, сенките. Това беше неговият дом, в който беше обичал съпругата си и беше отгледал детето си, тук беше водил добрата борба. Погледна Сара, живото доказателство за любовта между него и Линда. Най-накрая погледна съпругата си в очите. Дълбок, искрен поглед, с който искаше да й каже много неща и всичко, и се надяваше тя да разбере това всичко или поне част от него, след което затвори очи.

О, Сам, не… Линда разбираше какво прави, какво беше направил току-що. Казваше й сбогом. Беше затворил очи и нямаше намерение да ги отваря никога вече. Логиката беше огромна част от същността на Сам. Тя беше едно от нещата, които обичаше в него, както и едно от нещата, които направо я подлудяваха. Той имаше тази способност да предвижда три хода напред, да намери отговор, докато тя все още мисли.

Вероятно Сам беше разбрал, че ще умрат много преди Странника да им съобщи това. Той беше преценил ситуацията, беше претеглил възможностите им и беше осъзнал неизбежния край. Останалото беше просто чакане. И чувства.

— Върви да си го начукаш!

Думите излязоха от устата й, преди да успее да се спре. Говореха емоциите, а не логиката. Странника застина, погледна я и килна глава на една страна.

— Моля… какво каза?

— Казах ти да ходиш да си го начукаш — изръмжа насреща му Линда. — Няма да го направя.

Погледна Сам. Защо не си отваряше очите?

Странника се наведе над нея. Гледа я един доста дълъг миг, в който наподобяваше статуя. Каменна, безчувствена и непоколебима.

— Грешиш — каза й той и сложи тиксо на нейната уста, а после и на тази на Сам. Не изглеждаше гневен, докато го правеше. Безмълвно отиде при Сара, сложи й тиксо на устата, сграбчи белезниците на ръцете й и я дръпна напред. Прибра пистолета в панталона си и извади от задния си джоб лъскавата златиста запалка. Сърцето на Линда спря, когато чу отварянето на капачето. Палецът му щракна веднъж върху колелцето и веднага се появи огън.

Странника се увери, че Линда гледа, когато доближи пламъка и го задържа цели три секунди на дланта на Сара.

Двете пищяха през цялото време, а мъжът изпълняваше единственото задължение на силния — продължи да диша спокойно и уверено.