Коуди Макфейдън
Лицето на смъртта (27)

27.

Тереза и Сара играха час и половина, след което си говориха още два. Стаята им беше като убежище от действителността, която ги беше довела тук. Тереза разказа за майка си и показа на детето единствената нейна снимка, с която разполагаше.

— Красива е — каза Сара възхитена.

Права беше. Жената на снимката беше в средата на двадесетте си години, смесица от латино и още нещо, чийто резултат бяха весели очи, екзотични черти и буйна кестенява коса.

Тереза погледна снимката още веднъж, преди да я прибера под матрака си с усмивка.

— Да, такава беше. Също и забавна. Винаги се смееше за нещо. — Усмивката й изчезна. Лицето й стана хладно, а очите й някак далечни. — Беше изнасилена… извинявай, беше убита от някакъв непознат. Мъж, който обичаше да наранява жени.

— Моята майка също беше убита от лош човек.

— Наистина?

Шестгодишното дете кимна.

— Да. Но никой не ми вярва.

— Защо?

Сара й разказа за Странника и за онова, което беше сторил на родителите й. Когато приключи, Тереза не каза нищо известно време.

— Ама че история — отвърна най-накрая тя.

Сара погледна новата си сестра с надежда.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се.

Любовта, която детето изпита в този момент към това момиче, беше невероятна.

Години по-късно се питаше дали Тереза наистина й беше повярвала. Питаше се, но после свиваше рамене. Истинският отговор на този въпрос не беше важен. Тереза й беше дала надежда и с нея се чувстваше в безопасност, когато най-много имаше нужда от тези неща. Сара я обичаше за това и винаги щеше да я обича.

Ребека почука на вратата им малко преди десет часа.

— Време е за лягане — каза им тя.

Те легнаха в мрака и се вторачиха в тавана.

Сара изпита частично облекчение. Нещата бяха лоши. Много лоши. И повечето от тях продължаваха да са такива. Знаеше, че това място не е добро. Не знаеше какво й готви бъдещето. Но поне вече не беше сама, а това… е, това беше всичко точно сега.

— Тереза? — прошепна тя.

— Да?

— Радвам се, че си ми приемна сестра.

Пауза.

— Аз също, Сара. А сега заспивай.

* * *

Сара спеше и за първи път от много дни насам не сънува нищо, когато звуците я събудиха.

В стаята им имаше някакъв мъж, скрит в сенките, наведен над леглото на Тереза.

Странника!

Тя заскимтя.

Звуците спряха. Въздухът като че ли застина.

— Кой е това? Сара? Будна ли си?

Детето осъзна, че гласът принадлежи на Денис. Ужасът й се превърна в недоумение, последвано от безпокойство.

Защо е тук?

— Отговори ми, момиче — изсъска той. — Будна ли си?

Гласът му беше толкова зъл. Тя изхленчи отново и кимна.

Той не може да те види, глупачке!

— Д-да — изпелтечи тя.

Тишина. Чуваше дишането на Денис.

— Заспивай отново. Или поне не вдигай шум. Каквото си искаш.

— Всичко е наред, Сара — каза Тереза с вял глас, който се понесе към нея в мрака. — Просто си затвори очите и си запуши ушите.

Детето затвори очи и се зави през глава със завивката си. Цялата трепереше. Ушите й обаче останаха отвън, за да може да чува какво се случва.

— Хайде, лапни го — прошепна Денис.

— Не… не искам. Моля те, Денис, остави ме на мира. — Гласът на Тереза беше измъчен.

Сара чу някакъв звук, последван от стона на приемната й сестра, който я накара да потрепери.

— Лапни го или ще ти го сложа някъде другаде. Някъде, където ще те заболи. Разбираш ли ме?

Тишината, която последва, сякаш беше безкрайна. След нея се разнесоха влажни звуци.

— Супер. Добро момиче. — Сара не знаеше какво прави това „добро момиче“, но определено не беше нещо добро.

(Беше нещо много лошо.)

Това и усещаше — присъствието на нещо много, много лошо. На нещо грозно. Нещо, което я караше да се чувства мръсна и засрамена, без да знае защо.

Звуците се промениха, станаха по-бързи, след което спряха, а Денис изстена тежко и противно, което накара Сара отново да потрепери.

Последва поредната дълга пауза. Движение, отместване на завивки. Подът изпука. Стъпки. Приближаваха се до нейното легло.

(Чудовища)

Стъпките спряха и Сара осъзна, че Денис стои до нея. Над нея. Опита се да не мърда, дори да не диша. Опита се

(Да бъде нищо)

Можеше да го помирише. Цигари и алкохол, примесени с миризмата на пот. Това я караше да пищи и да се дави в същото време.

— Много си красива, Сара — прошепна мъжът. — Ще пораснеш и ще станеш красива млада дама. Може би ще те посетя след няколко години.

(Бъди Нищо Бъди Нищо Бъди Нищо)

Сара беше толкова изплашена, че й се зави свят.

Денис се отдалечи. Чу стъпките му, които напуснаха стаята им.

Бяха останали двете с Тереза. Сара чуваше собственото си сърце — биеше бързо като на колибри и силно като барабан.

След малко се поуспокои и чу, че Тереза тихичко плаче.

Говори с нея, глупачке.

Изплашена съм. Не искам да изляза изпод завивките си. Моля те, не ме карай, аз съм само на шест, не ме карай да правя това, не, не ме карай…

Млъкни! Тя ти е СЕСТРА, тя е твоята изплашена спътница!

Сара стисна за последно очите си, преди да ги отвори. Пое си дълбоко въздух и събра целия кураж, на който беше способно детското й сърце. Отметна завивките.

— Тереза? — прошепна тя. — Добре ли си?

Подсмърчащи звуци.

— Добре съм, Сара. Заспивай.

Не звучеше добре, никак даже.

— Искаш ли да дойда да те прегърна и да спя с теб?

Пауза.

— Не идвай тук. Не и… в това легло. Аз ще дойда при теб.

Сара видя как сянката на Тереза се надигна и тръгна към нея. Пружините на леглото изскърцаха, когато момичето легна в него.

Детето протегна ръце и докосна раменете на Тереза, която плачеше. Лицето й беше притиснато във възглавницата, за да прикрие звука.

Сара придърпа раменете й с мъничките си ръце, за да я прегърне.

— Шшш… всичко е наред, Тереза. Всичко е наред.

Момичето се отпусна в прегръдката на детето, без да се съпротивлява. Главата й намери гърдите на Сара и продължи да плаче и плаче. Детето прегърна врата й, започна да гали косата й и да поплаква от време на време с нея.

Какво се случи? Преди няколко часа играехме на „Гледай си работата“ и бяхме щастливи, след което дойде Денис и стори тези лоши лоши лоши лоши лоши неща.

Сара беше обзета от нов страх.

Може би ще е така от сега нататък!

Тя поклати глава.

Не. Бог нямаше да позволи животът да бъде такъв.

Мислеше си тези неща, докато Тереза плачеше. Хлипанията й се превърнаха в мълчаливи сълзи, които от своя страна преминаха в подсмърчания, които накрая съвсем изчезнаха. Тереза продължаваше да лежи върху гърдите на Сара, а детето продължаваше да я гали по косата. Мама правеше така, когато беше разстроена, и винаги й помагаше.

Може би всички майки правят така. Може би майката на Тереза беше правила същото за нея.

— Мъжете са лоши, Сара — прошепна момичето, нарушавайки тишината.

— Татко ми не беше — отвърна детето и съжали за думите в момента, в който излязоха от устата й.

Тя беше само на шест, но беше наясно, че Тереза не говореше за мъжете като татко й. Тя говореше за мъжете като Денис. Макар той да беше първият, когото Сара срещаше, знаеше, че Тереза е на сто процента права за него.

Момичето отвърна само „Знам“ и не звучеше ядосана.

— Тереза?

— Да?

— Какво искаше да каже той, когато спомена, че ще ме посети след няколко години?

Последва поредната дълга пауза, изпълнена с неща, които Сара не можеше да разбере.

— Не се тревожи за това, момиченце — отвърна Тереза. Нежността в гласа й накара детето да се просълзи. Тя се пресегна и докосна мъничката бузка. — Няма да му позволя да те докосне. Никога.

Сара заспа с мисълта, че това е истина.