Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (14)

14.

Говорих с болницата тази сутрин — казва ми Бари, когато се срещаме на паркинга. — Казаха, че момичето е в шок, че има синини на китките и глезените, но иначе е физически здрава.

— Е, и това е нещо.

Запознавам Бари с мислите си от предишната вечер, включително с теорията ми за отмъщението като мотив.

— Интересно — отвръща той. — Онова, което не се връзва, е Сара. Ако изключим нея и семейство Кингсли, всичко има смисъл. Варгас си пада по деца, и то от доста дълго време. Може би му е харесвало да ги измъчва, да ги бие по ходилата. Едно от тях пораства, идва и го убива. Това дори обяснява защо се е отнесъл по-леко с момичето. Затворил е очите й. Не я е изкормил.

— Да.

— Но остават Сара и семейство Кингсли? Не ми е ясно каква е тяхната роля. — Бари свива рамене. — Въпреки това отмъщението като мотив ми харесва.

— Вероятно Сара може да хвърли повече светлина върху нещата.

— Чакай малко — казва детективът нервно, когато стигаме до входа. — Имам нужда от цигара, преди да влезем.

Усмихвам му се.

— И ти ли не харесваш болниците?

Бари свива рамене и си пали цигара.

— Последния път, в който бях в такава, гледах как баща ми умира. Какво да им харесвам?

Погледът му е замъглен. Забелязвам, че е със същите дрехи, с които беше снощи.

— Прибирал ли си се у вас? — питам го.

Бари си дърпа няколко пъти от цигарата и поклаща глава.

— Не. Симънс приключи чак около седем сутринта. Трябваше да се обадя на няколко софтуерни експерти. Все още са там.

— Защо?

— Момчето… Майкъл? Компютърът му има някаква супер сериозна защитна програма. Запознаха ме с техническия термин, но ми изскочи от главата. Ако въведем грешната парола, ще изтрие целия харддиск. Поне това успях да разбера.

Хей, защо не пробваш с 1затеб2замен. Нищо не се знае!

Опитвам се да потисна желанието си да му разкрия мислите си.

— Интересно.

— Става още по-хубаво. Казват, че е специална разработка, много напреднала и — слушай внимателно — не смятат, че момчето я е сложило на компютъра.

— Защо?

— Прекалено е сложна. Осигурявала някакво сериозно ниво на криптиране. Не ги разбирам тези работи.

— Значи може да е инсталирана от извършителя.

— Така мисля и аз.

— Има логика. Иска да ни каже нещо с това. Затова са съобщенията по стените на двете местопрестъпления и затова ми се обади, за да ми съобщи за Варгас. Иска да ни каже нещо, но го прави по своя начин.

— Харесва ми, когато вземат да се правят на големи умници. Направо сами гледат да се прецакат.

— Намерихте ли нещо друго?

— Отпечатъците от крака и компютъра. Нямаме пръстови отпечатъци, косми или влакна. Отпечатъците от крака обаче са добри. Пипнем ли го, веднага ще го заковем. Както вече казах — ще го прецакаме. Пратихме телата на съдебния лекар и чакаме да видим какво ще излезе от тях. Чувала ли си се с Кали?

— Все още не съм. Ще й се обадя, когато приключим тук.

— Може би е постъпил глупаво. — Бари отново всмуква дълбоко от цигарата си. — Що се отнася до момичето. Все още не разполагам с кой знае какво, но знам, че е живяла със семейство Кингсли малко повече от година и истинското й име е Сара Лангстром.

Сара Лангстром — претеглям името й в главата си.

— Проверих дали има досие — продължава детективът. — Била е арестувана за притежание на наркотици, когато е била на петнадесет — пушила е трева на автобусна спирка посред бял ден. Не намерих нищо друго. Утре ще ми пратят досието й от социалните служби.

— Тя каза, че родителите й са били убити, когато е била на шест.

— Чудесно. Обожавам щастливия край. — Бари въздиша. — Как искаш да протече разпитът й?

— Открито. Това момиче… — поклащам глава. — Ако си помисли, че не сме честни с нея или че не я вземаме на сериозно… ще спре да ни се доверява. А не мисля, че и сега го прави особено много.

— Съгласен. — Бари си дръпва за последно от цигарата си и я запраща на паркинга. — Ще следвам примера ти.

* * *

Сара се намира в самостоятелна стая в детското отделение на болницата. Бари е поставил полицай пред вратата й. Отново младият Томпсън. Изглежда изморен, но въпреки това развълнуван.

— Някакви посетители? — пита го Бари.

— Не, сър. Нямаше.

— Запиши ни.

* * *

Стаята е достатъчно приятна като за болница, което е същото като да кажеш, че е най-добрата в мотела на Бейтс^[1]. Стените са боядисани в меко бежово, а подът е паркет. По-добре от белия линолеум и характерното за тези заведения зелено, казвам си наум. В помещението има голям прозорец, чиито завеси са дръпнати, за да влиза слънчева светлина. Сара е в леглото, което се намира близо до него. Обръща глава към нас, когато влизаме.

— Ах, ама че работа — прошепва Бари.

Тя е мъничка, бледа и изморена. Бари е ужасѐн. Това е поредната причина, поради която го харесвам. Запазил е човешкото в себе си.

Отивам до леглото на Сара. Тя не се усмихва, но съм щастлива да видя, че очите й не са толкова мъртви.

— Как си? — питам я.

Тя свива рамене.

— Изморена.

Кимам към Бари.

— Това е Бари Франклин. Той е детектив от отдел „Убийства“, който работи по случая ти. Също така е мой приятел. Помолих го да поеме случая, защото му имам доверие.

Сара го поглежда.

— Здрасти — поздравява го незаинтересована, след което се обръща отново към мен: — Разбрах те — въздиша тя, а гласът й е вял и отчаян. — Няма да ми помогнеш.

Премигвам изненадана.

— Задръж, скъпа. Местната полиция винаги участва. Така работят нещата. Това не означава, че не съм част от разследването.

— Лъжеш ли ме?

— Не.

Сара ме гледа няколко секунди с присвити и изпълнени с подозрение очи и претегля истината, която й казвам.

— Добре — отвръща неохотно. — Вярвам ти.

— Радвам се.

Лицето й се променя. Надежда, примесена с отчаяние.

— Взе ли дневника ми?

Подбирам думите си много внимателно.

— Не успях да взема оригиналния. Спазваме определени правила, когато работим на местопрестъпление. Но… — повишавам глас, когато виждам, че посърва — … сме направили снимки на всяка една страница, сякаш са страниците от истинския ти дневник. Днес ще ми разпечатат тези снимки и ще ги прочета.

— Днес?

— Да, обещавам.

Сара ме дарява с още един продължителен и подозрителен поглед.

Това момиче не се доверява на никого — мисля си. — На абсолютно никого.

Как е стигнала дотук? Искам ли да знам?

— Сара — започвам с равен и нежен глас. — Трябва да ти зададем няколко въпроса. За случилото се в къщата ти вчера. Готова ли си за това?

Погледът, с който ме гледа, е изпълнен с прекалено много опит, с едно празно безразличие, което съм виждала в жертвите. По-лесно е да си безразличен, отколкото да те е грижа.

— Мисля, че да — отвръща равнодушно тя.

— Имаш ли нещо против Бари да остане по време на разговора ни? Аз ще задавам всички въпроси. Той просто ще стои и ще слуша.

Сара маха с ръка.

— Не ми пука.

Придърпвам си стол до леглото й. Бари сяда до вратата. Това е част от нашия танц. Ще може да чува всичко, но няма да се намесва. На Сара няма да й е трудно да забрави, че е в стаята с нас.

Има определена доза интимност в спомените на една жертва. Те са нещо лично. Споделяне на тайните й. Бари е наясно с това и знае, че на Сара ще й е много по-лесно да ги сподели с мен.

Тя е обърнала главата си към прозореца. Извърнала се е от мен и гледа към слънцето. Ръцете й са скръстени. Виждам черен лак на ноктите й.

Време е да се захващам за работа — настоява вътрешното ми аз.

— Сара… знаеш ли кой е той? — Задавам ключовия въпрос. — Знаеш ли кой уби семейство Кингсли?

Тя продължава да се взира през прозореца.

— Не и по този начин. Не знам как се казва или как изглежда. Но е бил част от живота ми и преди.

— Когато е убил родителите ти.

Сара кима.

— Каза, че си била на шест, когато това се е случило.

— На шести юни — отвръща тя. — На рождения ми ден. Честит рожден ден на мен.

Преглъщам. Вътрешно не съм подготвена за подобно откровение.

— Къде се случи това?

— В Малибу.

Поглеждам Бари. Той кима и си записва информацията в бележника си. Ще разберем всичко за това убийство, ако въобще е имало такова.

— Спомняш ли си какво се случи тогава? Когато си била на шест?

— Спомням си абсолютно всичко.

Изчаквам с надеждата, че ще получа някакво обяснение. Такова не следва.

— Откъде знаеш, че човекът, който уби семейство Кингсли вчера, е същият, убил родителите ти преди десет години?

Сара се обръща към мен, на лицето й са изписани раздразнение и недоволство.

— Въпросът е глупав.

За момент не казвам нищо, след което я питам:

— Добре, кой въпрос не е?

— Защо е същият човек?

Премигвам. Права е. Това е най-логичният въпрос.

— Знаеш ли защо?

Сара кима.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа съвсем малко. Останалото трябва да прочетеш сама.

— Добре.

— Той… — има някакви затруднения, може би да намери правилните думи. — Той ми каза следното: „Правя те по мой образ и подобие“. Не ми обясни какво означава това. Но това бяха точните му думи. Каза, че гледа на мен и на живота ми по начин, по който един скулптор гледа на глината. Каза, че съм неговата скулптура. Дори имаше име за нея, заглавие.

— Какво?

Сара затваря очи.

— „Разрушен живот“.

Химикалът на Бари застива върху бележника му. Поглеждам момичето и се опитвам да осмисля това, което каза току-що.

Организиран е — мисля си. — Организиран е, но е задвижван от нещо специфично, нещо, което го е обсебило. Отмъщението е мотивът, а разрушаването на живота на Сара е част от него. Голяма част.

Тя продължава да говори. Гласът й е още по-вял и отнесен:

— Той прави всичко, за да промени живота ми. Да ме накара да страдам, да мразя и да съм сама. Иска да ме промени.

— Някога казвал ли ти е защо?

— Когато всичко започна, ми каза: „Макар вината да не е твоя, болката ти е моето правосъдие“. Тогава не разбрах какво има предвид. Още не мога да разбера. — Сара ме поглежда с надежда. — А ти?

— Не разбирам цялата картина. Смятам, че това е някакво отмъщение за него.

— За какво?

— Все още не знам. Каза, че правел всичко, за да промени живота ти. Да промени теб. Какво имаш предвид?

Въпросът ми е последван от дълго, дълго мълчание. Не мога да преценя какво се появява в очите й, но определено е печално и огромно и съвсем не е ново за нея.

— Става въпрос за мен — отвръща тихичко Сара. — Убива всеки, който е добър с мен или може да бъде добър с мен. Убива хората, които обичам и които ме обичат.

— И никой не е обърнал внимание на това преди?

Тихата до този момент Сара изръмжава и ме стряска. Сините й очи направо горят.

— Всичко е написано в дневника ми! Просто го прочети. Колко пъти да ти казвам? Господи! Господи! Господи!

Тя се извръща отново и поглежда слънцето, цялата се тресе от ярост. Усещам, че се отдръпва и се затваря в себе си.

— Съжалявам — казвам й успокояващо. — Обещавам ти, че ще го прочета. Всяка една страница. Но сега искам да разбера какво се случи вчера. В къщата. Всичко, което можеш да си спомниш, ще ми е от полза.

Следва поредната дълга мълчалива пауза. Сара вече не е гневна. Изглежда изморена до мозъка на костите си.

— Какво искаш да знаеш?

— Започни от самото начало. Преди той да дойде в къщата. Какво правеше?

— Беше средата на сутринта. Около десет часа. Обличах си нощницата.

— Обличала си я? Защо?

Сара се усмихва и онази стара вещица, която живее някъде вътре в нея, излиза на бял свят с пълна сила.

— Майкъл така ми каза.

Намръщвам се.

— Защо?

Тя ме поглежда и килва глава на една страна.

— За да ме чука, разбира се.