Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (34)

34.

Гледам през прозореца на колата. Помолих Кали да кара, за да мога да помисля. Обсъдихме посещението си при Кати и се опитахме да разгадаем мистерията около значката и глупавата му игра на думи. Не постигнахме никакъв успех.

Чувствам се замаяна, отнесена и разочарована — истински коктейл от вълнение и нереалност. Замаяна съм, защото сме в движение. На лов сме и научихме неща, които не знаехме първоначално. Разочарована съм от въпросите, които продължават да се появяват, а няма отговори за тях.

На път към колата осъзнах нереалността на всичко това. Миналата вечер, докато четях дневника на Сара, срещнах за първи път Кати Джоунс. Тя беше полицай новобранец, здрава, отдадена, доброто в нея беше повече от лошото. Беше човешко същество. Срещата с нея днес в дома й и състоянието, в което се намираше в момента, бяха като край на история, която още не съм дочела. Имах чувството, че съм пътувала с машина на времето.

Телефонът ми иззвънява и ме изважда от унеса. Поглеждам дисплея, Алън е.

— Какво става? — питам аз.

— Нещо интересно — избоботва той. — Нещо, което може би ще се окаже добро за нас.

Изправям се на седалката.

— Слушам те.

— В момента се намирам пред къщата на семейство Лангстром. Знаеш ли какво? Все още е къщата на семейство Лангстром.

Намръщвам се. Объркана съм.

— Не разбирам.

— Свързах се с Бари. Двамата разгледахме досието от случая. През това време ми хрумнаха някои неща, но просто не ми се връзваха. Трябваше да видя мястото. Дори да са минали десет години.

— Разбирам те.

— Бари има приятелка в архива и също познава някаква жена в телефонната компания. — Сигурна съм, че в този момент Алън завърта очи. — Казано с две думи, установихме, че къщата се притежава от… затаи дъх: тръст на името на Сара Лангстром.

— Какво? — Изненадата в тона ми е повече от очевидна. Кали ме стрелва с очи.

— Такава беше и моята реакция. Казах си, добре, може би родителите са били доста по-заможни, отколкото си мислехме. Може би всичко ще завърши с щастлив край, а Сара ще наследи доста пари. Оказа се, че едното е истина, но не и другото. Лангстром са се справяли добре. Печелили са повече от средната класа. Но не са били много богати, сещаш ли се?

— И? — Приканвам го да довърши разяснението си.

— Тръстът е бил основан от анонимен дарител, след като семейство Лангстром са били убити. Смята се, че е някой голям почитател на работата на госпожа Лангстром.

— Уха — отвръщам аз.

— Да. Тръстът няма физически офис, само човек на име Гибс, който го управлява. Няма да ни каже името на дарителя сега, но не защото е задник. Просто следва правилата.

— Ще се наложи да вземем заповед — отвръщам развълнувана. — Почитател на изкуството? Това ми звучи доста логично.

— Да, така мисля и аз. Както и да е, Гибс продължи да доказва, че не е задник. Каза, че ако му занесем документ от Сара, в който се казва, че имаме разрешението й, и се чуе с нея по телефона, за да го потвърди, ще ни пусне в къщата. Отидохме в болницата при нея.

— Как е тя? Как реагира на новините?

Настава неловка тишина.

— Беше доста изненадана. Иска да види къщата. Наложи се да й обещая, че съвсем скоро ще я заведем, за да я накарам да остане в леглото.

Въздишам.

— Разбира се, че ще я заведем.

— Добре. Имаме нейното разрешение, свързахме я по телефона с Гибс и адвокатът ни доведе тук. Познай какво? — Алън млъква, за да придаде повече тежест на следващите си думи. — Къщата не е посещавана, откакто са си тръгнали криминолозите преди десет години.

— Ебаваш ли се с мен? — Не мога да повярвам на чутото. Кали отново ме стрелва с поглед.

— Не. Единственото, което липсва, са някои вещи от стаята на Сара. Може би извършителят се е върнал за сувенири.

— Кажи ми какъв е адресът — прекъсвам го аз.

След като ми го казва, затварям развълнувана.

— Разказвай бързо или ще ти изпея националния химн, като ще се раздам на сто процента — заплашва ме Кали, и то съвсем основателно. Тя е красива в много отношения, но пеенето й е истински ужас.

* * *

Винаги съм смятала, че Малибу е място на богаташи и късметлии. Богатите са тези, които могат да си позволят да си купят дом в това желано и близко до океана общество. Късметлиите са тези, които са успели да си купят такъв, преди цените да скочат до небесата.

— Красота — отбелязва Кали, докато пътуваме по калифорнийски щатски път 1.

— Наистина е красиво — съгласявам се аз.

Малко след обяд е и слънцето е решило да се покаже. Океанът е отляво — той е огромен и син, неподвижен обект, който представлява една от най-мощните сили на света. Човек може да обича океана, както го обичат мнозина, но не бива да очаква, че той ще му отвърне със същото. Прекалено е вечен.

Хълмовете вдясно от нас са пронизани от змиевидни ветровити улици, които водят до различни домове и квартали в Малибу. Отбелязвам, че благодарение на дъждовете наоколо е доста раззеленяло. Това не са добри новини за предстоящия сезон на пожарите.

Поемаме по нашата отбивка и след десет минути и няколко обърквания стигаме до точния адрес. Алън и Бари все още са отвън, първият слуша втория, който се е облегнал на колата, пуши и говори. Забелязват ни и веднага тръгват към нас.

— Хубава е — отбелязвам аз, когато оглеждам къщата.

— Четири спални — отговаря Бари, който се консултира с бележника си, неговия собствен Нед. — Двеста и осемдесет квадрата, три бани. Купена е преди двадесет години за 300 хилядарки, а сега струва около милион и половина. Изплатена е от мистериозния дарител.

Домът е истински отрязък от Америка. Дворът е огромен, с бяла ограда, със задължителното дърво за катерене, с пътека от ръчно наредени камъни до предната врата и дежурното усещане за уют. Самата къща е боядисана в мръснобяло и бежово и изглежда добре поддържана.

— Предполагам, че някой се грижи за всичко това? — обръщам се към Алън.

Той кима.

— Да. Веднъж седмично идват градинари, храстите се почистват преди сезона на пожарите, а къщата се боядисва на две години.

— Две? — учудва се Бари. — Аз боядисвам моята на пет.

— Заради соления въздух — обяснява Алън.

— Къде е адвокатът? — питам аз.

— Получи обаждане от клиент и трябваше да върви.

— Имаме ли ключ?

— Да — Алън се усмихва и разтваря огромната си ръка, за да разкрие двата ключа в нея.

— Тогава да влизаме.

* * *

Влизам в къщата и веднага ме залива чувството, че съм била тук. Сякаш съм се върнала с машина на времето.

Заради историята на Сара, прекалено е жива. Тя е събрала всичките си чувства и ги е използвала, за да съживи случилото се преди години, да ни отведе до извора.

Очаквам Бъстър и Дорийн да изскочат отнякъде, за да ме посрещнат, и изпитвам тъга, когато осъзнавам, че няма да го сторят.

Вътрешността на къщата е тъмна. Слънчевата светлина, която се прокрадва през щорите, е вяла и недостатъчна. Пристъпвам прага на вратата и кракът ми се озовава върху под от прашно черешово дърво. Той продължава до кухнята вдясно. Там различавам гранитни плотове и подходящи за тях шкафове от неръждаема стомана. Вляво има огромна стая, чиято врата е отворена — не е точно дневна, а стая за игри. Десет човека могат да се разхождат в нея необезпокоявани и двадесет, ако нямат нищо против да са близо един до друг. Тази стая също е с дървен под.

Отминавам я, както и кухнята вдясно, за да стигна до истинската дневна, в която има килим. Цветът му е дързък, тъмнокафяво. Приближавам се, за да огледам по-добре и се усмихвам тъжно. Кафявото е подходящо за останалата част от помещението — от боята до мебелите. Всичко наоколо е аранжирано от една мъртва жена на изкуството, която е имала усет за цветовете.

Коридорът завива наляво от дневната и води към останалата част от къщата. Вдясно, покрай огромен и много удобен диван, следват поредица от плъзгащи се врати от дебело стъкло, които от своя страна отвеждат към огромен заден двор.

Къщата е тиха и ме потиска.

— Прилича ми на гробница — промърморва Бари. Думите му са ехо на собствените ми мисли.

— Така е — съгласявам се аз. — Хайде да разгледаме всичко стъпка по стъпка.

Той отваря тънката папка, която носи, и я разглежда.

— Няма следи от влизане с взлом — започва да чете. — Вероятно извършителят е имал копие от ключовете. Полицаите, пристигнали на мястото, Сантос и Джоунс, са влезли през плъзгащите стъклени врати от задния двор. Телата на господин и госпожа Лангстром са намерени вътре. — Бари сочи с глава към мястото.

Отиваме там и оглеждаме.

— Не се шегувахте, когато казахте, че последни са влизали криминолозите — измърморих аз.

Липсва парче от кафявия килим, което е отрязано от тях, за да изследват кръвта по него. Взели са само онова, от което са смятали, че ще имат нужда; все още навсякъде се виждат тъмни петънца, включително на стената и дивана. Изстрелите в главата създават големи каши.

— Господин Лангстром е бил гол. Всъщност двамата са били голи. Бил е с лице към пода. Госпожа Лангстром е умряла по гръб, а главата й е била точно там, където липсва парче от килима.

Поглеждам надолу и се опитвам да си представя картината.

— Съдебният лекар е установил на място, че очите на господин Лангстром са имали петехиален кръвоизлив и охлузванията около врата му са характерни за душене. Аутопсията потвърди и двете.

— Направена ли е аутопсия и на госпожа Лангстром? — питам аз.

Тъй като се води самоубийство, напълно е възможно това да е било пропуснато.

— Да.

— Продължавай.

— Послесмъртните петна^[1] потвърждават, че не са били местени посмъртно. Умрели са на местата, на които са били намерени. Вероятен час на смъртта — пет сутринта.

— Това е първото нещо, което ми се стори доста странно — казва Бари.

Поглеждам го.

— Защо?

— Час на смъртта пет сутринта. Ченгетата са получили обаждането часове по-късно. Какъв пистолет е използвала?

Алън няма нужда да поглежда досието. Той вече е обмислил въпроса, който задава Бари.

— Деветмилиметров.

— Шумно оръжие — отбелязва детективът. — Вдига голяма врява. Застреляла е кучето, а после и себе си. Защо никой не е чул нищо?

— Кати Джоунс зададе същия въпрос — отвръща Кали.

— Били са немарливи — Алън поклаща бавно глава, а гласът му е изпълнен с отвращение.

Той има предвид работата, която е свършила полицията. Преди да дойде да работи за ФБР, беше прекарал десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Носеше му се славата на човек, който обръща голямо внимание на детайлите и не поема по преки пътища. Веднага щеше да задълбае във факта, че никой не е чул изстрелите, ако преди десет години работеше по този случай.

— Продължавай — нареждам му.

— Сара е била намерена отвън в кататония. Никъде в досието не се споменават изгаряния по ръката й. — Погледът, с който ме дарява, е изпълнен със смисъл. — Когато отидохме в болницата, проверих. Има малък белег. — Намръщва се. Отвращението му расте. — Немарливост. Не са проверили нищо, веднага са се хванали на въдицата.

Отбелязвам най-важното:

— Зле за тях, но е добре за нас. Не са търсили нищо, което означава, че все още можем да намерим нещо, което да ни отведе до извършителя.

— Какво ще кажете за оръжието? — пита замислена Кали.

Алън я поглежда озадачен.

— Какво за него?

— Потърсили ли са го? Лангстром въобще имали ли са такова?

Алън прелиства досието и кима, когато намира нещо.

— Не е било регистрирано. Серийният номер е изтрит. Полицията е сметнала, че го е купила от улицата. — При следващите му думи, тонът му става саркастичен: — Да бе, защото Линда Лангстром знае много добре къде да отиде, за да си купи патлак. Освен това защо е изтрила номерата, защо й е пукало въобще? Щом е планирала да се самоубие, имало ли е значение, че оръжието е можело да бъде проследено.

Обръщам се към Бари.

— Пистолетът още ли се пази в склада с веществени доказателства?

— Предполагам, че да. Унищожаването на улики е доста тежка процедура. Отнема около час, за да се попълни необходимата документация, а от това, което виждам до момента, момчетата, които са работили по случая, не са си давали много зор.

— Алън, отиди да го вземеш и му направи балистична проверка.

— Възможно е да има история — отговаря той и кима.

— Какво друго? — питам аз.

— Куршумът е бил с кух връх, така че е нанесъл доста щети. — Алън отгръща нова страница. — Отпечатъците на Линда Лангстром са намерени по врата на съпруга й. Заключението е, че тя е извършителят. Оставила е бележка, а не трябва да пропускаме и антидепресантите.

— Какво за тях? — питам заинтересована.

— Нада — отговаря той. — Просто е отбелязано, че е вземала такива. Нищо повече.

— Някакви други веществени доказателства?

Алън поклаща глава.

— Криминолозите са работили само върху тази част от къщата, и то доста повърхностно. Не са докоснали нищо друго.

— С две думи, не са търсили доказателства по случая — размишлява на глас Кали. — Събирали са улики, които да потвърдят онова, което вече са знаели.

— Което са си мислели, че знаят — разяснява Алън.

— Къде е убито кучето? — питам аз.

Алън отново разлиства досието.

— Близо до входа. — Намръщва се. — Погледни това.

Подава ми някаква снимка. Поглеждам я и също се намръщвам. На нея Бъстър, вярното куче, е обезглавено и лежи на пода до входната врата. Приближавам снимката и присвивам очи.

— Интересно, нали? — пита Алън.

— Наистина е интересно — потвърждавам аз.

Бъстър не просто е проснат на пода. Главата му — или мястото, на което трябва да бъде — сочи към предната част на къщата. Наблизо е захвърлена кървава ножовка.

— Ако Линда Лангстром е убиецът — казвам аз, — защо кучето е на входната врата? И защо е обърнато към нея? Логично е да се предположи, че се е насочило към някой, който е влизал в къщата, а не се е намирал вече в нея.

— Има още — добавя Алън. — В стаята на Сара е намерена кръв, която не е човешка. Това потвърждава историята й, че главата на кучето е била хвърлена на леглото й. Просто не се връзва. Самото предположение, че Линда е отрязала главата на кучето, е глупаво. А това, че я е хвърлила на леглото на Сара? Няма начин, мамка му. — Усещам надигащия се в Алън гняв. Не отговарям, за да не прекъсна потока на мисълта му. — Този тип не е адски умен. Просто ченгетата, които са работили по случая, са били много мързеливи. Немарливи. Не им е пукало. Бих се хванал за пропуските с оръжието и със сигурност бих си помислил доста сериозно за проклетото куче. След като научех историята на Сара и потвърдях изгарянето, щях да мина цялата къща с микроскоп. По дяволите. — Алън кипи още няколко секунди, след което надува бузи и въздиша тежко. — Съжалявам. Малко съм бесен. Ако се бяха потрудили малко, нищо от това можеше да не се случи.

— Възможно е — съгласявам се аз. — Но също така е възможно, дори да бяха претърсили цялата къща, да не намерят нищо и заключението им отново да е самоубийство. — Млъквам за миг, защото ми хрумва нещо. — Знаеш ли кое е наистина ужасно? Кое не би имало никакво значение? Сара няма семейство. Ако той не е оставил никакви улики — а съм сигурна, че не е, — то тогава положението й нямаше да се промени, дори ако й бяха повярвали.

— Имаш предвид приемните семейства и всичко останало — казва Алън.

— Да. Сега разполагаме с недокоснато местопрестъпление и нова информация. Нека си свършим работата както трябва. — Обръщам се към Кали. — Искам да се обадиш на Джийн и двамата да претърсите къщата милиметър по милиметър. Интересно ми е да разбера дали ще открием нещо.

— С удоволствие.

— Сега като се замисля, направи го веднага. Качвай се на колата и отиди да вземеш Джийн. Аз ще се кача при Алън.

Кали кима, разбираме се без думи. Усещам вътрешната й борба и виждам как ръката й бърка в джоба на сакото й.

Болка, осъзнавам. Току-що я сряза здраво. Отникъде.

От очите й разбирам, че знае, че знам. Също така разчитам просветващото в неон съобщение: Не ми обръщай внимание, просто ме остави на мира, личното пространство е моят олтар, чиято неприкосновеност почитам.

— Какво да правя аз? — пита Бари и нарушава безмълвната ни комуникация. — Не че нямам достатъчно работа. Има още много мъртъвци, а това място не е точно в моята юрисдикция. За щастие познавам една жена детектив, която работи в полицейския участък на Малибу.

— Благодаря ти, че дойде, когато те помолих, Бари. Наистина.

Усмивката му е вяла. Свива рамене.

— Ти не си лъжливо овчарче, Смоуки. Затова винаги идвам. Кажи ми от какво друго имаш нужда.

— От всички налични улики. Особено от пистолета.

— Считай работата за свършена. Ще ги получиш днес.

— И още нещо, което може да не ти хареса.

— Какво?

— Искам да разбереш малко повече за детективите, които са работили по случая. Дискретно.

Следва дълга пауза, през която Бари обмисля какво го моля и защо го моля.

— Смяташ, че един от тях може да е извършителят?

— Работата е свършена доста немарливо. Виждала съм къде-къде по-лоши случаи от този и разбирам защо са стигнали до тези заключения, но не мога да си обясня защо не са проверили по-сериозно историята на Сара. Дори Кати Джоунс, която е била новобранец, е забелязала доста несъответствия в официалната версия. Не виждам някой от детективите по случая да е разпитал Сара. Искам да разбера защо. Ако аз разровя, ще вдигна голяма олелия.

Бари въздиша и поклаща глава.

— Мамка му. Права си. Ще погледна.

— Благодаря ти.

Оглеждам стаята замислена. Попивам гробницата, която някога е била дом. Кимам доволна, че вече можем да се махнем оттук, засега.

— Да вървим — приканвам Алън.

— Къде?

— При Гибс. Искам се запозная с този адвокат.

— Ако устните му се движат, значи лъже, сладкишче — предупреждава ме Кали.

Всички тръгваме към вратата.

— Какво правиш ти, когато устните ти се движат, Червенокоске? — пита Бари.

Кали се усмихва.

— Просвещавам света, разбира се.

Това е тя, мисля си. Това винаги е била тя, независимо от болката, хапчетата или каквото и да било, тя си е остроумната ми колежка и вярна приятелка, която си пада адски много по тако и понички.

Качваме се в автомобилите и се насочваме в различни посоки.

— Колко време ни е необходимо, за да стигнем? — питам аз.

Алън поглежда часовника на таблото.

— Около четиридесет минути.

— Ще почета малко.

Изваждам страниците на дневника от чантата си.

Тя е той — мисля си — и той е тя.

Сара е микрокосмос. Странника ни я показва, за да научим историята му. Ако мога да разбера какво е преживяла тя, ще успея да получа добра представа през какво е преминал и той.

Намествам се удобно на седалката. Облаците заплакват отново.