Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (19)

19.

По време на цялата вечеря Сара не спираше да говори за рождения си ден. Беше развълнувана и изпълнена с енергия. Линда се питаше кога ще се успокои, за да заспи. Това беше обичаен родителски проблем — „коледният синдром“.

На Коледа поне можеше да й каже, че Дядо Коледа няма да дойде, ако не заспи. Рождените дни бяха по-голямо предизвикателство.

— Мислиш ли, че ще получа много подаръци, мамо?

Сам погледна дъщеря си изненадан.

— Подаръци? Защо ще получаваш подаръци?

Сара не обърна внимание на баща си.

— И голяма торта, нали, мамо?

Сам поклати жално глава.

— Определено няма да има торта — каза той. — Тортата обърква главата на момичетата. И ги кара да правят пакости.

— Тате! — смъмри го Сара.

Линда се усмихна.

— Ще има голяма торта и много подаръци, скъпа. Но ще се наложи да почакаш — предупреди я тя. — Партито ще е чак на обяд, знаеш това.

— Да. Но ми се иска да е като на Коледа, когато получавам подаръците си сутринта!

Бинго — помисли си Линда. — Подло, но очевидно. Как не се сетих по-рано?

— Знаеш ли какво, миличка? — започна тя. — Ако си легнеш рано тази вечер и не ми създаваш проблеми, ще ти позволя да отвориш един от подаръците на сутринта. Какво ще кажеш?

— Наистина?

— Наистина. Ако… — Линда вдигна показалец — … си легнеш навреме.

Сара поклати превъзбудено глава, както само малките деца можеха — назад и брадичка в гърди, назад и брадичка в гърдите.

— Значи имаме сделка.

* * *

Сам слагаше Сара да си легне. Бъстър беше по петите им както винаги. Дорийн беше от кучетата, които обичаха всички. Вероятно щеше да съпроводи дори крадец в къщата и да размахва опашка, доволна от компанията и очакваща някакво лакомство. Бъстър също беше любвеобилен, но неговата любов беше по-пестелива, а възгледите му към света — по-подозрителни. Той си беше избрал няколко човека, които да обича, но те бяха негови и ги обичаше с цялото си същество.

Най-много обичаше Сара и спеше с нея в леглото всяка вечер.

Тя беше под завивките. Бъстър скочи при нея и се разположи удобно, като отпусна глава на малкия й стомах.

— Добре ли ти е, дребосък?

— Искам целувка! — отвърна детето и протегна ръце към баща си.

Сам се наведе над нея, целуна я по челото и прегърна нежното й телце.

— Сега доволна ли си? — попита той.

Очите й се ококориха.

— Малкото пони! — изписка тя.

Малкото пони беше детски герой, който смесваше приказни чудесии и понита, за да се получат неправдоподобни светлосини понита с розови гриви. Сара имаше такава плюшена играчка, с която спеше.

— Хммм… — отвърна Сам и се огледа наоколо. — Къде е Малкото магаренце?

— Тате! — провикна се дъщеря му със смесица от раздразнение и радост.

Бащите закачаха дъщерите си по много начини, а този беше неговият. Всичко започна преди около година, когато замени „пони“ с „магаренце“. В началото раздразнението на Сара беше истинско, но с времето се беше превърнало в нещо като традиция помежду им, в нещо, за което щяха да се смеят, когато остарееха.

Сам намери играчката на пода до леглото и я сложи в разперените й ръчички. Тя я притисна до себе си и се сгуши още повече под завивките. Движението накара Бъстър да си премести главата. Той се намръщи и въздъхна по кучешки. Никой вече не цени истинските животни — като че ли им казваше.

— Сега всичко наред ли е? — попита Сам.

— Време е да вървиш, тате — скастри го Сара. — Трябва да заспивам, за да мога, като се събудя, да отворя един от подаръците си.

— Да потвориш отаръците? — учуди се Сам.

Тя се разкикоти. Обичаше тези лапсуси, при които баща й разменя първите букви на две думи, като „вож и нилица“. Помисли си, че това е гного мотино.

— Опечен кекс, дребосък.

— Опечен кекс, тате.

Поредната от глуповатите им традиции. Ако изречеш „опечен кекс“, отдалеч изглежда, че казваш „обичам те“. Сам беше демонстрирал тази техника на Сара, когато беше на четири. Тя сметна, че това е най-брилянтното нещо на света, и го повтаряше хиляди пъти. Започнаха да си го казват всяка вечер.

Сам нямаше никаква представа, че това щеше да е предпоследният път, в който изричаше тези думи.

* * *

Сара стисна очи, погали Бъстър и се опита да заспи.

Утре беше рожденият й ден! Щеше да стане на шест, почти възрастна, което беше интересно, но всъщност подаръците бяха онова, от което се вълнуваше най-много.

Тя погледна стените си, които бяха осветени от лампите в коридора. Те бяха украсени с картини, направени от майка й. Очите й намериха любимата й — бебето, което беше само в гората.

Някой, който чуеше това, без да го види, щеше да си помисли, че става въпрос за страшна картина. Но не беше такава.

Бебето, момиченце, спокойно си лежеше със затворени очи върху легло от мъх. От лявата му страна имаше дървета, а от дясната ручей. Слънцето не се виждаше, в небето имаше няколко облака и ако човек се вгледаше достатъчно внимателно, щеше да види усмихнатото лице в тях, което гледаше момиченцето.

— То гледа ли я, мамо?

— Да, скъпа. Макар бебето да е само в гората, то никога не е наистина само, защото жената в облаците бди над него.

Сара беше погледнала картината впечатлена.

— Бебето съм аз, нали, мамо? А жената в облаците си ти.

Тогава майка й се беше усмихнала с онази усмивка, която дъщеря й обожаваше. В нея нямаше тайни, нито скрити намерения. Тя беше като слънцето — ослепителна, щастлива и топла.

— Точно така, скъпа. Това сме аз и ти и всеки друг, който я погледне.

Сара изглеждаше объркана.

— Картината е и за други хора ли?

— Не, тя е за майките на другите хора. Те може вече да са възрастни и да живеят собствен живот, далеч от тях, но никога не са сами, защото майките им бдят над тях. — Линда сграбчи дъщеря си и я прегърна спонтанно — жест, който накара детето да се разсмее на глас. — Това правят майките. Те винаги бдят над децата си.

Картината беше подарък за петия рожден ден на Сара. Тя беше закачена на стената срещу леглото й и й служеше като талисман.

Майка й никога не й купуваше подаръци за рождените дни. Сама ги правеше. Сара ги обожаваше всичките. Нямаше търпение да види какво щеше да получи утре.

Отново стисна очи, погали Бъстър (който облиза ръката й) и се насили да заспи.

Стори го веднага след като спря да се опитва, а на лицето й имаше усмивка.

* * *

Първото нещо, което осъзна, когато се събуди, беше отсъствието на Бъстър. Това беше странно — кучето лягаше и ставаше с нея всеки ден.

Второто нещо, което забеляза, беше, че слънцето не бе изгряло. Това също беше странно. Затваряше очи по тъмно и ги отваряше по светло. Така се случваха нещата.

Имаше нещо странно в този мрак. Нещо тежко и страшно. Вече не го чувстваше като мрака преди рождения й ден. Имаше чувството, че се намира в заключен тъмен килер — въздухът наоколо беше застоял, горещ, притискащ.

— Мамо? — прошепна Сара. Част от нея се запита защо не го изрече по-силно. Ако наистина искаше майка й да я чуе, защо шепнеше?

Шестгодишният й ум й осигури отговор: защото се страхуваше да не я чуе някой друг. Който и да беше, той създаваше този страшен мрак.

Сърцето й заби бързо, започна да диша на пресекулки и я обзе невероятен страх, сякаш се събуждаше след кошмар, само че в тези случаи Бъстър беше до нея, а сега го нямаше…

Погледни картината, глупачке, заповяда си тя.

Сара намери в мрака картината на бебето, което спеше спокойно и безопасно върху мъха, и погледна лицето в облаците. Лицето, което означаваше мама, което можеше да прогони този плашещ мрак, което казваше, че Бъстър е в задния двор, че е използвал кучешката врата, за да излезе да се облекчи, че се е събудила само защото го няма и скоро ще се върне, а тя ще заспи отново, ще се събуди на сутринта и рожденият й ден ще е настъпил.

Сърцето й се успокои, когато си помисли тези неща. Дишането й също се успокои и страхът й започна да намалява. Дори се почувства глупаво.

Почти възрастна, а се страхувам от мрака като бебе — скастри се тя.

Тогава чу гласа и веднага разбра, че той принадлежи на непознат, който беше влязъл в къщата й. Ужасът се завърна и сърцето й заби отново. Сара застина с ококорени очи.

— „Никога не съм виждал диво животно да изпитва самосъжаление“ — гласът беше напевен и се приближаваше до вратата й. — „Една малка птичка би паднала мъртва от клона си, без да изпита самосъжаление.“

Гласът не беше нито висок, нито дълбок, а някъде по средата.

— Чуваш ли ме, Сара? Д. Х. Лорънс^[1] е написал тези думи.

Мъжът застана на прага на вратата й. Зъбите й тракаха, макар да не го осъзнаваше.

Това не беше просто ужас. Това беше като да се събудиш от кошмар и да разбереш, че съществото от него те е последвало, тромаво се е затътрило към стаята ти, за да те прегърне, да те стиска в прегръдката си, да се смее и да стене, докато пищиш и изгубиш съзнание.

— Можем да се поучим доста от дивите животни. Съжалението за самия теб или за другите е безполезно. Животът продължава, независимо дали живееш или умираш, дали си щастлив или нещастен. На живота не му пука. Безпощадността — това е полезна емоция. Бог е безпощаден. Това е част от красотата и могъществото му. Той прави онова, което е правилно, без да се интересува от последствията и смъртта на невинни.

Мъжът млъкна. Сара го чуваше как диша. Можеше да чуе и собственото си сърце. То биеше толкова силно, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се спукат.

— Бъстър не се самосъжалява, Сара. Искам да знаеш, че той веднага ме нападна. Без да се подвоуми. Той знаеше, че съм дошъл за теб, и веднага ми се нахвърли, без да се замисли. Беше готов да ме убие, за да те спаси.

Нова пауза. И изсмиване — тихо и дълго.

— Казвам ти го, за да разбереш, че Бъстър е мъртъв, защото те обичаше.

Непознатият отвори вратата изцяло и хвърли нещо на леглото й.

Светлината от коридора го освети — отрязаната глава на кучето, чиито зъби все още бяха оголени, а очите му ококорени от ярост.

Сара излезе от вцепенението си и се разпищя.