Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (62)

62.

— Сигурна ли си, че го искаш, скъпа?

Бони ми се усмихва.

На път сме да влезем в стаята за разпити. Хуан е там. Бони поиска да го види, но не иска да ми каже защо. В началото отказах. Дори се ядосах — досега не й се бях ядосвала.

Но тя не отстъпи.

— Защо? — попитах я. — Поне не може ли да ми кажеш защо?

Тя се престори, че подава нещо на някой.

— Имаш нещо за даване? Имаш подарък?

Тя кима. Поколебава се. Престорва се, че дава нещо на мен, а после нещо на… посочва към името на листа, Хуан.

— Имаш подарък за мен и за Хуан?

Усмивка. Кимане.

Бони няма да ми каже нищо повече. Отстъпих. Надявах се Хуан да ми спести неприятностите, като откаже да се види с нея. За моя изненада и съжаление той се съгласи. Така че ето ни тук.

Бони носи тетрадка под мишницата си. В ръката си държи маркер. Не биха й позволили да вкара химикал — прекалено е остър. Трябваше да ги уговарям да се съгласят дори на маркера.

Влизаме в стаята за разпити. Хуан вече е там, с белезници на ръцете и краката, които са хванати за пода. Той се усмихва, когато ни вижда. Усмивката му е широка и мързелива, като куче, излегнало се на слънце. Сега е грешникът, а не светецът.

Казаха ми, че постоянно сменя тези две роли. Един следобед прекарал в параклиса на затвора — паднал на колене, с ръце, разперени към Бог. Същата вечер изнасилил съкилийника си и се хилел през цялото време, докато младият мъж пищял. Хуан вече се моли в изолатора.

— Агент Барет. И малката Бони. Как сте?

— Добре, благодаря — отвръщам, като се опитвам гласът ми да звучи безстрастно.

След като осъзна, че ще живее, Хуан си призна всичко. Разбира се, гордееше се с постъпките си. Смяташе се за праведен и сега имаше публика, пред която да се изповяда. Изслушахме всяка негова дума и го оставихме сам да се погуби.

Необходимо му било известно време, за да установи със сигурност кои от членовете на двете служби в онзи специален отряд го бяха предали.

Прекарал години наред в следене и документиране на паричния поток от първоизточника. Първо успял да събере доказателства за Тобаяс Уокър — това било преди повече от десет години. Участието на ФБР било по-трудно за разнищване. Джейкъб Стърн бил умен. Хуан установил, че Стърн се прехвърлил във ФБР от лосанджелиската полиция и беше работил в същия участък като този на Уокър. Това привлякло вниманието му. Безпощадността и настоятелността му помогнали да получи информацията, от която се нуждаел.

Уокър постоянно работел с подземния свят, бил истински Юда. Впоследствие се свързал със Стърн, защото имал нужда да прикрие следата на парите, и така включил агента в схемата. Хуан имаше доказателства за съучастието на Стърн и за греховете на Уокър. Те се намираха на компютъра на Майкъл Кингсли.

— Имах намерение да ви дам паролата, за да екстрадирате Стърн. След като бъдеше доведен тук… — Хуан се ухили и показа голяма част от зъбите си — … щях да получа своето отмъщение. Щеше да изглежда като злополука, разбира се, тъй като щяхте да ме смятате за „мъртъв“, но щях да го преживея някак си. Най-важното беше, че светът щеше да узнае, щеше да разбере, че символите не означават нищо, а душата е всичко.

Поне в това смятам, че успя. Стърн е в процес на екстрадиране. Надявам се да го застигне жестока смърт в затвора. Държа него и Уокър отговорни за всичко, което се случи. Те направиха това чудовище и ако Хуан се беше ограничил в посещенията си само до тези двамата, щях да сметна, че е възтържествувало правосъдието. Вместо това той се беше развихрил и беше разрушил много животи през годините. Убиваше невинни, за което не мога да му простя.

Попитахме Хуан какво е смятал да прави с Джоунс. Отговорът му беше изпълнен с изненадващ прагматизъм.

— Прекалено рисковано беше да убия един заместник-директор на ФБР. Бях го оставил за накрая.

Всичко това обясняваше защо се беше разкрил. Това беше част от плана му, който да ни отведе до Кабрера и Стърн. След като Стърн се върнеше тук…

Побиват ме тръпки, като си помисля колко близо беше до изпълнението му.

Хуан винеше всички в онзи специален отряд, че не бяха „видели“ истинските същности на Уокър и Стърн. Според него те трябвало да го защитят. Но се бяха провалили. Затова заслужаваха да умрат.

Отнасяше се по-милостиво към жените, защото те не бяха част от първоначалното предателство.

— Те бяха блудници, слепи за недостатъците в душите на съпрузите си — отбеляза Хуан спокойно.

Те се бяха провалили. И също заслужаваха да умрат.

Всичко опираше до провал, осъзнах аз. Хуан постоянно се беше сблъсквал с провала, вероятно още от детството си, затова се беше превърнал в убиец, който не толерираше провалите.

Когато говореше за Уокър, от него лъхаше най-чистата омраза, която бях виждала някога. Лицето му оставаше спокойно, но очите му святкаха, а гласът му вибрираше от отрова и смърт.

— Той се измъкна, но не и децата му и техните деца — отбеляза доволен и изпълнен с омраза Хуан. — Унищожих цялото семейство Лангстром. Трябваше да видите болката им. Беше великолепна! И тяхната смърт беше моето правосъдие. Знаете ли защо? Защото се уверих, че ще отидат в ада! — Очите му като че ли бяха само бяло и черно. — Разбирате ли? Те извършиха самоубийство. Каквото и да се случи с мен, те ще горят в ада за цяла вечност!

Хуан се смееше ли, смееше. Истинска лудост.

Любопитно ми беше защо беше сменил начина си на работа. Беше застрелял Халибъртън, след като го беше принудил да напише поема, и беше измъчвал и кастрирал Гонзалес.

— Не ставаше въпрос за някакъв ритуал — обясни ми той. — Трябваше да страдат. Исках смъртта им да бъде агонизираща. Физическата болка беше важна, но духовната им беше по-важна, да се слави името Божие.

Сара беше, разбира се, него… но само за него. Той беше сторил всичко, за да направи живота й истински ад, да я накара да вкуси кошмара, който беше преживял той, и накрая да я превърне в себе си. Хуан вярваше, че точно това се е случило.

Аз знам, че не е така. Сара не е добре, но тя не е Хуан. Хуан е зъл. Сара е добра. Рядко определям нещата в подобни черно-бели нюанси в работата си, но тук е наложително. Душата на Сара е белязана, но не е гангренясала.

Господин Знаеш Кой от видеото на Варгас не беше сред живите. Хуан отдавна се беше погрижил за това. Той беше избягал от мъчителите си, когато бил на петнадесет. Четири години по-късно започнал да ги преследва един по един и да ги убива по най-различни ужасни начини. Видеозаписът беше за заблуда — той трябваше да ни обърка и да ни отвлече вниманието. Хуан беше платил на Варгас, за да го направи.

— Беше толкова надрусан — каза Хуан, — че дори не се замисли защо ми беше това видео или пък кой бях аз. Можете ли да повярвате? Наркоманите са лишени от Божията любов.

А сега сме тук и аз се чудя защо. Не искам да съм тук. Хуан е изгубена кауза и заслужава моите съжаление и гняв.

Той поглежда Бони с блестящите си очи.

— Защо си искала да ме видиш, малката?

Бони е изключително спокойна. Изглежда, Хуан не й влияе — нито това, което е, нито присъствието му. Тя отваря тетрадката на масата и започва да пише. Гледам я като хипнотизирана.

Приключва и ми я подава. Прави ми знак, че иска да прочета написаното.

— Иска да знае дали си запознат с историята й.

Хуан кима, интересът му е привлечен.

— Разбира се. Стореното е вдъхновяващ акт на болка. Накарал те е да гледаш, докато е изнасилвал и убивал майка ти. Завързал те е за трупа й. Майсторска работа на един истински творец на страдание.

— Шибаняк — изричам аз, цялата се треса от гняв.

Бони слага ръка на моята. Взема си обратно тетрадката. Гледам намръщена Хуан, а тя пише още нещо в нея. Той ми се усмихва. Бони пак ми дава тетрадката. Прочитам написаното и сърцето ми прескача.

— Тя… — прочиствам гърлото си. — Тя иска да знае дали те интересува защо не говори. Каква е истинската причина. Смята, че ще ти е интересно да я научиш.

Обръщам се към Бони.

— Мисля, че трябва да си вървим. Това не ми харесва.

Тя отново ме потупва по ръката. Спокойно, спокойно.

Довери ми се — казват ми очите й.

Хуан облизва устни. Ъгълчето на устата му потрепва.

— Мисля… че много ще ми хареса да науча — отвръща той.

Бони му се усмихва, взема обратно тетрадката, навежда се над нея и започва да пише. Подава ми я, но преди да успея да прочета написаното, среща погледа ми. Забелязвам безпокойството в очите й. Както и малко мъдрост. Мъдрост, която е прекалено много за момиче на нейната възраст. Също така виждам още от това безкрайно спокойствие.

Подготви се за това, което ще последва, но не се страхувай — сякаш ми казва.

Прочитам написаното и веднага разбирам защо. Очите ми се опулват. Спирам да дишам. Миг по-късно по бузата ми потича една сълза против волята ми. Имам чувството, че пропадам.

Болката ми е като кръв във водата за Хуан. Ноздрите му като че ли бълват огън.

— Кажи ми — подканя ме той.

Поглеждам Бони стъписана. Усещам надигащото се в мен отчаяние.

Подарък за Хуан? Наистина беше такъв. Това щеше много да му хареса, на него и на злата му същност. Защо й беше да му дарява това толкова ужасно нещо?

Бони протяга ръка и избърсва сълзата от бузата ми.

Давай — казва ми усмивката й. — Довери ми се.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тя казва… — млъквам. — Тя казва, че щом майка й не може да говори, и тя няма да го прави.

Хуан е повлиян от това също като мен, но поради много по-различна причина. Отваря уста и се обляга на стола си. Започва да премига по-бързо. Дишането му е накъсано.

Радостта от страданието.

Поглеждам Бони.

— Вече може ли да си ходим? — питам я. Чувствам се празна. Искам да се прибера у дома, да се свия под завивките и да заплача.

Тя вдига пръст.

Още нещо — казва ми.

Обръща се към Хуан и му се усмихва с прекрасната си, красива, спокойна усмивка. Тя е коренно различна от лицето на Сара в онази кухня и това кара мъжът да се намръщи. Кара го да се чувства неудобно.

— Промених си решението — казва Бони с ясен и мелодичен глас. — Реших, че е време да проговоря отново.

Ставам толкова бързо от стола си, че той се обръща зад мен.

— Бони! — името излиза от устата ми като писък.

Тя също става. Прибира тетрадката под мишница и ме хваща за ръката.

— Здрасти, Смоуки.

Сега аз съм тази, която онемява.

— Да се прибираме вкъщи — казва ми тя, след което се обръща към Странника. Вече не е толкова спокойна. — Гори в ада, господин Хуан.

Той я поглежда разгневен и замислен.

Разбира ли? — питам се.

В този момент по някакъв начин Бони се превърна в ангела, който Хуан някога е бил. Добра и чиста, тя не изпитва съжаление към него, не се интересува какъв е бил, а само в какво се е превърнал.

Тя му даде дара на отчаянието и му го отне, като ми дари победата.

Изпитвах много повече щастие да стоя в стаята за разпити с този зъл, повреден човек, отколкото бях изпитала от много дълго време насам. Това беше нейното послание към мен, към нас, към всички:

Колкото и лоши неща да се случват, лошите хора могат да победят само ако им позволим.

В този момент също така осъзнах, че няма да приема предложението да отида в Куонтико. Приключих с бягането. Животът отново започна да блести.

Винаги ще блести. Просто човек трябва да му позволи да го прави.